Определение № 4268 от 01.09.2026 г. на ВКС по гр. д. № 3350/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба вх. № 7335/25.06.2025 г., допълнена с касационна жалба вх. № 7932/ 10.07.2025 г., подадени от Р. Д. Д. чрез назначения й по реда на чл. 23, ал. 3 ЗПП адвокат Й. Д. от АК - П., срещу решение № 231 от 28.05.2025 г. по възз. гр. д. № 196/2025 г. на Окръжния съд - [населено място]. Жалбата е редовна като подадена в срока по чл. 283 ГПК, от процесуално легитимирана страна и в съответствие с изискванията по чл. 284 ГПК. Развити са съображения за неправилност на въззивното решение като постановено при допуснати нарушения на материалния и процесуалния закон, както и поради необоснованост. В изложението по чл. 284, ал.3 т.1 ГПК към нея са релевирани доводи за допускане на касационното обжалване на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за проверка за съответствие на обжалваното решение с практиката на ВКС по следните въпроси: 1. За разпределението на доказателствената тежест по иск с правно основание чл. 49 ЗЗД и задължението на въззивния съд да прецени всички доказателства и доводи на страните, както и да допусне доказателства, които са поискани от страните за доказване на обстоятелства по делото съобразно разпределената доказателствена тежест. 2. Дължи ли обезщетение за имуществени и неимуществени вреди от непозволено увреждане ръководител на организация или учреждение, който е издал заповед за уволнение, призната впоследствие за неправилна по надлежния ред, когато му е известно, че липсват основания за уволнение на работника или служителя и въпреки това е издал заповед в този смисъл. По отношение на първия въпрос е заявено противоречие с ТР № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, както и с решения на ВКС по гр. д. № № 1832/2010 г., IV г. о., 2589/2017 г., IV г. о. и 896/2018 г., III г. о., а във връзка с втория - противоречие с т. 1 от ППВС № 4 от 30.10.1975 г. Ответната страна УМБАЛ „Д-р Георги С.“ ЕАД - [населено място] не е взела становище по жалбата. Като взе предвид изложеното и след като се запозна с материалите по делото Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, за да се произнесе, съобразява следното: С въззивното решение Плевенският окръжен съд е оставил в сила решение № 46 от 13.01.2025 г. по гр.д. № 1203/2024 г. на Районен съд- Плевен, с което са отхвърлени предявените от Роза Д. против УМБАЛ „Д-р Георги С.“- [населено място] обективно съединени искове с правно основание чл. 49 ЗЗД за осъждане на ответника да й заплати сумата 7 000 лв., представляваща обезщетение за имуществени вреди от оставането на ищцата без работа вследствие уволнението й със Заповед № 112 от 18.05.2015 г., изразяващи се в пропуснати ползи от нереализирана работна заплата за времето от 20.11.2015 г. до 15.02.2017 г.; за сумата 347.58 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, съизмерими със заплатени от нея здравни осигуровки за периода от 20.05.2015 г. до 14.02.2017 г.; за сумата 7 000 лв. обезщетение за неимуществени вреди в резултат на непочтеното и противоправно поведение на служители на ответната болница, довело до уволнението на ищцата със Заповед № 112 от 18.05.2015 г., както и иск с правно основание чл. 226, ал.3 КТ за осъждане на ответника да й заплати сумата 7 000 лв. обезщетение за имуществени вреди вследствие задържане на трудовата книжка на ищцата за периода от 19.05.2015 г. до 15.02.2017 г. Исковете са отхвърлени от първоинстанционния съд като погасени по давност, в който смисъл са и решаващите изводи на въззивната инстанция, с които е потвърдено първоинстанционното решение. В частта по иска за вреди в размер на 347,38 лева, представляващи извършени разходи за здравни осигуровки, въззивното решение е влязло в сила като постановено по спор, изключен от триинстанционно разглеждане с оглед установения в чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК критерий за допустимост на касационното производство, свързан с неговата цена. Същата е под определения от закона праг от 5 000 лева и касационната жалба в тази й част следва да се остави без разглеждане като процесуално недопустима. По делото е установено и не е било спорно между страните, че със Заповед № 112/18.05.2015 г. на изп.директор на УМБАЛ "Д-р Георги С." ЕАД, [населено място] е било прекратено трудовото правоотношение с ищцата на основание чл. 328, ал. 1, т. 2 КТ. С решение по гр.д. № 2451/23015 г. на Районен съд- Плевен уволнението било признато за незаконно и отменено на основание чл. 344, ал.1, т.1 КТ и ищцата е била възстановена на заеманата до уволнението длъжност. На основание чл. 344, ал.1, т.3 КТ ответното дружество било осъдено да й заплати обезщетение за времето, в което е останала без работа за периода от 20.05.2015 г. до 15.07.2015 г. С решение по гр. д. № 3564/2018 г. на Районен съд- Плевен ответникът бил осъден да заплати на ищцата сумата 2129, 90 лева, представляваща обезщетение за времето, през което е останала без работа поради незаконно уволнение със Заповед № 112/18.05.2015 г., за периода от 16.07.2015 г. до 20.11.2015 г. Твърдението на ищцата е било, че за периода от 20.11.2015 г. до 13.02.2017 г. /датата, на която била възстановена на работа/, е претърпяла имуществени вреди в размер на 7 000 лв., изразяващи се в пропуснати ползи поради невъзможността да реализира доход от работни заплати за този период. Твърдяла е също, че в резултат от незаконното уволнение, дължащо се на недобросъвестно и противпоравно поведение на служителите на ответното дружество, е търпяла и неимуществени вреди, изразяващи се в преживян стрес и притеснения, огорчение от непочтените действия спрямо нея, целящи да бъде уволнена и мястото й да бъде заето от друго лице, въпреки че през всички години изпълнявала съвестно трудовите си задължения. Поддържала е също, че ответното дружество не изпълнило задължението си да й върне трудовата книжка, въпреки многократно отправяните молби. Това било сторено едва през месец септември 2017 г, когато била уволнена повторно със заповед № 229/04.09.2017 г. Неизпълнението на това задължение от страна на работодателя й през 2015 г., когато за пръв път бил прекратен трудовият й договор, я лишило от възможност да се регистрира като безработно лице в Бюрото по труда, както и да получава обезщетение за временна безработица. Вследствие незаконното задържане на трудовата книжка за периода от 19.05.2015 г. до 12.02.2017 г. е претендирала заплащане на обезщетение за имуществени вреди в размер на 7 000 лв. Исковата молба е постъпила в съда на 29.02.2024 г. За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че вземанията, предмет на настоящото дело, са погасени по давност. Позовал се е на общия 5-годишен срок по чл. 110 ЗЗД за погасяване на вземането за вреди от непозволено увреждане, считано от откриването на дееца, и на специалния 3-годишен давностен срок по чл. 358, ал. 1, т. 3 КТ относно претенцията по чл. 226, ал. 3 КТ. Приел е, че давността започва да тече от деня, в който вземането е станало изискуемо /чл. 114, ал. 1 ЗЗД/. Относно вземането по чл. 49 ЗЗД погасителната давност е започнала да тече от 15.02.2017 г., а за това по чл. 226, ал. 3 КТ – от 19.05.2015 г., на която ищцата е поканена да получи трудовата си книжка с писмо с обратна разписка, връчено на 28.05.2015 г. Оттук съдът е направил извод, че към датата на подаване на исковата молба - 29.02.2024 г., исковите претенции са били погасени по давност, доколкото сроковете за предявяването им по съдебен ред са изтекли съответно на 15.02.2022 г. и 19.05.2018 г. В допълнение към мотивите си е изложил и съображения за неоснователност по същество на самите претенции поради недоказване личната вина на издателя на заповедта за уволнение на ищцата, респективно с оглед данните за осъществяване на процедурата по чл. 6, ал. 3 от Наредбата за трудовата книжка и трудовия стаж в ред. ДВ, бр. 73 от 17.09.2010 г., в сила от 28.08.2010 г. /действала към правнорелевантния период/ и освобождаване на работодателя от последиците на забавата във връзка със задължението за незабавно предаване на трудовата книжка на работника след прекратяване на трудовото му правоотношение. По смисъла на дадените задължителни разяснения в т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2009 г., ОСГТК, касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на конкретния правен въпрос, във връзка с който твърди да е налице някоя от допълнителните предпоставки по т. т. 1 -3 на чл. 280, ал. 1 ГПК. Въведеното изискване представлява израз на диспозитивното и състезателното начало и има за цел да определи рамките на произнасяне на касационната инстанция в производството по предварителна селекция на касационните жалби, поради което ВКС не разполага с правомощие служебно да изведе такъв правен въпрос от оплакванията в изложението към жалбата, освен когато същият е от значение за валидността или допустимостта на обжалвания въззивен съдебен акт. За да удовлетворяват критериите на общата предпоставка за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК, формулираните правни въпроси трябва още да са обусловили решаващите правни съображения на съда по предмета на спора, да са от значение за крайния изход по конкретното дело и да почиват на приетите за установени от въззивния съд факти и обстоятелства. Непосочването на конкретен правен въпрос, който да отговаря на гореизложените критерии представлява самостоятелно основание за недопускане на касационното обжалване и без да се изследват допълнителните предпоставки на чл. 280, ал. 1, т. т. 1 - 3 ГПК. Поставените от жалбоподателката въпроси не са обуславящи изхода на спора, поради което не осъществяват общото изискване на чл. 280, ал.1 ГПК за достъп до касационно обжалване. В случая въззивният съд е приел, че своевременно е сезиран от ответника с възражение за погасяване на претендираните вземания по давност. При разглеждането му е намерил същото за основателно и е отхвърлил предявените искове именно на това основание. В тази хипотеза изходът на делото не е повлиян от произнасянето по самите материалноправни предпоставки за възникване на претендираното право. Следователно, дори и да се сподели тезата за неправилно разпределение на доказателствената тежест и допуснати процесуални нарушения във връзка с допускането и събирането на доказателствата относно противоправното поведение на служителите на ответника, респ. за неправилна оценка и анализ на събрания доказателствен материал, то това не би се отразило на крайния извод за неоснователност на заведените от ищцата, сега касатор, осъдителни искове. Поставените два въпроса в тази връзка се явяват изцяло неотносими към решаващите правни съображения на съда по предмета на спора, който е разрешен само и единствено на плоскостта на института на погасителната давност - чл. 110 и сл. ЗЗД. Правен въпрос във връзка с началния момент, от който тече погасителната давност за обезщетението за вреди от незаконно уволнение+ и незаконно задържане на трудовата книжка, респ. относно основанията за спиране и/или прекъсване на давността, не е повдигнат в изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, а с оглед на диспозитивното начало в гражданския процес не може да бъде служебно разглеждан от настоящата инстанция. Не се констатира и наличие на нарушения, които да обуславят вероятностен извод за нищожността или недопустимостта на оспорваното въззивно решение, поради което касационно обжалване не може да бъде допуснато и на посочените в чл. 280, ал. 2, предл. 1-во и 2-ро ГПК основания. По тези съображения въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване. Водим от гореизложеното съдът