Определение № 277 от 29.01.2026 г. на ВКС по т. д. № 1600/2025 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от „Атстеве“ ЕООД срещу решение № 138 от 10.03.2025 г., постановено по в.т.д. № 965/2024 г. по описа на Софийски апелативен съд, Търговско отделение, 13-ти състав, с което е потвърдено решение № 1103/ 05.08.2024 г., постановено по т.д. № 357/2024 г. по описа на Софийски градски съд, Търговско отделение, VI-21 състав. С първоинстанционното решение по предявен от прокурора иск с правна квалификация чл. 155, т. 3 ТЗ е прекратено търговското дружество „Атстеве“ ЕООД. В касационната жалба се излагат оплаквания, че обжалваното решение е недопустимо, както и неправилно. Касаторът посочва, че исковото производство се е развило без ответната страна да е била надлежно представлявана в него. Това е така, тъй като първоинстанционният съд е назначил по реда на чл. 29, ал. 2 ГПК за особен представител на ответното дружество адвокат, който не е определен от Адвокатския съвет на Софийска адвокатска колегия, а направо от съда. Счита, че доколкото в чл. 29, ал. 2 ГПК не е посочено кой орган определя адвоката, който се назначава за особен представител, приложение намира правилото на чл. 26 ЗАдв, което предвижда, че адвокатският съвет определя този адвокат и уведомява за това органа, който ръководи процесуалните действия и който назначава така определения адвокат за особен представител. Освен това първоинстанционният съд е назначил за особен представител на ответника адвокат, който изрично е изразил несъгласие да осъществява процесуално представителство по делото. Невъзможността на страната да бъде представлявана от адвокат, избран от самата нея или определен по реда, предвиден в закона, е равнозначно на липса на справедлив процес и следователно лишава страната от надлежна защита. Касаторът намира, че този порок води или до недопустимост на постановеното въззивно решение или до неговата неправилност. Заявява, че обжалваното решение е неправилно и защото въззивният съд е счел, че не е необходимо в хода на исковото производство преди да бъде постановено прекратяване по реда на чл. 155, т. 3 ТЗ на търговското дружество, чийто управител и едноличен собственик на капитала е починал, да бъдат уведомявани неговите наследници и да им се дава срок да приемат наследството и да заявят дали продължават дейността на дружеството. Посочва, че съдът е длъжен да извърши тези действия в производството по предявен иск по чл. 155, т. 3 ТЗ при прилагане на нормата на чл. 51, ал. 2 ЗН. Касаторът намира, че за правилното разрешаването на делото е необходимо да бъдат приложени норми от правото на ЕС, които трябва да бъдат тълкувани от Съда на Европейския съюз /СЕС/, което обаче не е съобразено от въззивния съд, който е отхвърлил искането за отправяне на преюдициално запитване. В касационната жалба е направено отново искане за отправяне на преюдициално запитване до СЕС, като са формулирани и въпроси. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване касаторът поставя шест въпроса и се позовава на предпоставките на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Върховният касационен съд е сезиран и с частна касационна жалба, съдържаща се в самата касационна жалба, която е подадена от адвокат Ж. К., в качеството й на особен представител, назначен да представлява ответното дружество в исковото производство. Тя е насочена срещу решение № 138 от 10.03.2025 г., постановено по в.т.д. № 965/2024 г. по описа на Софийски апелативен съд, Търговско отделение, 13-ти състав, в частта му, имаща характер на определение, с която съдът е отменил определение № 3756 от 02.10.2024 г., постановено по т.д. № 357/ 2024 г. по описа на Софийски градски съд, Търговско отделение, VI-21 състав, с което е отхвърлено искането на адвокат Ж. К. за изменение по реда на чл. 248 ГПК на решението, постановено по делото, в частта му за разноските и вместо това е постановил, че това решение се изменя като се определя възнаграждение на особения представител адвокат Ж. К. в размер на 960 лв. с ДДС за първоинстанционното производство, което да се изплати от бюджета на съда, вместо първоначално определения размер от 100 лв. В частната касационна жалба се навежда оплакване за неправилност на обжалваното определение, тъй като съдът не е компетентен да определи възнаграждението на особения представител, който е назначен по реда на чл. 29, ал. 2 ГПК, а това е в компетентността на адвокатския съвет. Сочи се, че такова правомощие на съда не произтича от нормата на чл. 47, ал. 6 ГПК, която е приложима в различни хипотези и не може да се тълкува разширително. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване са формулирани два въпроса, касаещи произнасянето по възнаграждението на особения представител, и е направено позоваване на допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Ответникът по касация – прокурора, не е подал писмен отговор на касационната жалба и на частната касационна жалба. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като разгледа касационната жалба, съобрази данните по делото и извърши преценка на предпоставките по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК, намира следното: По касационната жалба, подадена от „Атстеве“ ЕООД: Касационната жалба е подадена в установения в чл. 283 ГПК преклузивен срок, от надлежна страна и срещу акт, който подлежи на касационно обжалване, поради което е допустима. За да постанови обжалваното решение, Софийски апелативен съд е приел, че предмет на разглеждане в производството е предявен от прокурора иск с правна квалификация чл. 155, т. 3 ТЗ за прекратяване на „Атстеве“ ЕООД. Констатирал е, че в производството ответното дружество е било представлявано от особен представител, който не е посочен от Адвокатския съвет на Софийска адвокатска колегия, съобразно изискванията на ЗПП, а е определен от съда. Счел е, че това не е довело до нарушаване на правото на защита на ответника, доколкото назначеният за особен представител адвокат е извършил по делото процесуални действия в защита на интересите на тази страна. Адвокатът не е демонстрирал дезинтересираност, а напротив участвал е активно в първоинстанционното производство, като е изготвил отговор на исковата молба и се е явил в проведеното открито съдебно заседание. Следователно не е допуснато такова процесуално нарушение, свързано с ненадлежното представляване, което да прави първоинстанционното решение неправилно. Въззивният съд е посочил, че разпоредбите на ЗН, регламентиращи процесуалните действия, които трябва да извърши съдът при смърт на едно лице, намират приложение тогава, когато починалият е страна в процеса и следва да бъде заместен в него от наследниците си по закон, какъвто не е настоящият случай, при който страна е дружеството „Атстеве“ ЕООД, а не лицето, което е едноличен собственик на капитала му и което е починало. Ето защо и за съда не възниква задължение да уведомява наследниците на починалия едноличен собственик на капитала и да им дава срок да приемат оставеното от него наследство, защото те няма как да бъдат конституирани в процеса по предявения иск за прекратяване на ответното дружество на основание чл. 155, т. 3 ТЗ. От значение за основателността на този иск е само дали за период от три месеца от смъртта на управителя на „Атстеве“ ЕООД в търговския регистър е вписано друго лице, което да го представлява, каквото вписване в случая не се установява да е извършено. Това прави предявеният конститутивен иск за прекратяване на „Атстеве“ ЕООД основателен, както е счел и първоинстанционният съд. Доколкото в касационната жалба касаторът прави искане за обезсилване на въззивното решение като недопустимо, то трябва да се приеме, че той се позовава и на основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК. Наличието на този порок на решението е обосновано с това, че в производството пред въззивна инстанция ответното дружество не е било надлежно представлявано, тъй като защитата му е осъществена от особен представител, който не е определен по предвидения в закона ред за това и не е дал съгласие да бъде назначен като такъв. Това оплакване представлява такова за допуснато от въззивния съд нарушение на процесуалните правила, свързани с представителството на страните в производството, което води до неправилност на постановеното от него решение, но не и до неговата недопустимост. Ето защо обжалваният акт не би могъл да бъде недопустим на заявеното от касатора основание. Настоящият съдебен състав извърши и служебна проверка за вероятна недопустимост на обжалваното решение, при която се констатира, че въззивният съд се е произнесъл по иска, с който е бил сезиран, като са били налице всички положителни процесуални предпоставки за възникване и надлежно упражняване на правото на иск и не са съществували процесуални пречки за това. С оглед на това следва да се приеме, че липсват данни за вероятна недопустимост на обжалваното решение и не е налице основанието за неговото допускане до касационно обжалване, предвидено в чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът поставя и шест въпроса, които заявява, че са разрешени в обжалваното решение, като по част от тях поддържа допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, а по друга част това по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Съгласно задължителните указания, дадени в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г., постановено по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, за да бъде допуснато касационно обжалване на едно въззивно съдебно решение по чл. 280, ал. 1 ГПК, трябва да е налице предвиденото в тази норма общо основание, което е въззивният съд да се е произнесъл по правен въпрос, който е включен в предмета на спора и е обусловил решаващите правни изводи на съда по конкретното дело. Ето защо настоящият съдебен състав следва първо да се произнесе дали поставените от касатора въпроси отговарят на тези изисквания за осъществяване на общия селективен критерий. Първите два от формулираните въпроси са: 1) Трябва ли наследниците на починалия едноличен собственик на дружеството, който е едновременно управител на същото дружество, да бъдат уведомени за това, че дружеството е останало без управител за период по-дълъг от три месеца преди предявяване на иска по чл. 155, т. 3 ТЗ или в хода на процеса, за да им се даде възможност да заявят продължаване на дейността на дружеството?; 2) Намира ли приложение нормата на чл. 51, ал. 1 ЗН, когато в наследствената маса се включват дялове на дружество с ограничена отговорност по отношение приемане на наследството? Необходимо ли е преди завеждане на иск срещу дружество с ограничена отговорност, чийто едноличен собственик и управител е починал, да се предприемат действия по чл. 51, ал. 1 ЗН за определяне на срок за приемане на наследените дружествени дялове?. Всеки от двата въпроса се отнася до предпоставките, при които възниква и се упражнява пред съда потестативното право по чл. 155, т. 3 ТЗ за прекратяване на дружество с правноорганизационна форма ЕООД, в което едноличният собственик на капитала и управителят са едно и също лице, което е починало. Ето защо те ще бъдат разгледани общо. Предявеният в процеса иск е такъв за прекратяване на ответното търговско дружество на основание чл. 155, т. 3 ТЗ. Предмет на този конститутивен иск е упражняване на уреденото в закона потестативно право на прокурора да поиска прекратяване на търговско дружество с правноорганизационна форма ООД. За да възникне това право, следва да се докаже настъпването на следните елементи от фактическия състав на цитираната правна норма: 1) дружеството да няма вписан в търговския регистър управител; 2) това фактическо състояние да е продължило повече от три месеца. В т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 31.05.2023 г., постановено по тълк.д. № 1/2020 г. по описа на ОСТК на ВКС, са дадени указания, че нормата на чл. 155, т. 3 ТЗ е приложима и при настъпила смърт на управителя на еднолично ограничено отговорно дружество, когато това лице е и едноличен собственик на капитала, тъй като неговата смърт лишава дружеството от дееспособен представител, като причините, поради които дружеството остава без управител /дали има волеобразуващ орган, който бездейства, или няма такъв/ са без значение за основанието на иска. С оглед на това трябва да се заключи, че при предявен конститутивен иск по чл. 155, т. 3 ТЗ за прекратяване на еднолично ограничено отговорно дружество, дори и в хипотезата, когато липсата на вписан в търговския регистър управител се дължи на смъртта на това лице, което е и едноличен собственик на капитала, в предмета на делото отново се включва само обстоятелството по оставане на това дружество без вписан в търговския регистър дееспособен управител за период от повече от три месеца, но не и факти, свързани с това дали починалият управител и собственик на капитала е оставил наследници по закон и дали те са приели неговото наследство или са се отказали от него, защото те не са част от фактическия състав, при който възниква упражненото с този иск потестативно право. Ето защо поставените от касатора въпроси, касаещи изявлението за приемане или отказ от наследство на лица, които са наследници по закон на починалия управител и едноличен собственик на капитала на едноличното ограничено отговорно дружество, чието прекратяване се иска, не се включват в предмета на делото. От значение за основателността на предявения в процеса иск, когато починалият управител, който е и едноличен собственик на капитала на ответното дружество, е оставил наследници, би бил единствено фактът дали до приключване на устните състезания пред инстанциите по същество тези наследници са извършили действия по вписване на нов управител на дружеството, но в процеса не са въведени твърдения за осъществяването на такъв факт. Това означава, че първите два въпроса не покриват общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК и по тях не може да се допусне касационно обжалване на въззивното решение. Следващите четири въпроса, формулирани от касатора в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, са: 1) Допустимо ли е съдът да определя адвокат, който представлява една от страните в процеса, в нарушение на предвидената в закона процедура по определяне на адвокат от съответния адвокатски съвет и назначаването му с акт на съда?; 2) Допустимо ли е съдът да определя и назначава адвокат, който представлява една от страните в процеса, въпреки заявеното от адвоката несъгласие да осъществява защита на страната?; 3) Надлежно представлявана ли е страната в процеса, при положение, че адвокатът, който представлява тази страна се е противопоставил да предостави правна защита на страната и не е бил определен по предвидения в закона ред от компетентния адвокатски съвет?; 4) Липсата на надлежно процесуално представителство на страната представлява ли съществено процесуално нарушение и следва ли то да бъде отстранено от въззивния съд при констатирането му?. Всеки от тези въпроси е свързан с оплакването в касационната жалба, че въззивният съд не е констатирал, че ответното дружество не е било надлежно представлявано в първоинстанционното производство, тъй като назначеният от съда адвокат за негов особен представител не е бил определен по предвидения в закона ред за това и не е дал съгласието си да извършва процесуално представителство по делото, и оттам не е отчел, че от първоинстанционния съд е допуснато съществено нарушение на процесуалните правила. Описаните въпроси са процесуалноправни, доколкото касаят прилагането на процесуалните правила, които са установени в закона, за реда, по който съдът осигурява възможността на страна по делото, която няма законен представител, да бъде защитавана в съдебното производство чрез назначен особен представител. По тях е налице и произнасяне от въззивния съд в обжалваното решение, който е разгледал оплакването на ответното дружество, че не е било надлежно представлявано в процеса от назначения от първоинстанционния съд особен представител и е заключил, че с оглед данните по делото дори и да се приеме, че е допуснато нарушение на процесуалните правила за определяне на конкретен адвокат, който да бъде назначен като особен представител, това не е накърнило правото на защита на ответника и следователно не води до неправилност на постановеното първоинстанционно решение. Това произнасяне обаче не е от решаващо значение за крайния изход на делото по предявения конститутивен иск за прекратяване на ответното търговско дружество. Както вече се посочи, нарушаването от съда на правилата за осигуряване на надлежното представителство на една страна в съдебното производство представлява нарушение на съдопроизводствените правила, което води до неправилност на постановеното решение, когато е съществено, а то би било такова, когато се установи, че в резултат на него е накърнено правото на представляваната страна да участва в процеса и да защити своите права. Наред с това, когато в подадена от страната въззивна жалба срещу решение на първоинстанционния съд е въведено оплакване за такова съществено нарушение на съдопроизводствените правила и въззивният съд счете, че то е допуснато, доколкото неговата дейност е решаваща, а не проверяваща, той е длъжен сам да извърши тези процесуални действия, които са били опорочени в резултат на това нарушение и така са довели до невъзможност страната да участва в производството и да се защити, след което трябва повторно и самостоятелно да разреши спора. Ако след изпълнение на това въззивният съд достигне до краен извод по същество на спора, който съвпада с този на съда от първа инстанция, той не може да отмени обжалваното решение само защото е констатирал нарушение на процесуалните правила, а следва да го потвърди. От материалите по делото е видно, че в подадената от ответника въззивна жалба не е заявено оплакване, че в резултат на това, че тази страна е била представлявана от особен представител, който не е определен от Адвокатския съвет на Софийска адвокатска колегия и не е изразил съгласие да осъществява процесуално представителство, се е стигнало до опорочаване на някакви конкретни процесуални действия, осъществени от първоинстанционния съд, които да следва да бъдат поправени от въззивната инстанция, включително не се твърди да е имало искане за събиране на доказателства, които да са останали неприобщени към доказателствения материал по делото и това да трябва да се извърши във въззивното производство и не се формулират искания в тази връзка. Липсата на такова оплакване произтича от това, че въпреки нежеланието на адвоката, назначен за особен представител на ответника, да участва в процеса, той е извършил дължимите действия по защита на тази страна, като е подал писмен отговор на исковата молба и се е явил в проведеното открито съдебно заседание. С оглед на това апелативният съд не е дължал да извършва някакви процесуални действия, с които да поправя такива на първоинстанционния съд по движение на делото и по събиране на доказателства. Същевременно от мотивите на обжалваното решение е видно, че в него са обсъдени всички доводи на страните и приетите в първоинстанционното производство доказателства и от въззивния съд са направени самостоятелни фактически и правни изводи за това какви са предвидените в закона предпоставки, при които възниква потестативното право на прокурора по чл. 155, т. 3 ТЗ, и дали те са установени в случая и въз основа на това е счетено, че предявеният иск за прекратяване на ответното дружество е основателен. Това разрешение съвпада с приетото от първоинстанционния съд такова по същество на спора. След като е налице съвпадение в крайните изводи на двете инстанции по основателността на иска, то дори и да се приеме, че в първоинстанционното производство са нарушени правилата за назначаване от съда на особен представител на ответника, не би се стигнало до друг резултат, защото това нарушение само по себе си, при условие че няма събрани нови доказателства, не може да бъде основание за отмяна на решението на първоинстанционния съд. Именно съвпадението в изводите на инстанциите по осъществяване на фактическия състав на чл. 155, т. 3 ТЗ е от решаващо значение за това дали първоинстанционният акт трябва да бъде потвърден от въззивния съд или отменен. Следователно формулираните правни въпроси, отнасящи се до соченото от касатора процесуално нарушение, са свързани с произнасяне на апелативния съд, което не е от решаващо значение за становището му по основателността на предявения в процеса иск и по това дали актът на първоинстанционния съд трябва да бъде потвърден. Това означава, че те не покриват общото основание за допускане на касационен контрол по чл. 280, ал. 1 ГПК и по тях не може да се допусне касационно обжалване на въззивното решение. По изложените съображения се налага изводът, че не следва да се допуска касационно обжалване на решение № 138 от 10.03.2025 г., постановено по в.т.д. № 965/2024 г. по описа на Софийски апелативен съд, Търговско отделение, 13-ти състав. По частната касационна жалба, подадена от адвокат Ж. К.: Частната касационна жалба е подадена в установения в чл. 275, ал. 1 ГПК преклузивен срок, от надлежна страна и срещу акт, който съгласно чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК подлежи на касационно обжалване при предпоставките на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК, поради което е допустима. За да постанови обжалваното определение, Софийски апелативен съд е приел за основателна молбата за изменение на решение № 1103/ 05.08.2024 г., постановено по т.д. № 357/2024 г. по описа на Софийски градски съд, Търговско отделение, VI-21 състав, в частта му за разноските, подадена от адвокат Ж. К., в качеството й на особен представител, назначен да представлява в производството ответното дружество „Атстеве“ ЕООД, с която се иска в полза на особения представител да бъде определено и присъдено възнаграждение за защита в първоинстанционното производство в размер по-висок от 100 лв., на която сума възлиза възнаграждението, определено от първоинстанционния съд. Въззивният съд е направил този извод, като е съобразил решение на СЕС по дело С-438/22 и въз основа на даденото в него тълкуване, е счел, че минималните размери на адвокатските възнаграждения, регламентирани в Наредба № 1/09.01.2004 г., противоречат на правото на ЕС и не са задължителни за него, но могат да бъдат ползвани като ориентир при определяне на възнаграждението на адвоката, който е назначен за особен представител на ответника. Отчел е, че предмет на делото е неоценяем иск, че производството пред първата инстанция е приключило в едно открито съдебно заседание, в което са събрани само писмените доказателства, представени с исковата молба, както и че особеният представител адв. К. е изготвила отговор на исковата молба и искане за отправяне на преюдициално запитване. С оглед на това е заключил, че делото не се отличава с фактическа и правна сложност, и размерът на възнаграждението, което следва да се определи на особения представител за осъществената в него защита възлиза на сумата от 960 лв. Налице е разминаване на крайните изводи на двете инстанции по основателността на направеното от адвокат К. искане по чл. 248 ГПК, поради което определението на първоинстанционния съд, с което се е произнесъл по него, е отменено и вместо него е постановено изменение на първоинстанционното решение в частта му за разноските, като размерът на възнаграждението, дължимо на особения представител адв. Ж. К. за защита в първоинстанционното производство, е определен на сумата от 960 лв. с ДДС. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване частният касатор поставя два въпроса, които поддържа, че са разрешени в обжалваното определение и са обусловили решаващите изводи на въззивния съд. Първият от тях е: Има ли право съдът да определя дължимото адвокатско възнаграждение на особения представител в случаите на чл. 29, ал. 2 ГПК или то трябва да се определя от адвокатския съвет съобразно общото правило за определяне на адвокатско възнаграждение при липса на договор с клиента по реда на чл. 36, ал. 3 ЗАдв?. По този въпрос се поддържа допълнителното основание по чл. 280, ал. 1 т. 3 ГПК. Доколкото в производството ответникът „Атстеве“ ЕООД е бил представляван от назначен на основание чл. 29, ал. 2 ГПК особен представител, като въззивният съд е определил размера на възнаграждението, което му се следва за осъществената защита в първоинстанционното производство, то трябва да се приеме, че поставеният въпрос е включен в предмета на делото и по него е налице произнасяне в обжалваното определение. Ето защо той отговаря на изискванията за осъществяване на общото основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК. В съобразителната част по т. 6 на Тълкувателно решение № 6 от 06.11.2013 г., постановено по тълк.д. № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС, е посочено, че процесуалният закон предвижда и форма на процесуално представителство, което възниква от акт на съда и при осъществяване на определените за това предпоставки. При него на страната се назначава особен представител с акт на съда - определение, от който произтича неговата представителна власт. Това представителство, съобразно чл. 36, ал. 1 ЗАдв е възмездно, тъй като особен представител на страната може да бъде само адвокат съгласно чл. 32 ГПК и за положения от него труд се дължи възнаграждение, независимо от изхода на делото. Посочено е още, че размерът на дължимото на адвоката възнаграждение, следва да бъде определен от съда с акта за назначаването му. Указанията в това тълкувателно решение са дадени във връзка с представителството на страна от особен представител, уредено в чл. 47, ал. 6 ГПК и чл. 48, ал. 2 ГПК, но изрично е уточнено, че посочените норми са свързани с общите правила, регламентирани в чл. 29 ГПК за назначаване на особен представител. С оглед на това и доколкото указанията относно органа, който назначава особен представител и определя възнаграждението му, не са поставени в зависимост от някакви особености, характерни за представителството по чл. 47, ал. 6 ГПК и чл. 48, ал. 2 ГПК, трябва да се приеме, че са общи и са приложими и за уредените в чл. 29 ГПК общи хипотези, една от които е тази на чл. 29, ал. 2 ГПК, въз основа на която е назначен особен представител в настоящото производство. Следователно по поставения от частния касатор въпрос има дадени указания в посоченото тълкувателно решение. Ето защо и тъй като не се установява да е настъпил нов факт, свързан с развитието на обществените отношения или изменение в законодателството, който да налага промяна на тези разрешения, то няма как по отношение на този въпрос да е осъществено допълнителното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 т. 3 ГПК. В допълнение трябва да се посочи, че по отношение на формулирания въпрос не е налице и допълнителното основание за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. От мотивите на обжалвания акт е видно, че въззивният съд е този, който е определил възнаграждението, което се дължи на адвоката, назначен за особен представител на ответното дружество, за осъществената защита пред първата съдебна инстанция. Това означава, че е прието, че именно съдът е този орган, който е компетентен да определи размера на възнаграждението, предвид и това, че то се изплаща от бюджета на съда, а не от бюджета на друг орган. Това разрешение отговаря напълно на указанията, дадени в мотивите на цитираното тълкувателно решение. Следващият въпрос, който частният касатор формулира в изложението на основанията за допускане на определението на въззивния съд до касационно обжалване, е: Какви са критериите, съобразно които трябва съдът да определя адвокатско възнаграждение на особения представител и допустимо ли е това възнаграждение да се определя по правилата на Наредбата за заплащане на правната помощ?. В частната касационна жалба не са изложени никакви конкретни оплаквания за неправилно определяне от въззивния съд на размера на дължимото на особения представител възнаграждение, което означава, че поставеният въпрос не кореспондира на оплакванията за неправилност на обжалвания акт, от които би било ограничено произнасянето на касационния съд при неговото допускане до касационно обжалване. След като този въпрос би останал извън обхвата на проверката на касационния съд за правилност на обжалваното определение, дори и да бъде допуснато неговото касационно обжалване, то трябва да се приеме, че той не отговаря на общото основание по чл. 280, ал. 1 ГПК. По изложените съображения се налага изводът, че не следва да се допуска касационно обжалване на решение № 138 от 10.03.2025 г., постановено по в.т.д. № 965/2024 г. по описа на Софийски апелативен съд, Търговско отделение, 13-ти състав, в частта му, имаща характер на определение, с което е разгледана частна жалба срещу определението на първоинстанционния съд по чл. 248 ГПК. По искането за отправяне на преюдициално запитване до Съда на Европейския съюз: В чл. 267 от Договора за функционирането на Европейския съюз /ДФЕС/ е предвидено, че Съдът на Европейския съюз /СЕС/ е компетентен да се произнася преюдициално относно тълкуването на договора и валидността и тълкуването на актовете на институциите, органите, службите или агенциите на Съюза. Съгласно чл. 267, ал. 2 ДФЕС когато такъв въпрос бъде повдигнат пред юрисдикция в държава-членка, тази юрисдикция би могла, ако счита, че по този въпрос е необходимо решение, за да бъде постановено нейното решение, да поиска от СЕС да се произнесе, а съгласно чл. 267, ал. 3 ДФЕС когато такъв въпрос е повдигнат по висящо дело пред национална юрисдикция на дадена държава, чиито решения не подлежат на обжалване съгласно националното право, тази юрисдикция е длъжна да сезира СЕС. В постоянната съдебна практика на СЕС се приема, че въведеното с член 267 ДФЕС производство е инструмент за сътрудничество между Съда и националните юрисдикции, чрез който Съдът предоставя на националните юрисдикции насоки за тълкуването на правото на Съюза, необходими им за разрешаване на висящи пред тях спорове. Посочва се също и това, че основание за отправяне на преюдициално запитване не е формулирането на консултативни становища по общи или хипотетични въпроси, а необходимостта от отговор на въпрос, който е от значение за ефективното решаване на даден спор. С оглед на това в редица решения на СЕС е изведено, че за да бъде отправено преюдициално запитване, трябва да са осъществени задължително следните две предпоставки: 1) да е налице висящ спор пред националната юрисдикция; 2) да е налице необходимост да бъде тълкувано правото на ЕС, за да може запитващата юрисдикция да постанови своето решение по образуваното пред нея дело. В този смисъл е произнасянето в Решение от 22 март 2022 г. по дело C‑508/19, EU:C:2022:201, Решение от 26 март 2020 г. по дела C‑558/18 и C‑563/18, EU:C:2020:234, Решение от 11 юли 2024 г. по дела C‑554/21, C‑622/21 и C‑727/21, EU:C:2024:594. Наред с това, в Решение на СЕС от 18 юли 2013 г. по дело С-136/12 се приема, че от връзката между втора и трета алинея на член 267 ДФЕС следва, че посочените в трета алинея юрисдикции имат същото право на преценка, както всяка друга вътрешна юрисдикция, да определят дали е необходимо решение по въпрос, свързан с тълкуване на правото на ЕС, за да им даде възможност да се произнесат с решение. Ето защо тези юрисдикции не са длъжни да отправят въпрос относно тълкуването на правото на Съюза, повдигнат пред тях, ако въпросът е ирелевантен, т.е. ако отговорът му, независимо от това какъв е той, не би могъл по никакъв начин да повлияе на решаването на спора. При съобразяване на това тълкуване на чл. 267 ДФЕС, направено в практиката на СЕС, трябва да се заключи, че Върховният касационен съд като съдебна инстанция, чиито решения са окончателни, е длъжен да отправи преюдициално запитване до съда на СЕС само когато по висящо пред него дело е повдигнат въпрос за тълкуване на конкретна норма от правото на ЕС, отговорът на който ще има значение за разрешаване на правния спор, който е предмет на това дело. С оглед на изложеното настоящият съдебен състав трябва първо да се произнесе дали отговорът на въпросите, по които касаторът иска да бъде отправено преюдициално запитване, би имал значение за решаването на спора по делото. В искането за отправяне на преюдициално запитване са формулирани три въпроса, с които се иска да се даде тълкуване на чл. 2, чл. 67, § 4 и чл. 101 ДФЕС и на чл. 47 от Хартата на основните права на Европейския съюз /ХОПЕС/, с които норми се сочи, че са установени принципа на правовата държава, правото на справедлив процес, принципа за улесняване на достъпа до правосъдие, правото на конкуренция и правото на ефективни правни средства за защита, като се даде становище дали те допускат съдът, разглеждащ едно исково производство, да назначава адвокат, който да представлява една от страните в процеса, без този адвокат да е дал съгласие за това и като определя едностранно възнаграждението, което му се следва за осъществените правни действия. Тези въпроси са поставени във връзка с оплакването в касационната жалба, че при постановяване на обжалваното решение въззивният съд не е констатирал, че ответното дружество не е било надлежно представлявано в първоинстанционното производство, тъй като назначеният от съда адвокат за негов особен представител не е бил определен по предвидения в закона ред за това и не е дал съгласието си да извършва процесуално представителство по делото, както и че това е довело до накърняване на правото му на защита по предявения срещу него иск. Целта на формулираните въпроси е да се даде тълкуване на цитираните правни норми от правото на ЕС, с оглед на което да се прецени дали произнасянето на въззивния съд е съобразено с тях или ги нарушава. Настоящият състав на ВКС намира, че отговорът на тези въпроси не е от значение за разрешаване на правния спор, който е предмет на висящото дело. Дори и да се приеме, че първоинстанционният съд не е имал правомощието сам да определя кой адвокат да назначи за особен представител на ответното дружество и е следвало да се съобрази с изразеното изрично несъгласие на определения от него адвокат да защитава страната по делото, то това не би могло да промени крайния извод на въззивния съд за това дали първоинстанционното решение трябва да бъде потвърдено или отменено. Както беше посочено, въззивният съд, като инстанция, чиято дейност е решаваща, а не проверяваща, ако намери, че в първоинстанционното производство е допуснато нарушение на процесуалните правила за назначаване на особен представител, не може само въз основа на това да отмени първоинстанционното решение, а е длъжен сам да извърши необходимите процесуални действия, които са били опорочени поради нарушението и така са довели до невъзможност страната да участва в производството и да се защити. След като направи това въззивният съд е длъжен повторно и самостоятелно да разреши спора, като при съвпадане на извода му по същество на спора с този на първоинстанционния съд, той следва да потвърди обжалваното решение. Освен това за въззивния съд не би възникнало задължение да извърши каквито и да е процесуални действия, ако нарушението на съдопроизводствените правила не е довело до невъзможност за страна в процеса да упражни правото си на защита, или когато те не могат да се предприемат служебно, а предполагат направено искане от страната, каквото в общия случай е действието по събиране на доказателства, и такова искане не е заявено. От подадената от ответника въззивна жалба е видно, че въпреки че се позовава на извършено от първоинстанционния съд нарушение на правилата за представителството, тази страна не заявява това нарушение да е довело до невъзможност за нея да упражни конкретно предвидено в закона свое процесуално право, за да се защити срещу предявения иск. Ответникът не посочва да не е успял да подаде отговор на исковата молба в срок или да направи в срок правопогасяващи, правоотлагащи или правоизключващи възражения срещу предявения иск. От материалите по делото се установява, че всички тези права са били надлежно упражнени в процеса чрез назначения от съда особен представител на тази страна. Ответникът не въвежда във въззивната жалба и оплакване, че нарушението, което счита, че е допуснал първоинстанционният съд, е довело до непопълване на делото с допустими, относими и необходими доказателства и не прави искане за събиране на такива. От това следва, че в хода на първоинстанционното производство са били събрани всички доказателства, с които той е разполагал за установяване на обстоятелствата, които са част от фактическия състав на предявеното с иска потестативно право по чл. 155, т. 3 ТЗ. С оглед на това в случая дори и да се приеме, че твърдяното от ответника нарушение на съдопроизводствените правила е допуснато, за въззивния съд не би възникнало изобщо задължение преди да разреши правния спор по същество да извършва някакви процесуални действия, които да могат да се отразят на крайния изход на делото. Той би бил длъжен единствено да се произнесе по това дали по делото са доказани всички факти, при които за ищеца възниква правото да иска прекратяване на ответното търговско дружество, което той е направил в обжалваното решение. Именно това му произнасяне по същество на спора е определящо за това дали първоинстанционното решение трябва да бъде потвърдено или отменено, като изводът в тази насока не би се повлиял от констатацията за допуснато от първоинстанционния съд процесуално нарушение на правилата за представляване на ответника в процеса чрез назначен особен представител. Ето защо отговорите на въпросите за тълкуване на правото на ЕС, по които се иска да бъде отправено преюдициално запитване към СЕС, не са от значение за изхода на спора, защото не биха могли по никакъв начин да го променят. В искането за отправяне на преюдициално запитване до СЕС са формулирани още няколко въпроса за тълкуване на разпоредби от ДФЕС, установяващи правила относно конкуренцията, относно свободното предоставяне на услуги, както и на непосочени конкретни норми от правото на ЕС, регламентиращи правила относно дискриминацията. Тези въпроси касаят определянето от съда на размера на възнаграждението, дължимо на адвоката, назначен за особен представител на ответника, който е разгледан в определението на въззивния съд, с което се е произнесъл по правилността на определението на първата инстанция по направено искане по чл. 248 ГПК. Това определение е обжалвано с подадената от адвокат К. частна касационна жалба, в която обаче не са изложени никакви оплаквания срещу направения от въззивния съд извод за това на каква парична сума следва да възлиза възнаграждението, което се следва на адвоката, назначен за особен представител. Оплакванията на частния касатор се отнасят единствено до извода на съда за това кой орган е компетентен да определи размера на адвокатското възнаграждение. Ето защо дори и да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното определение по разноските, касационният съд не би могъл изобщо да се произнася по това какъв следва да е размерът на адвокатското възнаграждение на особения представител за осъществената от него защита на ответника в първоинстанционното производство. Следователно поставените въпроси за тълкуване на правото на ЕС касаят извод на въззивния съд, който остава извън проверката за правилност на обжалвания акт, която следва да се извърши при разглеждане на частната касационна жалба, поради което и отговорът им не би имал никакво значение за произнасянето на касационния съд по нея. Това означава, че по отношение на тях не са налице изискванията, за да бъде отправено преюдициално запитване до СЕС. Предвид изложеното, трябва да се приеме, че не са налице предпоставките за отправяне на преюдициално запитване до СЕС по всички поставени от касатора и от частния касатор въпроси и искането за това следва да се остави без уважение. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение