Определение № 3392 от 02.12.2025 г. на ВКС по т. д. № 1688/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Да Дойче Алгемайне Ферзихерунг“ АД (регистрирано във ФРГ), чрез пълномощника му адв. Т. Б. от АК-Пловдив, с надлежно учредена по делото представителна власт, срещу решение № 575/07.05.2025 г., постановено по в. гр. д. № 2428/2024 г. по описа на Апелативен съд-София, ГО, 12 с-в, в частта, в която са уважени предявените от Е. Р. Г. и Г. И. Г. срещу „Да Дойче Алгемайне Ферзихерунг“ АД активно субективно съединени осъдителни искове с правно основание чл. 266, ал. 1 КЗ (отм.), във вр. с чл. 45, ал. 1 ЗЗД за заплащане на сумата над 100000 лв. (за всеки един от ищците) до присъдения размер от по 150000 лв. (за всеки един от ищците), представляващи заместващо обезщетение за причинените им неимуществени вреди, изразяващи се в претърпени болки и страдания вследствие на настъпило на 16.08.2014 г. застрахователно събитие (смъртта на техния син И. Г. Г. при ПТП), ведно със законната лихва върху главните парични притезания от 16.08.2014 г. до окончателното им заплащане. Като необжалвано първоинстанционното решение е влязло в сила в частта, в която тези искове са уважени до сумата от по 100000 лв. (за всеки един от ищците), респ. в която са отхвърлени над сумата от по 150000 лв. (за всеки един от ищците) до пълния им предявен размер от по 200000 лв. Касаторът поддържа, че въззивното решение е незаконосъобразно, тъй като то е необосновано – при определяне на размера на заместващото обезщетение съобразно критериите за справедливост, уредени в нормата на чл. 52 ЗЗД, решаващият съд не е съобразил в достатъчна степен действителния интензитет на претърпените неимуществени вреди – съобразно социално-икономическите условия в страната към момента на настъпване на релевантното застрахователно събитие, като счита за незаконосъобразен правния извод на въззивния съд, че преценката за размера на заместващото обезщетение не трябва да се извърши към момента на настъпване на застрахователното събитие, а към приключване на съдебното дирене при приложение на правната норма, регламентирана в чл. 235, ал. 3 ГПК. От друга страна, до това неправилно прано съждение апелативният съд е достигал поради допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила, изразяващо се в необсъждане в съвкупност на всички доказателства по делото. Счита, че кредиторите са изпаднали в забава, тъй като не са оказали необходимото съдействие на застрахователя за извънсъдебно изпълнение на неговото правно задължение за заплащане на предложеното застрахователно обезщетение в размер на сумата от по 100000 лв. (за всеки един от родителите) за причинените им неимуществени вреди при настъпване на релевантното застрахователно събитие - не са представили банкова сметка, която да бъде заверена от застрахователя със сумата от по 100000 лв. (за всеки един от родителите). В този смисъл, твърди, че застрахователят се е освободил от последиците на своята забава и не дължи законна лихва върху присъденото от съда заместващо обезщетение. Касаторът обосновава искането за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, съдържащо се в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, както със специалната процесуална предпоставка, регламентирана в чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, така и със самостоятелното селективно основание, уредено в чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – решението е очевидно неправилно, като поставя следните материалноправни и процесуалноправни въпроси: 1. „Какви са критериите за определяне на справедливо, по смисъла на чл. 52 ЗЗД, обезщетение за неимуществени вреди при предявен пряк иск по чл. 226, ал. 1 от КЗ (отм.)?“ (по този материалноправен въпрос се твърди противоречие както със задължителната практика – тълкувателните разяснения по ППВС № 4/1968 г., така и с казуалната съдебна практика, формирана по реда на чл. 290 ГПК на ВКС с решение № 93/23.06.2011 г. по т. д. № 43/2010 г., II т. о.; решение № 104/25.07.2014 г. по т. д. № 2998/2013 г., I т. о.; решение № 73/27.05.2014 г. по т.д.№ 3343/2013 г., II т. о.; решение № 114 /03.11.2014 г. по т. д. № 1053/2012 г., II т. о.; решение № 88/17.06.2014 г. по т. д. № 2974/2013 г., II т. о.; решение № 101/3.07.2014 г. по т. д. № 4391 /2013 г., II т. о.; решение № 158/17.10.2014 г. по т. д. № 3594/2013 г., I т. о.; решение № 4/03.08.2015 г. по т. д. № 40/2014 г., II т. о.; решение № 83/06. 07.2009 г. по т.д. № 795 2008 г., II т. о. и решение № 749/05.12.2008 г. по т.д. № 387/2008 г., II т. о.); 2. „Следва ли съдът в мотивите на решението да обсъди всички доказателства по делото, относими към релевантните за спора факти?“; 3. „Допустимо ли е въззивният съд да изключи с решението си приобщени към делото доказателства, ако преди това не са давани указания на ползващата се от тях страна, че следва да ангажира други доказателства за фактите, до които те се отнасят?“ и 4. „Основателна ли е претенцията за присъждане на законна лихва за забава върху присъдените главници при наличие на отправена от страна на длъжника покана за сключване на споразумение, както и на ясно и категорично манифестирано желанието за изплащане на определеното застрахователно обезщетение и уреждане на отношенията?“ (касаторът не посочва съдебна практика, на която въззивното решение да противоречи по тези процесуалноправни и материалноправни въпроси). Ответниците по касационната жалба са подали в законоустановения срок писмен отговор, в която развиват правни съображения както за необосноваване на основанията за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, така и за неоснователност на касационните основания, изложени в касационната жалба. Върховният касационен съд, Търговска колегия, IІ отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК, констатира следното: Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, чрез пълномощник – с надлежно учредена по делото представителна власт, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че пред него правният спор между страните се е съсредоточил единствено върху размера на дължимото заместващо обезщетение за причинените на ищците неимуществени вреди вследствие настъпването на релевантното застрахователно събитие (кончината на техния син) и върху дължимостта на присъдената законна лихва от момента на настъпване на покрития застрахователен риск. Изяснил е, че при определяне на размера на заместващото обезщетение за причинени неимуществени вреди при настъпила смърт на близък в съответствие с установения в чл. 52 ЗЗД принцип за справедливост трябва да бъдат следвани тълкувателните постановки по ППВС № 4/23.12.1968 г. - възрастта на пострадалото лице; обстоятелствата, при които е настъпила смъртта му; степента на родствена близост между него и лицето, което претендира обезщетение; действителното съдържание на отношенията между пострадалия и търсещия обезщетение. Справедливостта по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а е свързана с оценка на посочените общи критерии и на всички специфични за конкретното дело обстоятелства, от които зависи справедливия паричен еквивалент на понесените от увредения морални болки и страдания от загубата на негов близък. При съобразяване на тези критерии апелативният съд е приел за установено, че родителите и починалия син са били много близки, поддържали са отношения, живели са в общо домакинство. Починалият син е бил на 20 години, поради което според обичая в българските семейства тази възраст не предполага той да е бил напълно самостоятелен. Съобразявайки свидетелските показания, както и обичая, въззивният съд е обосновал фактическия извод, че родителите приемат смъртта на децата си като противоестествено развитие на живота - завинаги у тях остава празнота, която не може да бъде компенсирана чрез други положителни събития, независимо от тяхното естество. Загубата на дете също е признат в съдебната практика стресов факт с особен интензитет и продължителност на страданието, непреодолима скръб, преминаваща в емоционален срив, депресия и др., като рядкост е отношение към факта на смъртта, което да се характеризира с индиферентност. Посещаването на гробищата е израз на безсилие и примирение, но в същото време и невъзможност да се разкъса емоционалната привързаност към починалото дете. Братът на починалия свидетелства, че отношенията в семейството са основани на привързаността. При така приетите за установени правнорелевантни факти и изложените правни доводи въззивният съд е приел, че с оглед на младата възраст на починалия - 20 години, близките отношения между него и родителите му, изразяващи се във взаимно уважение, грижа и подкрепа помежду им, психическия дискомфорт от преждевременната и невъзвратима загуба на детето, както и съобразно обстоятелството, че и до днес ищците не са преодолели тежката загуба на сина си, справедливото заместващо обезщетение за причинените им неимуществени вреди вследствие кончината на тяхното дете възлиза на сумата от по 150000 (за всеки един от родителите). При определяне на този размер въззивният съд е взел предвид и динамично променящата се икономическа конюнктура, която се отразява в непрекъснато нарастващите лимити на застрахователно покритие по договор за задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите. Позовавайки се на формирана по реда на чл. 290 ГПК практика – с решение № 95/24.10. 2012 г. по т. д. № 916/2011г. на ВКС, І т. о., е изяснил, че лимитите не са самостоятелен критерий при прилагането на принципа за справедливост по чл. 52 ЗЗД, но следва да бъдат съобразени при формиране на размера на заместващото обезщетение за причинените неимуществени вреди. Счел е обаче за неоснователното правното твърдение на застрахователя, че преценката за размера на обезщетението следва да се прави към момента на настъпване на застрахователното събитието, към който да се съобразява и размерът на минималната работна заплата. Приел е, че в съответствие с разпоредбата на чл. 235, ал. 3 ГПК съдът е длъжен да вземе предвид и фактите, настъпили след предявяване на иска, които са от значение за спорното право. По правния довод за изпадане на кредиторите (ищците) в забава по отношение на предложеното им от застрахователя заместващо обезщетение в размер на сумата от по 100000 лв. (за всеки един от родителите) апелативният съд е обосновал правното съждение, че ищците нямат задължението да приемат предложението на ответника, поради което техният отказ (изричен или мълчалив) не е основание за отхвърляне на претенцията за законна лихва. Не било установено в процеса на доказване, че застрахователното дружество е поискало от ищците да представят банкови сметки, по които да преведат обезщетения в размери, каквито ответникът е приел за основателни. Съобразен е фактът, че процесното застрахователно събитие е настъпило при действието на КЗ (отм.), при приложението на който не е уредена задължителна рекламационна процедура по завеждане на доброволна претенция пред застрахователя, каквато е уредена по действащия материален закон (чл. 380 КЗ, във вр. с чл. 496 КЗ). Апелативният съд е изяснил, че застрахователят отговаря и за забавата на делинквента (застрахования водач), а по силата на чл. 84, ал. 3 ЗЗД при задължение от непозволено увреждане длъжникът се смята в забава и без покана, т.е. от момента на настъпване на непозволеното увреждане. При съвпадение на крайните изводи на двете съдебни инстанции първоинстанционното решение е потвърдено – в обжалваната му част. Първият (материалноправният) въпрос, уточнен от настоящия съдебен състав съгласно тълкувателните разяснения по т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ВКС по т. д. № 1/2009 г., ОСГТК, „Как следва да се прилага принципът на справедливост, уреден в чл. 52 ЗЗД, и кои са критериите, които следва да бъдат съобразени при определяне на обезщетението за неимуществени вреди при предявен пряк иск срещу застраховател?“, отговоря както на общата процесуална предпоставка, уредена в чл. 280, ал. 1 ГПК, за допускане на въззивното решение до касационно обжалване (той е от значение за изхода по настоящото дело, тъй като е включен в предмета на спора и е обусловил правните съждения на съда), така и на допълнителния селективен критерий, регламентиран в чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК – той да е разрешен в противоречие със задължителната практика на ВКС (ППВС № 4/1968 г.). Вторият и третият (процесуалноправни) въпроси, макар и да отговорят на общата процесуална предпоставка, уредена в чл. 280, ал. 1 ГПК, за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, тъй като са от значение за изхода на делото (включени са в предмета на спора и са обусловили правосъдната воля на съда), не съответстват на допълнителната процесуална предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК – да са разрешени в противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС, респ. с формираната казуална практика на ВКС. Те са свързани с производството по установяване на действителните правнорелевантните факти по делото и изграждането на правилни фактически изводи при формиране на вътрешното убеждение на съда (арг. чл. 235, ал. 2 ГПК, във вр. с чл. 12 ГПК) – чрез съвкупната преценка на всички събрани по делото доказателствени средства и при съобразяване с наведените правни и фактически доводи във въззивната жалба и нейния писмен отговор. Именно вследствие на тази мисловна логическа дейност въззивният съд трябва да подведе приетите от него за установени по делото факти под диспозицията на приложимата материалноправна норма, за да разреши правилно правния спор, предмет на исковото производство. Апелативният съд е извършил самостоятелна преценка на всички относими по делото доказателства, като се е произнесъл по релевираните във въззивната жалба правни доводи за неправилност на първоинстанционното решение, както предписват процесуалните правила, уредени в ГПК, и установената казуална съдебна практика на ВКС, вкл. посечената от касатора. Дали при осъществения от съда анализ на събраните по делото доказателства той е допуснал твърдяната в касационната жалба правна грешка, представляваща необоснованост на въззивното решение, касационният съд ще се произнесе при разглеждане на релевираните касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК, но не и в селективното производство по чл. 288 ГПК. Последният (материалноправният) въпрос не отговаря на специалната процесуална предпоставка, уредена в чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като той е разрешен в съответствие с формираната по реда на чл. 290 ГПК константна практика на ВКС по приложението на правната норма, уредена в чл. 223, ал. 2, изр. 1, предл. 2 КЗ (отм.), във вр. с чл. 84, ал. 3 ЗЗД. Тъй като въззивното решение е допуснато до касационно обжалване при допълнителната процесуална предпоставка, уредена в чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, не следва да се разглежда самостоятелното селективно основание, регламентирано в чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – решението да е очевидно неправилно. На основание чл. 18, ал. 2, т. 2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК касаторът трябва да внесе по сметката на ВКС държавна такса в размер общо от 2000 лв. – за разглеждане на двата активно субективно съединени осъдителни искове. Мотивиран от горното и на основание чл. 288 ГПК, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение