Определение № 1690 от 10.06.2026 г. на ВКС по т. д. № 2529/2025 г.

Производството е по чл. 288 във връзка с чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК. Образувано е по касационни жалби на ищеца „Първа инвестиционна банка“ АД чрез процесуален представител адвокат Г. В., представляваща и Адвокатско съдружие „Фронтекс лигъл сървисис“, и на ответника Н. М. Я. чрез процесуален представител адвокат Т. В. срещу решение № 4045 от 26.06.2025 г. по в. гр. дело № 5186/2024 г. на Софийски градски съд, IV-Б въззивен състав. Ищецът „Първа инвестиционна банка“ АД обжалва въззивното решение в следните части: 1/ частта, с която е потвърдено решение № 10822/22.06.2023 г. по гр. дело № 44434/2021 г. по описа на Софийски районен съд, 127 състав в частта, с която са отхвърлени предявените от „Първа инвестиционна банка“ АД срещу Н. М. Я. по реда на чл. 422 ГПК с правно основание чл. 79 ЗЗД връзка с чл. 430, ал. 1 ТЗ връзка с чл. 9 ЗПК, чл. 430, ал. 2 ТЗ връзка с чл. 9 ЗПК и чл. 86, ал. 1 ЗЗД иск за разликата над 4 302,28 евро до пълния предявен размер 5 308,77 евро - главница по договор за кредит № 000LD-R-010202/23.04.2012 г. за периода от 10.09.2012 г. до 10.12.2014 г. като погасен по давност, иск за разликата над 3,59 евро до пълния заявен размер от 7,59 евро – лихва за забава, иск с правно основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД за сумата в размер 2 606,77 евро - неустойка за забава по договора за периода от 18.12.2016 г. до 15.12.2019 г., като неоснователни, както и ищецът „Първа инвестиционна банка“ АД е осъден да заплати на Н. М. Я. на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата 478,04 лв., представляваща разноски за първоинстанционното производство; 2/ частта, с която след частична отмяна на първоинстанционното решение са отхвърлени предявените обективно кумулативно съединени положителни установителни искове за признаване за установено че ответникът Н. М. Я. дължи на ищеца „Първа инвестиционна банка“ АД сумата 3 093,81 евро, представляваща възнаградителна лихва по договор за банков кредит № 000LD-R-010202/23.04.2012 г. за периода от 18.12.2016 г. до 15.12.2019 г., сумата 3,59 евро, представляваща законна лихва за забава върху главницата за периода от 16.12.2019 г. до 18.12.2019 г., и ищецът „Първа инвестиционна банка“ АД е осъден да заплати на Н. М. Я. на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата 399,62 лв. - разноски за първоинстанционното производство, и сумата 2 089,45 лв. - разноски за въззивното производство. Ответникът Н. М. Я. обжалва въззивното решение в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение в частта, с която районният съд е признал, че Н. М. Я. дължи на „Първа инвестиционна банка“ АД сумата 4 302,28 евро, представляваща сбор вноски за главница с настъпил падеж за периода от 10.01.2015 г. до 10.12.2019 г. по договор за кредит № 000LD-R-010202/23.04.2012 г., ведно със законната лихва от 19.12.2019 г. до изплащане на вземането, както и Н. М. Я. е осъден да заплати на ищцовото дружество сумата 401,41 лв. - разноски за първоинстанционното производство, сумата 177,70 лв. – разноски за заповедното производство, и сумата 20,15 лв. - разноски за въззивното производство. Касаторът – ищец прави оплакване за неправилност на въззивното решение в обжалваната от него част поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. В приложеното към касационната жалба изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът релевира доводи за допускане на касационно обжалване на въззивния съдебен акт на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следния процесуалноправен въпрос: Допустимо ли е въззивният съд при постановяване на решението си да основе своите изводи само на избрани от него доказателства и обстоятелства по делото и задължен ли е да обсъди всички наведени възражения и оспорвания на страните, относими към предмета на спора? Поддържа, че посоченият въпрос е решен в противоречие с т. 19 на Тълкувателно решение № 1/04.01.2001 г. по т. гр. д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, Постановление № 1/1953 г. на Пленума на ВС и множество решения на ВКС. Касаторът поддържа, че решението е очевидно неправилно – основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Ответникът оспорва касационната жалба на ищеца и прави възражение за липса на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в атакуваната от ищеца част, тъй като не е посочено кои доказателства, обстоятелства, възражения и/или оплаквания на банката не са съобразени и обсъдени от въззивния съд, не са наведени твърдения, които да обосноват очевидна неправилност на решението съобразно тълкуването на това понятие, установено от ВКС. Касаторът – ответник прави оплакване за неправилност на въззивното решение в обжалваната от него част поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. В приложеното към касационната жалба изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът релевира доводи за допускане на касационно обжалване на въззивния съдебен акт на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал. 2, предл. 3 ГПК. По въпроса за недействителност на договора за потребителски кредит и погасителната давност за главницата касаторът – ответник поддържа основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, тъй като няма установена еднопосочна практика на съдилищата, както и въпросът е от значение за развитие на правото. Излага доводи за очевидна неправилност на въззивното решение в обжалваната от него част, тъй като изводът на въззивния съд, че по въпроса за настъпилата автоматична предсрочна изискуемост приложение следва да намери т. 18 от Тълкувателно решение № 4/18.06.2014г. по тълк. д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, макар буквално да кореспондира с диспозитива на т. 18 на посоченото тълкувателно решение, не отговаря на принципите, залегнали в Закона за потребителския кредит, както и на принципа за справедливост. Въпросът за преценката на признанието на неизгоден за страната факт и съобразяването на всички изложени от страните становища и възражения е решен в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в т. 19 от Tълкувателно решение № 1/04.01.2001 г. по тълк. гр. д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, решение № 551/25.09.2024 г. по гр. д. № 1028/2023 г. на ВКС, ГК, I г. о. и решение № 65/30.07.2014 г. по т. д. № 1056/2013 г. на ВКС, ТК, II т. о. – основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Ищецът оспорва касационната жалба на ответника и поддържа, че касационната жалба не отговаря на критериите за допускане до касационно обжалване, тъй като не са формулирани правни въпроси, не е обосновано противоречие с трайната практика на ВКС. Касационните жалби са редовни от външна страна – подадени са в преклузивния едномесечен срок по чл. 283 ГПК от процесуално - легитимирани страни, насочени са срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и отговарят на изискванията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като обсъди доводите на страните и взе предвид данните по делото, приема следното: Въззивният съд е приел, че сключеният между „Първа инвестиционна банка“ АД и Н. М. Я. договор за банков кредит № 000LD-R-010202/23.04.2012 г. е недействителен поради неясно и неразбираемо за потребителя посочване на начина на формиране и изчисляване на годишния процент на разходите /ГПР/, който съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК е съществен елемент на договора за потребителски кредит, неправилно посочване на ГПР, както и поради непосочване на лихвения процент на ден съгласно чл. 11, ал. 1, т. 20 ЗПК. Посочил е, че по делото не е установено в ГПР да са включени всички общи разходи по кредита, в частност клаузата за комисиона за отпускане на кредита в размер на 2 % от разрешения кредит в деня на усвояването му и клаузата за еднократна такса за разглеждане на искането за кредит в размер на 40 лв. Констатирал е, че при служебно изчисление на ГПР с общодостъпен онлайн калкулатор, вземайки предвид разходите за комисиона за отпускане на кредита и еднократната такса за разглеждане на искането за кредит, се получава ГПР, надвишаващ посочения в договора, а именно 22,39 %, поради което е налице хипотеза на неправилно посочване на ГПР, което, съобразно практиката на СЕС, се приравнява на непосочване на ГПР. За да направи извод за недействителност на договора за банков кредит на основание чл. 22 ЗПК, съдебният състав се е позовал на неизпълнение на разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 20 ЗПК, въвеждащ в националното право повелителната норма на чл. 10, пар. 2, б. „п“ от Директива /ЕС/ 2008/48, съгласно която договорът за потребителски кредит следва да съдържа и размер на лихвения процент на ден, и е съобразил решение № 59/20.05.2024 г. по т. д. № 2695/2022 г. на ВКС, ТК, II т. о. Въззивната инстанция е изложила, че при недействителност на договора по смисъла на чл. 22 ЗПК се дължи единствено чистата стойност на кредита, без лихви /възнаградителни и мораторни/ и други разходи по кредита - чл. 23 ЗПК, поради което е безпредметно да се обсъжда възражението на въззивника - ответник по отношение на възнаградителната лихва, доколкото същата не е дължима. Предвид недействителността на договора за банков кредит, не следва да бъде обсъждано и възражението на въззивника - ответник за липса на доказателства, че общите условия са представени на ответника на основание чл. 298, ал. 2 ТЗ, доколкото в същите няма клаузи, които да се отнасят към дължимостта на чистата стойност на кредита. Относно възражението на ответника по предявените искове за изтекла погасителна давност въззивният съд е приел, че задължението за главница, уговорено да се заплаща на погасителни вноски с определен падеж, не представлява периодично плащане и се погасява с общата 5-годишна давност, като давностният срок започва да тече съгласно чл. 114 ЗЗД от момента на изискуемостта на съответната вноска, а при обявяване на дълга за предсрочно изискуем давностният срок за вноските от главницата с ненастъпил до този момент падеж започва да тече от предсрочната изискуемост. Позовал се е на Тълкувателно решение № 3/21.11.2024 г. по тълк. д. № 3/2023 г. на ВКС, ОСГТК и решение по конкретно дело на ВКС. Относно договор за банков кредит с уговорка, че целият кредит става предсрочно изискуем при неплащането на определен брой вноски или при други обстоятелства и кредиторът може да събере вземането си без да уведоми длъжника, съдебният състав е изложил, че вземането става изискуемо с неплащането или настъпването на обстоятелствата, след като банката е упражнила правото си да направи кредита предсрочно изискуем и е обявила на длъжника предсрочната изискуемост. Позовал се е на т. 18 от Тълкувателно решение № 4/18.06.2014 г. по тълк. д. № 4/2013 г. на ВКС, ОСГТК и конкретни решения на съдебни състави на ВКС. Посочил е, че постановките на тълкувателните решения са приложими в конкретния случай, доколкото тълкувателните актове имат обратно действие и даденото с тях тълкуване важи от момента, в който правната норма е влязла в сила, като се счита, че тя още към този момент е имала това съдържание, което е посочено в тълкувателния акт; действие за в бъдеще има само тълкуването, с което се изоставя предходно тълкуване и се обявява за изгубило сила, каквото в настоящия случай не е налице. За да направи извод за неоснователност на възражението на ответника по иска за изтекла погасителна давност по отношение на главницата за вноски с настъпил падеж от 10.01.2015 г. до 10.12.2019 г. в размер общо 4 302,28 евро, въззивната инстанция е приела, че банката е обявила кредита за предсрочно изискуем с подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК през 2019 г. /заявлението е подадена на 19.12.2019 г./, поради което давността по отношение на вземанията за главница /дължими вноски за горепосочения период/ не е изтекла. Относно главницата за вноски с настъпил падеж преди 19.12.2014 г. /т. е. за периода от 10.09.2012 г. до 19.12.2014 г./ в размер общо 1 006,49 евро, т. е. в частта, с която първоинстанционният съд е отхвърлил частично иска за главница за горницата над 4302,28 евро до първоначално предявените 5308,77 евро, съдебният съд е заключил, че е погасен по давност, предвид изтичане на повече от пет години преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК, считано от датата на падежа на всяка вноска. Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по релевантен материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на спора и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и 3 ГПК. Съгласно т. 1 на Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма. По касационната жалба на касатора – ищец: Доводът на касатора - ищец за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в атакуваната от него част по формулирания процесуалноправен въпрос е неоснователен, тъй като не е осъществен допълнителният селективен критерий на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Съгласно константната практика на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение № 1/2013 г. от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и множество решения по чл. 290 ГПК /напр. решение № 55/03.04.2014 г. по т. д. № 1245/2013 г. на ВКС, І т. о., решение № 63/17.07.2015 г. по т. д. № 674/2014 г. на ВКС, ІІ т. о., решение № 263/24.06.2015 г. по т. д. № 3734/2013 г. на ВКС, ТК, І т. о., решение № 111/03.11.2015 г. по т. д. № 1544/2014 г. на ВКС, ТК, II т. о. и други/ непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанции е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. При отчитане на въведените нови съдопроизводствени правила за въззивното производство въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съобразно разпоредбите на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК като изложи фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. В случай, че във въззивната жалба са релевирани оплаквания за допуснато от първата инстанция процесуално нарушение, от което може да се направи извод, че делото е останало неизяснено от фактическа страна, или за необоснованост на фактическите изводи /например неправилно установена от първоинстанционния съд фактическа обстановка, необсъдени доказателства, несъобразени или неправилно интерпретирани факти, обстоятелства и доказателства/, въззивният съд е длъжен да обсъди въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания всички събрани относими и релевирани своевременно доказателства, възражения и доводи на страните съгласно чл. 235, ал. 2 и 3 ГПК, да установи фактическата обстановка, към която да приложи относимите материалноправни норми. В конкретния случай въззивната инстанция в съответствие с константната практика е извършила преценка на относимите доказателства, произнесла се е по своевременно въведените възражения и релевирани доводи на астраните. Несъгласието на касатора - ищец с установената фактическа обстановка и направените изводи не обосновават допускане на касационно обжалване на въззивното решение, а направените в тази насока оплаквания представляват касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК, но не и основания по чл. 280, ал. 1 ГПК. Неоснователен е и релевираният от касатора - ищец довод за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в атакуваната от него част на основание чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Обжалваният въззивен съдебен акт не е очевидно неправилен, тъй като не е постановен нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необоснован с оглед правилата на формалната логика. За да е налице очевидна неправилност на обжалваното решение като предпоставка за допускане на касационно обжалване, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда без реална необходимост от анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Такъв порок би бил налице, когато въззивният съд е приложил отменен закон, когато е приложил закон в противоречие с неговия смисъл, когато е нарушил основни съдопроизводствени правила или е формирал изводите си в грубо противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на материален и процесуален закон, или от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само при вече допуснат касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК. В случая обжалваното въззивно решение не попада в нито една от горепосочените хипотези, поради което същото не може да бъде допуснато до касационно обжалване на това основание. По касационната жалба на касатора – ответник: Съгласно т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, който е разрешен с обжалвания съдебен акт. Без касаторът да посочи този въпрос, обжалваният съдебен акт не може да се допусне до касационен контрол. Касационният съд не е длъжен да изведе релевантния правен въпрос от твърденията на касатора и сочените от него в касационната жалба факти и обстоятелства. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода на делото, е основание за недопускане на касационно обжалване, без ВКС да разглежда сочените допълнителни основания. Касаторът - ответник не е формулирал релевантните материалноправни въпроси, обусловили решаващата воля на въззивния съд при постановяване на решението в обжалваната от ответника част, които според твърдението му са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. В конкретния случай касаторът-ответник не е обосновал посоченото основание – не е посочил дали се касае до противоречиво тълкуване на релевантната правна норма, до различни възприети правни разбирания или до необходимост от отстраняване на непълнота или противоречие в правната уредба, респективно до развитие на съдебната практика, с оглед изграждането на ясна, безпротиворечива и пълна система от правни норми, или осъвременяване на правната уредба или тълкуване на релевантните разпоредби с оглед промяна в обществените условия или изменения на законодателството. Не е посочил по кои въпроси, относими към недействителността на договора за потребителски кредит и към погасителната давност за главницата няма установена еднопосочна практика на съдилищата и кои от тях са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Несъгласието на касатора - ответник с фактическите констатации изводите на въззивния съд представлява оплакване за необоснованост и незаконосъобразност на въззивното решение, по което касационната инстанция не може да се произнесе в селективния стадий на производството по чл. 288 ГПК. Ако касаторът - ответник е имал предвид въпроса „От кой момент започва да тече погасителната давност за вземанията за главница по договор за потребителски кредит в хипотезата на непогасени падежирали вноски, както и в хипотезата на настъпила предсрочна изискуемост на кредита?“, по този въпрос не е налице предпоставката на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, тъй като по него е формирана константна практика на ВКС, която е съобразена от въззивната инстанция и която не се налага да бъде променяна, предвид липсата на промяна в обществените условия или изменения на законодателството. По отношение на процесуалноправния въпрос, относим към задължението на въззивния съд да обсъди признанието от страната на неизгоден за нея факт и изложените от страните становища и възражения, не е осъществен допълнителният селективен критерий, предвиден в разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като при постановяване на решението въззивната инстанция е обсъдила твърденията, възраженията и доводите на страните, както и направените от тях признания на неизгодни факти, с оглед всички обстоятелства по делото и събрани доказателства съобразно разпоредбата на чл. 175 ГПК в пределите, очертани с въззивните жалби и отговорите по чл. 263, ал. 1 ГПК. Доводът на касатора - ответник за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в атакуваната от него част на основание чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК също е неоснователен. Изводът на въззивния съд, че по въпроса за настъпилата автоматична предсрочна изискуемост приложение следва да намери т. 18 от Тълкувателно решение № 4/18.06.2014г. по тълк. д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, не е очевидно неправилен, тъй като не е направен нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необоснован с оглед правилата на формалната логика. Предвид изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване на решението на Софийски градски съд, IV-Б въззивен състав. С оглед изхода на делото разноски на касатора - ищец във връзка с подадената от него касационна жалба не се дължат, а във връзка с отговора по отношение на касационната жалба на ответника не се присъждат, тъй като не са представени доказателства, че такива са направени в касационното производство. С оглед изхода на спора разноски на касатора - ответник във връзка с подадената от него касационна жалба не се дължат. На основание чл. 78, ал. 3 ГПК касаторът - ищец „Първа инвестиционна банка“ АД трябва да заплати на ответника Н. М. Я. направените от последния разноски за касационното производство във връзка с подадения от него отговор на касационната жалба на ищеца в размер153,39 евро /равностойност на 300 лв./, представляващи платено адвокатско възнаграждение. Мотивиран от горното и на основание чл. 288 ГПК, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение