Определение № 2388 от 07.08.2026 г. на ВКС по т. д. № 951/2026 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба, подадена от „Интерколеж – С“ ООД, чрез процесуалния му пълномощник, срещу определение № 445 от 12.02.2026 г. по в. ч. гр. д. № 2965/2025 г. по описа на Софийски апелативен съд, с коeто е потвърдено определение № 3715 от 18.09.2025 г. по т. д. № 1778/2025 г. на Софийски градски съд в частта, с която е оставено без уважение искането на дружеството по чл. 83, ал. 2 ГПК за освобождаване от заплащане на дължимата за производството държавна такса, както и алтернативното искане – да бъде постановено държавната такса да бъде събрана с крайния съдебен акт по делото. В частната касационна жалба се поддържат оплаквания, че въззивното определение е неправилно, поради допуснато нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК, като се моли за неговата отмяна. Твърди се, че въззивният съд се е произнесъл по искането, без да съобрази всички представени по делото доказателства и наведени твърдения, надлежно обосноваващи невъзможността на дружеството да заплати дължимата за производството държавна такса – не е отчел специфичната дейност на дружеството, етапа на производството, изтичащия давностен срок, погасяващ исковата претенция, конкретните факти, поради които е предявен искът, влошените отношения между съдружниците, а, ако е считал, че някои от доказателствата не са били ясни или са липсвали такива, съдът е бил длъжен да укаже на страната да отстрани недостатъците в молбата си и/или да представи допълнителни доказателства и едва след това да се произнесе по искането за освобождаване от такса. Позовавайки се на разрешенията на съответно цитирани множество съдебни актове на ВКС, СЕС и ЕСПЧ, частният жалбоподател счита, че оставянето без уважение на молбата му по чл. 83, ал. 2 ГПК го лишава от право на достъп до правосъдие и справедлив съдебен процес. Сочи, че въззивният съд изобщо не е изложил доводи по алтернативното искане – държавната такса да бъде събрана с крайния акт по делото. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК искането за допускане на касационно обжалване се основава на хипотезите на чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2, предл. второ и т. 3 ГПК по следните въпроси, разрешени според частния жалбоподател от състава на въззивния съд: 1. Следва ли съдът, при направено искане за освобождаване от задължение за внасяне на държавна такса, да извърши проверка дали условията за изискуемата такса от юридическо лице представляват ограничение на правото на достъп до съдилищата, което накърнява самата същност на това право, дали са насочени към постигане на легитимна цел и дали съществува разумно съотношение на пропорционалност между използваните средства и поставената цел?; 2. За възможността съдът да основава своите изводи на предположения и доводи за хипотетични финансови възможности на молителя. Може ли наличие на недвижимо имущество, без достатъчно парични средства по банковите сметки на дружеството, да обоснове съображения за отказ страната да бъде освободена от държавна такса? Следва ли съдът при непредставяне на достатъчно доказателства да извърши преценка дали представянето на такива доказателства и/или отстраняването на непълноти е необходимо и, ако е необходимо, да даде указания за представянето им и едва след отстраняване на съществуващата неяснота относно тези обстоятелства да постанови акта, с който се произнася по искането? Следва ли в производството по чл. 83, ал. 2 ГПК съдът да се произнася, ако счита твърденията на молителя и подкрепящите ги доказателства за недостатъчни или следва да даде указания за представяне на доказателствата, които той (съдът) счита за необходими и достатъчни?; 3. Следва ли съдът да извърши преценка на обстоятелствата и проверка на предпоставките при произнасяне по искане за освобождаване от заплащане на държавна такса по предявена искова молба на юридическо лице при финансова невъзможност за покриване на определената стойност на държавната такса? и 4. При преценка на имущественото състояние на юридическо лице, когато е направено от него искане за освобождаване от заплащане на дължимата държавна такса, следва ли да се посочва имущественото състояние, което се обхваща от предметното съдържание на декларацията по чл. 83 ГПК, или следва да бъдат предоставени други документи, удостоверяващи имущественото състояние на юридическото лице? По първия въпрос частният жалбоподател обосновава допълнителния селективен критерий за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК поради противоречие на обжалваното определение с приетото в определение № 562 от 25.10.2022 г. по ч. т. д. № 2220/2022 г. на ВКС, II т. о., определение № 285 от 05.07.2019 г. по ч. т. д. № 1234/2019 г. на ВКС, I т. о., определение № 193 от 24.04.2019 г. по ч. т. д. № 810/2019 г. на ВКС, I т. о., определение № 141 от 20.02.2019 г. по ч. т. д. № 52/2019 г. на ВКС, II т. о., определение № 122 от 12.02.2019 г. по ч. т. д. № 114/2019 г. на ВКС, II т. о., определение № 427 от 13.11.2020 г. по ч. т. д. № 1925/2020 г. на ВКС, I т. о., определение № 170 от 15.04.2020 г. по ч. т. д. № 209/2020 г. на ВКС, II т. о., определение № 524 от 30.07.2019 г. по ч. т. д. № 908/2019 г. на ВКС, II т. о. и др. Относно втората група въпроси се релевира допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК с цитиране на разрешенията на определение № 364/17.07.2017 г. по ч. т. д. № 1170/2017 г. на ВКС, I т. о., определение № 302/01.06.2018 г. по ч. т. д. № 1397/2018 г. на ВКС, II т. о., определение № 650/08.12.2022 г. по ч. т. д. № 2598/2022 г. на ВКС, II т. о., определение № 1787/26.06.2024 г. по ч. т. д. № 1214/2024 г. на ВКС, II т. о., определение № 369/17.05.2013 г. по ч. т. д. № 2110/2013 г. на ВКС, II т. о., определение № 318/12.07.2012 г. по ч. гр. д. № 293/2012 г. на ВКС, II г. о., определение № 866/27.12.2012 г. по ч. гр. д. № 740/2012 г. на ВКС, IV г. о., определение № 612/12.08.2010 г. по ч. т. д. № 564/2010 г. на ВКС, II т. о., определение № 60/19.02.2021 г. по ч. гр. д. № 421/2021 г. на ВКС, III г. о., определения № 274/12.05.2015 г. по ч. гр. д. № 1842/2015 г. на ВКС, III г. о., определение № 318/12.07.2012 г. по ч. гр. д. № 293/2012 г. на ВКС, II г. о., определение № 40/01.02.2012 г. по ч. гр. д. № 22/2012 г. на ВКС, II г. о. и други. По третия въпрос се сочат допълнителните предпоставки на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2, предл. второ ГПК с позоваване на определение № 762/27.03.2023 г. по т. д. № 523/2023 г. на ВКС, I т. о., определение № 23/13.01.2023 г. по ч. т. д. № 5/2023 г. на ВКС, I т. о., решенията на ЕСПЧ по дело „Агромодел“ ООД срещу България и дело Podbielski и PPU Polpure v. Poland, както и решенията на СЕС по дела С-279/2009 г., С-305/05 г., С-156/2012 г., С-69/2014 г., С-571/16 г. и С-377/14 г. Относно четвъртия въпрос се твърди значението му за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото – чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, доколкото дружеството е предоставило писмени доказателства, удостоверяващи финансовото му състояние и невъзможността да заплати дължимата държавна такса, но съдът е приел, че тези доказателства и изложените факти не са достатъчни, без обаче да укаже на молителя какви доказателства следва да представи. На самостоятелно основание се моли определението да бъде допуснато до касационен контрол и поради очевидната му неправилност съгласно чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК. Твърди се, че при постановяването на обжалваното определение въззивният съд е приложил закона в противоречие с неговия смисъл, нарушил е основни съдопроизводствени принципи и е формирал изводите си в явно противоречие с правилата на формалната логика и фактическите твърдения на молителя. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като взе предвид доводите на страната по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК и данните по делото, приема следното: Частната касационна жалба е процесуално допустима – изхожда от легитимирана страна, насочена е против подлежащ на обжалване съдебен акт на апелативен съд и е подадена в законоустановения срок по чл. 275, ал. 1 ГПК. За да постанови обжалваното определение, въззивният съд, позовавайки се на разрешенията на съответно цитирани актове на ВКС, СЕС и ЕСПЧ, е приел, че в определени случаи е признато правото на юридическите лица да бъдат освободени изцяло или частично от плащането на държавна такса, когато задължението за внасянето ѝ може да се превърне в непреодолимо препятствие пред достъпа до правосъдие; при преценка на възможността на дружеството да заплати следващата се държавна такса се преценяват фактори като нейният размер според специфичните за случая обстоятелства, платежоспособността на юридическото лице, стадият на производството, в който е наложено ограничението във връзка с таксата. Посочил е, че в настоящия случай дължимата държавна такса е в размер на 74 559.86 лв. (38 121.85 евро), като представените извлечения от сметка не дават представа за цялостното финансово състояние на дружеството, за което биха могли да бъдат представени документи от счетоводството му – баланс, оборотни ведомости и др., което заедно с данните, че същото притежава недвижими имоти, вкл. и жилищни такива, водят до извод, че по делото не е установено дружеството да е в такова финансово състояние, което да обоснове твърдението му, че отказът за освобождаване от внасяне на държавната такса ще доведе до препятстване на достъпа му до правосъдие. Според въззивната инстанция, макар да не може да се изисква от ищеца да се разпореди с притежаваните от него недвижими имоти, за да заплати дължимата държавна такса, само по себе си наличието на имущество предполага по-големи възможности за осигуряване на средства, вкл. и заемни такива, които да покрият това задължение. В допълнение въззивната инстанция е изложила мотиви, че макар дейността, която упражнява дружеството, да е специфична такава, същата все пак е насочена към реализиране на печалба и не може да се направи извод, че заплащането на държавната такса в посочения размер ще съставлява непреодолимо препятствие за ищеца да постигне признатата от закона легитимна цел за предявяване на иск с правно основание чл. 145 ТЗ. Не е споделен и аргументът на ищеца, че фактор, който обуславя невъзможността дължимата такса да бъде заплатена, е спирането на вписването на решения на ОС на дружеството, по съображения, че то не е престанало да функционира. Освен това съдът е посочил, че съобразява етапа, на който се намира производството - подаване на искова молба, съобразно който евентуалният отказ от освобождаване от заплащане на държавна такса няма да доведе до загуба на правото евентуално да бъде подадена повторна такава. Въззивната инстанция е посочила, че отчита и практиката на ЕСПЧ, съгласно която, когато става дума за изискването да се плати на гражданските съдилища държавна такса, само по себе си това ограничение на правото на достъп не е несъвместимо с чл. 6, § 1 от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи, когато преследва законна цел и е налице разумно съотношение на съразмерност между използваните средства и преследваната цел, така че правото на достъп да не е накърнено в самата си същност. Настоящият съдебен състав намира следното по приложното поле на касационното обжалване, съгласно чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК: На първо място следва да се посочи, че не се установява твърдяната от частния жалбоподател очевидна неправилност на въззивното определение като самостоятелно основание за допускане на исканата касационна проверка съгласно чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК. От съдържанието на обжалвания съдебен акт не се установява същият да е постановен при грубо нарушение на правилата на формалната логика или при превратно прилагане на закона. Относно основанията за достъп до касационна проверка в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК съдът намира, че такива се доказват по част от формулираните въпроси, обобщено отнасящи се до предпоставките, при наличието на които по изключение юридическо лице може да бъде освободено от предварителното внасяне на държавна такса, и длъжен ли е съдът преди произнасянето си да даде указания на молителя да представи относимите и необходими според него доказателства за извършването на преценката за основателност на искането. Въпросите са обусловили решаващата правна воля на съда за изхода на спора, като се доказва и твърдяното противоречие с практиката на ВКС, посочена в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. По тези въпроси настоящият съдебен състав намира следното: В определение № 1787/26.06.2024 г. по ч. т. д. № 1214/2024 г. на ВКС, II т. о., обобщаващо практиката на ВКС (определение № 562 от 25.10.2022 г. по ч. т. д. № 2220/2022 г., II т. о., определение № 285 от 05.07.2019 г. по ч. т. д. № 1234/2019 г., I т. о., определение № 193 от 24.04.2019 г. по ч. т. д. № 810/2019 г., I т. о., определение № 141 от 20.02.2019 г. по ч. т. д. № 52/2019 г., II т. о., определение № 122 от 12.02.2019 г. по ч. т. д. № 114/2019 г., II т. о., определение № 427 от 13.11.2020 г. по ч. т. д. № 1925/2020 г., I т. о., определение № 170 от 15.04.2020 г. по ч. т. д. № 209/2020 г., ІІ т. о., определение № 524 от 30.07.2019 г. по ч. т. д. № 908/2019 г., ІІ т. о. и др.), която е последователна и е съобразена с практиката на ЕСПЧ (решение от 24.12.2009 г. по дело "Агромодел" ООД срещу България, решение от 26.07.2005 г. по дело Podbielski и PPU Populare срещу Полша, решение от 10.01.2006 г. по дело Teltronic - CATV срещу Полша), както и с практиката на Съда на ЕС (напр. решение от 22 декември 2010 по дело С-279/09, определение от 13.06.2012 г. по дело С-156/12, решения по дела С-69/14 и С 571/16), се приема, че в определени случаи е възможно освобождаване от държавна такса на юридически лица, въпреки отсъствието на разпоредба в националното законодателство на държавата членка, признаваща на юридическите лица правото на освобождаване от държавна такса за производствата пред съда. Освобождаването от законовото задължение за внасяне на държавна такса не е гарантирано от императивни норми на правото на ЕС и е възможно по изключение тогава, когато внасянето на таксата ще представлява за лицето непреодолимо препятствие за достъпа до съд и изискването е несъвместимо с принципа на ефективната съдебна защита, закрепен в чл. 47 от ХОПЕС. За да се произнесе дали е налице основание за освобождаване от такса, националният съд следва да провери дали условията за изискуемата такса от юридическото лице представляват ограничение на правото на достъп до съдилищата, което накърнява самата същност на това право, дали са насочени към постигане на легитимна цел и дали съществува разумно съотношение на пропорционалност между използваните средства и поставената цел. В рамките на преценката си националният съд може да вземе предвид предмета на спора, доколко има основания да се очаква, че лицето, което иска освобождаване от такса, ще спечели делото, значимостта на неговия интерес, сложността на приложимото право и възможността лицето да защити ефективно позицията си по делото, размера на таксите, които трябва да се платят предварително и дали те представляват непреодолимо препятствие пред достъпа до съд. Когато юридическото лице е търговец и преследва стопанска цел, преценката на съда следва да обхване не само неговите финансови възможности и платежоспособност, но и финансовите възможности на съдружниците / акционерите да набавят необходимите средства за предявяване на иска или за подаване на жалбата. Тези правни разрешения се споделят от настоящия съдебен състав. Съгласно константната практика на ВКС в производството по искане за освобождаване от държавна такса по делото съдът следва да извърши преценка на обстоятелства, които са относими към възможността за изпълнение на това законоустановено задължение. Съгласно практиката, обективирана в определение № 369/17.05.2013 г. по ч. т. д. № 2110/2013 г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., определение № 318/12.07.2012 г. по ч. гр. д. № 293/2012 г. на ВКС, ГК, II г. о., определение № 866/27.12.2012 г. по ч. гр. д. № 740/2012 г. на ВКС, ГК, IV г. о., определение № 612/12.08.2010 г. по ч. т. д. № 564/2010 г. на ВКС, ТК, II т. о. и други съдебни актове на ВКС, постановени по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК, в производството по чл. 83, ал. 2 ГПК имущественото положение на молителя следва да бъде съобразено с оглед доказателствата за горното, като ако такива не са представени, съдът следва да извърши преценка дали представянето на доказателства е необходимо и да даде указания на молителя в този смисъл. Преценката се извършва, за да се отстрани съществуващата неяснота относно значимите обстоятелства преди постановяване на определението по молбата за освобождаване от държавна такса. Обжалваното определение е постановено в отклонение от посочената практика на ВКС, поради което е неправилно. На първо място, за да приеме, че частният жалбоподател има възможност да заплати дължимата такса за разглеждане на исковата му молба в размер на 74 559.85 лв., равностойни на 38 121.83 евро, съставът на въззивния съд се е основал на недоказаност на реалното финансово състояние на лицето, без да даде предварителни указания с какви документи следва да бъде установено то и да задължи молителя да ги представи, както и да изиска доказателства за имущественото състояние на съдружниците (в случая на управляващия дружеството съдружник, чрез когото е предявена исковата молба за защита на нарушеното материално право), с оглед възможността им да поемат изцяло или частично задължението към бюджета. На следващо място, при изследване на предпоставките за освобождаване по изключение на ищцовото дружество от отговорността за предварително внасяне на държавна такса не са надлежно преценени всички относими към това производство обстоятелства, а именно: предмета на материалноправния спор, касаещ вземане в размер на 1 863 996.52 лв. като обезщетение за вреди, причинени на дружеството в резултат на управленски деликт, които безспорно са утежнили финансово-икономическото му състояние; вероятната основателност на иска с оглед представените на този етап писмени доказателства; давностния срок, в който е обосновано да бъде предявена исковата претенция, за да не бъде погасено вземането; предмета на дейност на ищеца, изцяло свързан с качеството му на учредител на висше учебно заведение; като тези обстоятелства са от значение за преценката дали размерът на таксата в конкретния случай би се явил непреодолимо препятствие за правото на достъп до съд и на ефективна съдебна защита, дали предявяването на иска е насочено към постигане на легитимна цел и има ли разумно съотношение на пропорционалност между инициираното исково производство и очаквания от същото резултат. Съставът на въззивния съд е цитирал в акта си горните принципни постановки, но не ги е попълнил със съответно съдържание, поради което не може да се приеме, че същите са реално съобразени. По посочените съображения обжалваното определение следва да бъде отменено и делото следва да се върне на въззивния съд, който съобразно правомощията си по чл. 278, ал. 2 ГПК да даде указания за представяне на необходимите за изясняване на поставения пред него въпрос доказателства и да постанови съдебния си акт след преценка на всички релевантни обстоятелства. Водим от гореизложеното, съставът на Върховния касационен съд, Второ търговско отделение