Определение № 1280 от 07.05.2026 г. на ВКС по т. д. № 25/2026 г.

Производство по чл. 274, ал. 3 ГПК.

Образувано е по частна касационна жалба на „Юробанк България“ АД срещу определение № 537/23.09.2025 г. по в. ч. т. д. № 431/2025 г. на Апелативен съд Варна, с което е потвърдено определение № 644/2025 г. по т. д. № 84/2024 г. на Окръжен съд Варна за отказ да бъде изменено постановеното по делото решение и в полза на банката да бъде присъдено адвокатско възнаграждение в размер над 3 780 лв. до претендирания от 9 063, 70 лв., както и държавна такса, депозит за вещо лице и депозит за особен представител.

Жалбоподателят прави оплакване за неправилност на атакуваното определение с довод, че съдът неправилно е присъдил разноски съразмерно с уважената част от исковете без да съобрази, че ответната страна е дала повод за завеждане на делото. Наред с това необосновано е намалил претендираното адвокатско възнаграждение, като е приел, че то следва да бъде ограничено до размера, определен за възнаграждение на особения представител по делото с мотив за неговата прекомерност. Размерът на възнаграждението е въпрос, който е вътрешноправен между страните по договора независимо от Наредба № 1/2004 г. Съдът неправилно е интерпретирал смисъла на решение по дело С-438/22 г. Със същото е прието, че Наредбата не следва да ограничава свободното движение на стоки и услуги и конкуренцията, което потвърждава тезата за договорния характер на адвокатското възнаграждение. Касаторът заявява довод относно неправилния извод на въззивния съд, че намаляването на хонорара е оправдано поради неявяване на процесуалния представител на ищеца в открити съдебни заседания. Всъщност процесуалният представител на ищеца е извършил пълно доказване по делото, изготвил е искова молба, събрал е доказателства, заявил е доказателствени искания и т. н. Несъстоятелен е мотивът на съда да съотнесе размера на адвокатското възнаграждение със средната брутна месечна заплата, както и да приравни възнаграждението на процесуалния представител на банката с това на особения представител. Съгласно чл. 47, ал. 6 ГПК възнаграждението на особения представител се определя от съда, но не може да бъде по-малко от 1/2 от определения минимум по Наредбата. Целта на законодателя е възнаграждението на процесуалния представител на ищеца, който е поел цялото доказване, да бъде по-голямо от това на особения представител.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК релевира основанията по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК и поставя следните въпроси:

1. „Представлява ли размерът на възнаграждението на особения представител, определен от съда по реда на чл. 47, ал. 6 ГПК, релевантен и обективен критерий при преценката за „прекомерност“ по смисъла на чл. 78, ал. 5 ГПК на действително заплатеното от ищеца адвокатско възнаграждение и следва ли съдът при извършването на тази преценка да приравнява или ограничава възнаграждението на адвоката на ищеца до размер на това на особения представител?“

2. „Представлява ли размерът на средната работна заплата за страната обективен и релевантен критерий за „прекомерност“ по смисъла на чл. 78, ал. 5 ГПК, който съдът е длъжен да съобрази при произнасяне по възражение за намаляване на присъдено адвокатско възнаграждение?“

3. „Въз основа на какви обективни критерии извън минималния размер по Наредбата съдът следва да определи справедливия размер на адвокатското възнаграждение при намаляването му по чл. 78, ал. 5 ГПК поради констатирана липса на правна и фактическа сложност?“

Ответникът не е депозирал отговор.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на първо търговско отделение, като взе предвид изложените доводи и провери данните по делото, намира следното:

Частната жалба е подадена в преклузивния срок по чл. 275, ал. 1 ГПК от легитимирана да обжалва страна срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и отговаря на изискванията за редовност, поради което се явява процесуално допустима.

С обжалваното определение е оставена без уважение частна жалба на „Юробанк България“ АД срещу постановено от първоинстанционния съд определение по реда на чл. 248 ГПК. При преценка на отговорността за разноски и конкретно за заплатения адвокатски хонорар съдът е анализирал неговата обоснованост. Посочил е, че не се счита обвързан от минималните размери на адвокатските възнаграждения по Наредба № 1/2004 год., позовавайки се на решение по дело С-438/2022 на СЕС. В мотивите е посочил, че според него релевантни са вида на спора, интереса, фактическата и правна сложност на делото, усилията на защитата при упражняването на процесуални права. Съобразил е, че окръжният съд е бил сезиран с три обективно съединени иска, произтичащи от договор за потребителски кредит, а противопоставените срещу тях възражения са единствено относно наличието на сключен договор и фактическото предоставяне на заемната сума, т. е. при липса на заявена потребителска защита. Събираните доказателства не са в голям обем, липсват отклонения във връзка с предмета или страните, проведени са три открити съдебни заседания, за които неявилият се процесуален представител на страната е депозирал писмени становища. При съобразяване на сочените обстоятелства въззивният състав е приел, че договореният и заплатен адвокатски хонорар е прекомерен спрямо действителната фактическа и правна сложност на делото и правилно е бил намален до 3780 лева. Размерът на определеното възнаграждение е по-висок от отчетената средна брутна месечна работна заплата в страната за първото тримесечие на 2025 г. /2 443 лева/.

Липсва основание за селектиране на въззивното определение с цел извършване на инстанционен контрол от настоящата инстанция.

Допускането на касационно обжалване включително в производствата по чл. 274, ал. 3 ГПК предполага подробно аргументирано от касатора наличие на някое от основанията за факултативен или директен достъп до касационен контрол, като според разясненията в т. 1 от ТР № 1/2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК, ВКС, касационната инстанция следи служебно единствено за наличие на пороците нищожност и недопустимост.

В процесната хипотеза формулираните в приложение на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК въпроси не отговарят на изискването да са обусловили изводите на въззивния съд по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като ключов за решението да се отхвърли като неоснователна частната жалба е мотивът, че делото не се отличава с фактическа и правна сложност. Въззивният съд не е съпоставял размера на възнаграждението, определено на банката, с това на особения представител. Липсват мотиви в тази посока, а сравнението, направено между размера на определеното адвокатско възнаграждение със средната работна заплата е само допълнително съображение, а не единствен и решаващ мотив.

Релевираната допълнителна предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е единствено декларативно посочена, което не е достатъчно, за да бъде допуснат факултативен касационен контрол. Този въпрос е изяснен по задължителен начин в т. 4 от ТР № 1/2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК, ВКС – страната е длъжна да мотивира искането си, а това не е в тежест на касационната инстанция.

Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение