Определение № 5023 от 05.11.2024 г. на ВКС по гр. д. № 930/2024 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на Д. С. Б. – С., подадена чрез процесуален представител адв. А. С. против решение № 1/03.01.2024г., постановено по в.гр.д. № 270/2023г. по описа на Окръжен съд – Търговище. С обжалваното въззивно решение е потвърдено първоинстанционно решение № 507/13.10.2023г. по гр.д. № 651/2023г. по описа на Районен съд – Търговище, с което на основание чл. 422, ал. 1 от ГПК вр. чл. 240, ал. 1 вр. чл. 79, ал. 1, пр. 2 и чл. 86 от ЗЗД са отхвърлени предявените от Д. С. Б. – С. против В. Ц. С. с ЕГН [ЕГН] и Л. Т. А. с ЕГН [ЕГН] искове за приемане за установено в отношенията между страните, че ответниците дължат солидарно на ищцата сумата от 5121.68 лева, представляваща главница, като остатък от сумата в размер на 5621.68 лева, дължима на основание сключен между страните на 25.07.2022г. договор за заем, както и сумата от 211.98 лева, представляваща лихва за забава за периода от 10.11.2022г. до 07.04.2023г., за което вземане е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК № 216 от 11.04.2023г. по ч.гр.д. № 453/2023г. по описа на Районен съд – Търговище. В жалбата се излагат касационни доводи за неправилност на обжалваното решение поради допуснати нарушения на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост, с оглед на което се отправя искане същото да бъде допуснато до касационно обжалване и предявената искова претенция да бъде уважена. Касационният жалбоподател поддържа, че неправилно в обжалвания акт въззивният съд е приел, че не е установено реално предаване на заемната сума във фактическата власт на ответниците без да отчете безспорното в отношенията между страните положение, че заемната сума в случая е задължение на ответниците по предходно правоотношение между същите страни на друго основание – задължения по договор за наем, платени техни задължения за ток и вода, които страните уговорили да трансформират в договор за заем. Съдът не е отчел, че ответниците не оспорват съществувалото наемно правоотношение и че именно по повод уреждане на останалите отношения по него са сключили процесния договор за заем, като спорен е единствено размера на старите задължения. Оспорва извода на въззивния съд за неосъществена новация като неотчитащ възможността страните да преуредят отношенията си с обратна сила и свободно да определят съдържанието на сключения договор, като дължимото да уговорят като по договор за заем. Поддържа също, че съдът не е съобразил, че в съдържанието на договора за заем има признание от заемателите, че са получили заемната сума. В писмен отговор на касационната жалба ответниците по касация В. С. и Л. А., чрез процесуален представител адв. Ю. К. изразяват становище, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване. Оспорват касационната жалба като неоснователна. Поддържат, че въззивното решение е постановено в съответствие с доказателствата по делото и при правилно прилагане на материалния и процесуален закон. Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срока по чл. 283 от ГПК, от процесуално легитимирана страна – ищец по делото с правен интерес от обжалване срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт и отговаря на съдържателните изисквания на чл. 284 от ГПК. Приложено е изложение по чл. 280, ал. 1 от ГПК, с което са изпълнени условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК. В изложението е отправено искане за допускане на въззивното решение до касационно обжалване в специалните хипотези на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК и на основание чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК. По заявените основания за допускане на касационно обжалване, съставът на Върховния касационен съд, Трето гражданско отделение, намира следното: За да постанови решението си въззивният съд е приел за установени следните факти: предявените установителни искове имат за предмет вземане произтичащо от сключен между страните договор за заем от 25.07.2022г. Съгласно приет по делото писмен текст на договора за паричен заем, ищцата предоставила в заем на ответниците сумата 5621.68 лв., подлежаща на връщане на равни месечни вноски, всяка по 250 лв. с първи падеж 10.08.2022г. до окончателното плащане, съгласно описан в табличен вид погасителен план. От така поетото задължение ответниците са върнали само сумата в размер на 500 лв. Съгласно обяснения на ищцата, дадени по реда на чл. 176, ал. 1 от ГПК пред въззивния съд, от 01.07.2018г. до края на м. юли 2022г. страните са се намирали в наемно правоотношение, по което ответниците са били задължени със сумата 5621.68 лв. – наеми и разходи, свързани с ползването на наетата вещта. Страните се съгласили, че тази сума е предадена под формата на задълженията по договора за наем и за платените от ищцата разходи за ток и вода, като ответниците се задължили да върнат сумата в заем, с което трансформирали задължението си в заем с договора от 25.07.2022г. При тези факти, от правна страна въззивният съд е приел, че с оглед обясненията на ищцата следва да се прецени налице ли е новация по смисъла на чл. 107 от ЗЗД, въз основа на която валидно да е възникнало задължение по договора за заем за връщане на посочената сума, която реално не е предавана във фактическата власт на ответниците. Изложил, че целта на новацията е погасяване на предишно правоотношение, чрез създаване на ново, като освен наличност на съществуващ стар дълг, поемане на ново задължение на мястото на старото, разлика между старото и новото задължение и дееспособност на страните, тъй като отказът от старото задължение представлява разпореждане с материално субективно право, то основен елемент от фактическия състав на сделката и предпоставка за нейната валидност е намерението за новиране, което не може да се предполага, а следва да е ясно изразено в договора за новация, като отказът от старото задължение и поемането на новото следва да е изрично посочено. В конкретния случай приел, че в съдържанието на писмения договор от 25.07.2022г. липсва каквато и да е воля на кредитора за отказ от правото му на вземане по договора за наем и след като страните не са демонстрирали по категоричен и несъмнен начин намерението си за новиране, чрез погасяване на старото задължение, то новацията не е произвела действие. С оглед на тези доводи, обосновал извод, че за ответниците не е възникнало задължение по договора за заем, предвид и липсата на доказателства за реално предадена заемна сума, поради което предявените искове приел за неоснователни. В този смисъл постановил и крайния си акт. Касаторът Д. С. Б. – С. се позовава на наличие на основание за допускане на касационно обжалване в хипотеза на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК, както и на основание чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК – очевидна неправилност. Поставя в тази връзка следните значими за изхода на делото въпроси: 1/ Какво е правното значение на предаването на паричната сума като елемент от фактическия състав на договора за заем? 2/ Когато едно благо е получено/предадено в собственост на получателя и след това страните се съгласят равностойността на това благо в пари да бъде върната на предаващия, дължимото по договор за заем ли е? 3/ Преуреждането на отношенията между страните задължително ли представлява новация или страните могат с договор да преуредят отношенията си с обратна сила без да е необходимо да има отказ на кредитора от старото му вземане? Твърди, че въпросите са разрешени в противоречие с практиката на ВКС по решение № 379/2013г. по гр.д. № 171/2012г. на ВКС, IV ГО. 4/ Длъжен ли е съдът да приложи правилата за тълкуване на договорите съгласно чл. 20 от ЗЗД, за да достигне до действителната обща воля на страните, при положение, че в конкретния договор има противоречие в отделните уговорки? 5/ Каква доказателствена стойност има изявлението за получаване на паричната сума по договор за заем, подписано от двете страни? Въпросите според касатора са разрешени в противоречие с решение № 277/02.12.2019г. по гр.д. № 237/2019г. на IV ГО; решение № 105/30.06.2011г. по т.д. № 944/2010г. на II ТО; решение № 123/02.05.2012г. по гр.д. № 959/2011г. на III ГО и решение № 235/27.09.2016г. по гр.д. № 1362/2016г. на IV ГО. 6/ При спорно тълкуване на предаването/получаването на заемната сума каква тежест има изявлението на заемополучателя, обективирано в договора, че с подписването на договора за заем, същият служи като разписка за получената сума? Твърди противоречие с решение № 317/23.02.2015г. по гр.д. № 1238/2014г. на IV ГО; решение № 20/02.02.2011г. по гр.д. № 620/2010г. на IV ГО и решение № 43/26.03.2015г. по гр.д. № 4638/2014г. 7/ Следва ли съдът да укаже на страната кои са подлежащите на доказване факти и за кои от твърдяните факти не сочи доказателства и допустими ли са във въззивната инстанция относими към спорното право доказателства, когато първоинстанционният съд не е изпълнил задължението си по чл. 146, ал. 2 от ГПК? Въпросът според касатора е разрешен противоречиво с решения № 98/09.05.2012г. по гр.д. № 318/2011г.; № 416/12.07.2010г. по гр.д. № 531/2009г.; № 255/11.07.2010г. по гр.д. № 587/2010г. и № 149/08.06.2011г. по гр.д. № 1884/2009г., всички на IV ГО. 8/ Може ли посочените в чл. 176 от ГПК от ищцата факти и обстоятелства да се приемат за нови фактически твърдения и допустимо ли е съдът да основе на тях решението си, въпреки забраната по чл. 266 от ГПК? По този въпрос касаторът твърди противоречие с решение № 70/02.08.2016г. по т.д. № 1202/2015г. на I ТО и решение № 300/04.01.2012г. по гр.д. № 136/2011г. на II ГО. В същото време поддържа, че въпросът е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. За да се произнесе по твърдението за наличие на приложно поле на касационния контрол в хипотезата по т. 1 и т. 3 на чл. 280, ал. 1 и ал. 2, пр. 3 от ГПК, съдът съобрази следното: Първата група въпроси /1-3/ са свързани с поддържаните в касационната жалба доводи за неправилност на правния извод на въззивния съд за липса на реално предаване на заемна сума; втората група въпроси /4-6/ - във връзка с доводите за неправилно прилагане на правилата за тълкуване на договора и третата група въпроси /7-8/ - касаят доводите за допуснати нарушения на съдопроизведствените правила /за задълженията на въззивния съд във връзка с доклада на делото и нарушение на чл. 176, ал. 1 от ГПК/. Съобразно мотивите на въззивното решение и позоваването от касатора, съдебният състав приема, че са налице предпоставките /обща и специална/ на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК обуславящи приложно поле на касационно обжалване по първата група въпроси, които са включени в предмета на делото и са обусловили решаващите изводи на въззивния съд и изхода на делото. На това основание касационен контрол на решението на въззивния съд следва да се допусне за проверка съответствието на решението с практиката на ВКС обективирана в решение № 379 от 06.01.2014г. по гр.д. № 171/2012г. на ВКС, IV ГО по следния обобщен и конкретизиран от настоящия състав въпрос: Предаването на паричната сума като елемент от фактическия състав на договора за заем може ли да се изразява в преуреждане на съществуващо правоотношение между страните, при което заемателят се е освободил от задължение по съществуващото правоотношение срещу поето задължение да върне „полученото вземане“ на заемодателя /задължението по преуреденото правоотношение/? По останалите две групи правни въпроси, с оглед връзката им с изведения, както и по тези, които по същество представляват оплаквания за неправилност на обжалвания съдебен акт, съдът ще вземе отношение при постановяване на решението си. На основание чл. 18, ал. 2, т. 2 вр. чл. 1 от ТДТССГПК на касатора следва да бъдат дадени указания в установения от закона срок от получаване на съобщението да представи по делото доказателство за внасяне по сметка на ВКС на дължимата държавна такса в размер на по 127.43 лева. Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение