Определение № 209 от 17.05.2021 г. на ВКС по гр. д. № 1062/2021 г.

Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК.

С решение № 232/04.08.2020 г. по в. гр. д. № 628/2020 г. Хасковският окръжен съд потвърдил решение № 79/29.01.2020 г. по гр. д. № 2263/2019 г. на Хасковския районен съд в частта, с която е отхвърлен предявен от М. Г. Г. срещу Д. З. Р. и П. З. Р. иск с правно основание чл. 109, ал. 1 ЗС за осъждането на ответниците да премахнат построените в поземлен имот с идентификатор............ по кадастралната карта на [населено място] барбекю с навес/беседка.

Касационна жалба срещу въззивното решение с оплаквания, че същото е нищожно, недопустимо и неправилно - основания за касационно обжалване по чл. 281, т.т. 1, 2 и 3 ГПК, е подал ищецът по делото.

От ответниците по касация - ответници по иска, не е получен писмен отговор.

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от надлежна страна, насочена е срещу въззивно решение, което попада в обхвата на касационния контрол и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е допустима.

При произнасяне по допускане на касационното обжалване Върховният касационен съд на РБ, състав на І-во г. о., намира следното:

По делото е установено, че страните са съсобственици на поземления имот, като ищецът притежава 1/3 ид. ч., в какъвто размер са притежаваните от всеки от ответниците права. Всеки от тях притежава и самостоятелни обекти в жилищната сграда, изградена в имота.

Със заключения на технически експертизи е установено, че в северозападната част на имота е изграден от ответниците навес с размери 3.75/5.30 м, височина до стрехата 2.30 м и до високата част на покрива - 2.60 м. Конструкцията е изпълнена от дървени вертикални греди, закрепени към прилежащия терен /бетонна площадка/ посредством метални планки с болтове. Навесът има две ограждащи стени, представляващи масивни огради със съседните имоти. Покривът е от дървена покривна конструкция с едностранен наклон, покрита с ондулин. Във вътрешното пространство на навеса е изградено монолитно барбекю с размери 1.70/1.00 м и височина 2.25 м до комина, което е от тухлена зидария, облицовано с гнайсови плочки. Според вещото лице навесът не представлява допълващо застрояване по смисъла на чл. 41 ЗУТ, а е преместваем обект съгласно чл. 56 ЗУТ и по смисъла на пар. 5, т. 80 от ДР на ЗУТ. Барбекюто е елемент от градинско обзавеждане с височина до 2.50 м от прилежащия терен и следва да се издаде разрешение за поставяне по ред, установен с наредба на общинския съвет, като не се изисква издаване на разрешение за строеж, нито учредяване на право на строеж от съсобствениците на имота.

Първоинстанционният съд приел, че в случая изграденото не представлява преместваем обект по смисъла на пар. 5, т. 80 от ДР на ЗУТ или градински елемент по чл. 151, ал. 1, т. 12 ЗУТ, а строеж по смисъла на пар. 5, т. 38 от ДР на ЗУТ. За определянето на процесния обект като такъв съдът съобразил установените характеристики, обусловени от естеството на използваните материали при неговото изграждане и начина на самото изграждане и свързването на съоръжението с терена. Приел за безспорно, че е невъзможно навесът да бъде отделен от повърхността и преместен в пространството, без да се засегне както целостта му, т. е. без разглобяване и отделяне на съответните му елементи, така и субстанцията на повърхността, при което ще се изгуби и неговата индивидуализация. Съдът приел, че не е налице и втората кумулативно изискуема предпоставка, за да се приеме, че е преместваем обект, а именно неговото предназначение съгласно чл. 56, ал. 1 ЗУТ - за увеселителни, за търговски и за други обслужващи дейности от вида на изброените в цитираната разпоредба. Не може да се приеме и, че обектът представлява градински елемент, тъй като няма нито една от характеристиките, посочени в закона. Ето защо и предвид вида и характеристиката на обекта, изпълнените строително-монтажни работи, закрепването му към терена, предназначението и начина на ползване, съдът приел, че изграденият навес с барбекю представлява строеж по смисъла на пар. 5, т. 38 от ДР на ЗУТ от шеста категория по смисъла на чл. 137, ал. 1, т. 6 ЗУТ. За този вид строежи в чл. 147 ЗУТ се предвижда издаването на разрешение за строеж, без обаче да се одобрява инвестиционен проект. В случая такова липсва, поради което процесният обект се явява незаконен строеж.

Като се позовал на съдебна практика на ВКС, първоинстанционният съд приел, че построяването на незаконна сграда в съсобствен имот от един от съсобствениците само по себе си не представлява неоснователно действие по смисъла на чл. 109, ал. 1 ЗС, тъй като всяко лице, което притежава право на собственост върху дворно място, разполага с правото и да го застроява, още повече, че съгласно чл. 92 ЗС построеното е собственост на всички собственици на земята по приращение. Само ако се докаже, че построеното пречи на останалите съсобственици да упражняват правата си в съсобствеността, последните могат да искат премахването на постройката. Съдът посочил, че преценката за наличието на такива пречки е винаги индивидуална с оглед събраните по конкретното дело доказателства за характера и площта на строителството и за установения преди това строителство начин на ползване на съсобствения имот. В случая не се установява, включително и от показанията на ангажираните от ищеца свидетели, изграденият навес с барбекю да му пречи по твърдения от него в исковата молба начин. По делото липсват каквито и да е доказателства постройката реално да възпрепятства ищеца или тези, чрез които той ползва имота, да упражнява правата си върху притежаваната от него 1/3 ид. ч. от дворното място. Няма данни тя да опушва сградата в имота, да създава неприятни миризми, да ограничава видимостта към двора или евентуално да създава опасност за здравето и живота на пребиваващите там. Освен това не се твърди и не се установява площта, върху която постройката е изградена, преди застрояването трайно да се е ползвала от ищеца за други цели - например за паркиране, за засаждане и отглеждане на плодове и зеленчуци и др. Изграждането ѝ не пречи на ищеца да упражнява правото си на собственост върху своята идеална част от имота, тъй като според заключението на техническата експертиза, неоспорено в тази част, навесът с барбекю е с размери 3.75/5.30 м, а дворното място, в което той се намира, е 87 кв. м., т. е. заема по-малко от 1/4 от площта на съсобственото място. По тези съображения първоинстанционният съд приел иска за неоснователен и недоказан, поради което го отхвърлил.

Въззивният съд също приел, че изграденият строеж е незаконен по смисъла на ЗУТ, поради което разгледал въпроса дали същият смущава или пречи на допустимото пълноценно ползване на имота от ищеца според неговото предназначение, тъй като съсобственикът не е длъжен да търпи и понася ограниченията, които произтичат от създаденото състояние, когато то е нетърпимо по закон. Съдът приел, че по делото не се установява процесният обект да пречи на ищеца да упражнява собственическите си права върху имота, още повече, че същият не променя начина на застрояване, характера и функциите на съсобствения имот, нито нарушава собственическите му права. Съдът посочил, че не може да се уважи негаторен иск на собственика, когато допуснатото нарушение от страна на ответниците не създава пречки на правото му на собственост. Извършеният в съсобствен имот незаконен строеж представлява неоснователно действие по смисъла на чл. 109, ал. 1 ЗС, ако незаконността му се изразява в нарушаване на установените с благоустройствените закони строителни правила и норми, обезпечаващи нормалното ползване на имота. В случая в тежест на ищеца е да докаже с какво точно реализираното от ответниците в съсобствения имот му пречи да упражнява правото си на собственост в пълен обем, което той с ангажираните по делото доказателства не е успял да стори - не е установил, че се накърнява правото му на владение, че се ограничава или смущава и пречи на пълноценното ползване на собствената му идеална част по предназначение. Въззивният съд посочил още, че първоинстанционното ршение е постановено и при напълно изяснена фактическа обстановка, която не се променя от приетите във въззивната инстанция писмени доказателства, правните изводи на първоинстанционния съд изцяло се споделят от въззивния съд, поради което и на основание чл. 272 ГПК препратил към мотивите на обжалваното решение.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът е поставил следните въпроси:

I. Допустимо ли е при липса на поставен въпрос и отговор в заключението на съдебната експертиза съдът да извлича заключения косвено от заключението при липса на опорни данни в съдебната експертиза, които да послужат за формиране изводите на съда /липса на замерване, оразмеряване на имота по трите дяла, определяне на формата им и разположението им в пространството/ - по този въпрос се твърди противоречие с т. 3 на ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС като основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК; поддържа се и основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК;

II. Допустимо ли е при липса на подаден отговор на искова молба и при липса на каквито и да било твърдения от ответника да бъдат допуснати на ответника свидетелски показания; налице ли е преклузия, ако в доклада не са дадени указания на страната/ответника и същият не е възразил срещу доклада; поставен е въпросът относно действията на въззивния съд при съдържащите се във въззивната жалба оплаквания за допуснати от първоинстанционния съд нарушения на съдопроизводствените правила във връзка с доклада - по този въпрос се твърди противоречие с т. 4 и т. 2 на ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и решение № 385/18.04.2012 г. по гр. д. № 1538/2010 г. на ВКС като основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК; поддържат се и основания по чл. 280, ал. 1, т. 3 и чл. 280, ал. 2, предл. 3-то ГПК;

III. 1. Липсата на учредено право на строеж от съсобствениците в имота достатъчно основание ли е съдът да приеме, че е налице пречене в хипотезата на чл. 109 ЗС, доколкото преди това имотът е бил незастроен и липсва воля на съсобствениците за застрояването му;

2. Длъжен ли е един от съсобствениците да търпи незаконна постройка, която е изградена без учредено от него право на строеж в общото дворно място, дори и за този съсобственик да остава площ от дворното място за ползване, при условие, че имотът преди това е бил незастроен и се е ползвал като такъв; нарушеният баланс между правото на собственост на собственика на земята и на суперфициарния собственик достатъчно основание ли е, за да се приеме пречене при съсобствен имот при негаторен иск по чл. 109 ЗС;

3. В производство по чл. 109 ЗС чия е тежестта на доказване за обстоятелството/на положителния факт, че строежът е изграден в съответствие със строителните правила и норми и е безопасен за ползване от гледна точка на безопасност за здравето и живота на хората, пожаробезопасност и хигиенна гледна точка;

4. В хипотезата на съсобственост липсата на облигационно, респ. вещно право, при извършено пряко въздействие върху общ недвижим имот, осъществено без съгласието на съсобствениците, представлява ли пречка за упражняване правото на собственост.

По тези въпроси се поддържа основане за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК поради противоречие с т. 3 на ТР № 4/06.11.2017 г. по тълк. д. № 4/2015 г. на ОСГК на ВКС, решение № 42/08.06.2020 г. по гр. д. № 3841/2019 г. на ВКС, I-во г. о., ТР № 31/84 г. от 06.02.1985 г. по гр. д. № 10/1984 г. на ОСГК на ВС и решение № 115/30.10.2020 г. по гр. д. № 3769/2019 г. на ВКС, I-во г. о.; поддържа се и основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

IV. 1. При липса на разпределяне на ползването на имота съгласно чл. 32 ЗС допустимо ли е съдът при иск по чл. 109 ЗС да приложи чл. 31 ЗС, като допусне, че съществува част от имота, която може да се ползва от ищеца и по този начин да се тълкува „да си служат с нея според правата им“, или „да си служат с нея според правата им“ следва да се тълкува с оглед общата природа на съсобствеността и нейната неделимост, а именно, че всеки съсобственик има право да ползва имота общо спрямо квотата си с останалите съсобственици;

2. При липса на разпределение на ползването на имота съгласно чл. 32 ЗС допустимо ли е съдът при иск по чл. 109 ЗС да се произнася по разпределението на ползването без да е сезиран с иск за това, както и при условие, че е налице висящо дело с предмет процесния имот и същите страни, както и с правно основание чл. 32 ЗС;

3. Дали при липса на споразумение и влязло в сила съдебно решение по чл. 32 ЗС съдът може да приеме, че има разпределяне на ползването на имота и за ищеца по иск с основание чл. 109 ЗС е налице реална част, съответстваща на собствената на ищеца идеална част от имота;

4. Изграждането на постройка в съсобствен имот без да е учредено право на строеж от съсобственика, без да е дадено съгласие за изграждането на обекта, представлява ли неоснователно действие на ответника и създава ли пречки за съсобственика да упражнява правото на собственост в неговия пълен обем.

По тези въпроси се поддържат основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК поради „противоречие със съдебната практика, посочена по-горе“, и с решение № 42/08.06.2020 г. по гр. д. № 3841/2019 г. на ВКС, I-во г. о., решение № 159 по гр. д. № 1205/2011 г. на ВКС, II-ро г. о., и решение № 115/30.10.2020 г. по гр. д. № 3769/2019 г. на ВКС, I-во г. о., и по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК; твърди се, че с решението си съдът се е произнесъл по иск, с който не е бил сезиран в настоящото производство /иск по чл. 32 ЗС / като основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 2-ро ГПК; поддържа се и вероятна нищожност на постановеното решение като основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 1-во ГПК, без същото да е мотивирано.

V. 1. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в решението си всички доводи, възражения и доказателства, на които страната се е позовала във въззивната жалба/въззивната инстанция;

2. Допустимо ли е при направени искания във въззивната жалба за процесуални нарушения същите да не бъдат подробно разгледани и мотивирани от въззивния съд, а същият да препрати към мотивите на първоинстанционния съд, или препращане е допустимо само по отношение приложението на материалния закон.

Касаторът се позовава на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК поради противоречие с Постановление № 7/1965 г. на Пленума на ВС, т. 19 на ТР № 1/04.01.2001 г. по т. гр. д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, решение № 42/08.06.2020 г. по гр. д. № 3841/2019 г. на ВКС, I-во г. о., решение № 17/23.07.2014 г. по т. д. № 811/2012 г. на ВКС, II-ро т. о., решение № 43/04.06.2014 г. по т. д. № 213/2012 г. на ВКС, II-ро т. о., решение № 51/29.06.2020 г. по т. д. № 613/2019 г. на ВКС, I-во т. о., решение № 99/06.08.2019 г. по гр. д. № 2331/2018 г. на ВКС, I-во г. о., решение № 63/28.06.2019 г. по гр. д. № 2296/2018 г.. на ВКС, II-ро г. о., решение № 227/22.03.2019 г. по гр. д. № 896/2018 г. на ВКС, III-то г. о., определение № 236/08.03.2016 г. по гр. д. № 507/2016 г. на ВКС, IV-то г. о., определение № 253/29.03.2016 г. по т. д. № 1051/2015 г. на ВКС, II-ро т. о., решение № 173/06.11.2020 г. по гр. д. № 4404/2019 г. на ВКС, III-то г. о., и цитираната в него съдебна практика, както и по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК и по чл. 280, ал. 2, предл. 3-то ГПК поради противоречие на въззивното решение с правния мир и с императивни правни норми, които предвиждат как се допуска строителство в чужд имот, било то и съсобствен, и уреждащи строителството, проектирането, разрешаването и въвеждането в експлоатация на строежите, противоречие с императивни правни норми, изискващи учредено право на строеж от собственика/съсобственика, за да може да се въздейства върху собствения му/съсобствения имот, както и ограничаването на правото на собственост от страна на суперфициарния собственик, респ. от съсобственика на незаконната постройка.

По предпоставките за допускане на касационно обжалване настоящият състав на ВКС, I-во г. о., намира следното:

Поддържаните от касатора предпоставки по чл. 280, ал. 2, предл. 1-во и 2-ро ГПК не са налице, тъй като не съществува вероятност въззивното решение да страда от пороците нищожност и недопустимост, което да налага допускане на касационното обжалване. Не се констатира с обжалваното решение въззивният съд да е излязъл извън пределите на правораздавателната си власт или да е разгледал спора и постановил решението в незаконен състав в нарушение на чл. 20, предл. 2 ГПК; същевременно съдебното решение е материализирано в надлежна писмена форма и е подписано от членовете на съдебния състав съобразно изискванията на чл. 235, ал. 4 и чл. 236, ал. 3 ГПК, като изразената от съда правораздавателна воля е ясно и разбираемо формулирана. Не се установява и въззивният съд да е разгледал спор, който не му е подведомствен или подсъден, да е разгледал непредявен иск или при ненадлежно упражнено право на иск. Неоснователно се поддържа от касатора, че съдът се е произнесъл по иск, с който не е бил сезиран, а именно иск по чл. 32, ал. 2 ЗС. На първо място липсва диспозитив по такъв иск. На второ място- съждението на първоинстанционния съд, че строежът не пречи на ищеца да упражнява правото си на собственост върху неговата идеална част от имота, тъй като заема по-малко от 1/4 от площта на съсобственото дворно място, към което въззивният съд е препратил съгласно чл. 272 ГПК, е направено като израз на становището на съда, че не е доказано строежът да пречи на ищеца по твърдения от него в исковата молба начин, а не като становище по разпределяне ползването на съсобствения поземлен имот.

Налице е основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване по поставения в раздел V-ти от изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК процесуалноправен въпрос, уточнен от настоящия състав на ВКС съгласно правомощията му по т. 1 на ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС така: за съдържанието на мотивите към решението и за задължението на въззивния съд да обсъди в тяхната съвкупност всички събрани по делото доказателства, относими към правния спор, както и доводите и възраженията на страните и да формира и изложи в решението си собствени фактически и правни изводи по съществото на спора.

Допускането на касационното обжалване е необходимо за преценка съответствието на обжалваното решение, в което има правни съображения по характера и естеството на иска по чл. 109, ал. 1 ЗС, но липсват установени фактически положения относно твърденията в исковата молба как действията на ответниците накърняват правата на ищеца /включително и при приложението на чл. 272 ГПК/, с постоянната и безпротиворечива практика на ВКС, според която въззивният съд, като съд по съществото на правния спор, е длъжен да направи свои собствени фактически и правни изводи по делото, като прецени всички относими доказателства и правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, да посочи кои факти, предопределящи крайния изход на спора, намира за доказани и кои - за недоказани, както и да прецени всички възражения и доводи на страните, като изпълнението на посочените задължения - за обсъждане на доказателствата и защитните позиции на страните и за излагане на мотиви, е гаранция за правилността на въззивния съдебен акт и за правото на защита на страните в процеса /т. 19 на ТР № 1/04.01.2001 г. по т. гр. д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, т. 2 на ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, решение № 17/23.07.2014 г. по т. д. № 811/2012 г. на ВКС, II-ро т. о., решение № 51/29.06.2020 г. по т. д. № 613/2019 г. на ВКС, I-во т. о., решение № 99/06.08.2019 г. по гр. д. № 2331/2018 г. на ВКС, I-во г. о., решение № 63/28.06.2019 г. по гр. д. № 2296/2018 г.. на ВКС, II-ро г. о./.

По останалите въпроси, поставени в изложението, съдът, при необходимост, ще вземе становище в акта по същество.

По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.