Определение № 67 от 31.01.2022 г. на ВКС по гр. д. № 2456/2021 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Постъпила е касационна жалба от Прокуратурата на Република България, чрез прокурор при Апелативна прокуратура - София, против въззивно решение № 10186 от 24.02.2021 г., постановено по в. гр. д. № 2078/2020 г. по описа на Софийски апелативен съд, в частта му, с която е потвърдено решение № 8535 от 13.12.2019 г. по гр. д. № 16922/2018 г. по описа на Софийски градски съд, в частта, с която Прокуратурата на Република България е осъдена да заплати на А. Г. К. сумата от 10 000 лв., представляваща обезщетение за претърпени от нея неимуществени вреди, вследствие от незаконно повдигнато и поддържано обвинение в престъпление по чл. 321, ал. 3, във вр. ал. 2, вр. чл. 255 - 256 НК, по повод на което било образувано досъдебно производство № 13-П/2011 г. по описа на СО при СГП, пр. пр. № 4, което е приключило с постановление от 20.12.2013 г. за прекратяване на наказателното производство поради липса на данни за извършено престъпление на основание чл. 243, ал. 1, т. 1 НПК, ведно със законната лихва, считано от 17.12.2015 г. до окончателното изплащане. Касаторът счита, че е налице основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Ответникът по жалбата А. Г. К. в писмен отговор, подаден чрез адв. Д. И. - Т., оспорва наличието на основание за допускане на касационно обжалване и излага подробни съображения за неоснователност на жалбата. Претендира разноски. Постъпила е и касационна жалба от А. Г. К., чрез процесуалния представител адв. Д. И. - Т., против въззивното решение в частта му, с която е отменено частично решение № 8535 от 13.12.2019 г. по гр. д. № 16922/2018 г. по описа на Софийски градски съд в обжалваната от Прокуратурата на Република България част и е отхвърлен искът на А. Г. К. против Прокуратурата на Република България по чл. 2, ал. 1, т. 3, предл. 2 ЗОДОВ за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди над сумата от 10 000 лв. до уважения размер от 25 000 лв., както и в частта, с която е присъдена законна лихва върху обезщетението за неимуществени вреди за периода от 20.12.2013 г. до 17.12.2015 г. Касаторът счита, че са налице основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2, предл. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване. Прокуратурата на Република България не е взела становище по жалбата. Касационните жалби са подадени в срока по чл. 283 ГПК, срещу обжалваемо решение, от легитимирани страни, които имат интерес от обжалването и са процесуално допустими. Върховният касационен съд, състав на III гр. отделение на ГК, след преценка на изложените основания за касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК намира следното: С обжалваното решение е отменено частично решение № 8535 от 13.12.2019 г. по гр. д. № 16922/2018 г. по описа на Софийски градски съд и е отхвърлен искът на А. Г. К. против Прокуратурата на Република България по чл. 2, ал. 1, т. 3, предл. 2 ЗОДОВ за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди над сумата от 10 000 лв. до уважения размер от 25 000 лв., както и в частта, в която е присъдена законна лихва върху обезщетението за неимуществени вреди за периода от 20.12.2013 г. до 17.12.2015 г. и решението е потвърдено в останалата обжалвана част. Първоинстанционното решение в частта, с която предявеният иск е отхвърлен над сумата от 25 000 лв. до пълния предявен размер от 50 000 лв. не е обжалвано и е влязло в сила. Въззивният съд е приел, че е налице хипотезата на чл. 2, ал. 1, т. 3, предл. 2 ЗОДОВ – воденото срещу А. Г. К. наказателното производство е било прекратено, тъй като деянието не е извършено от нея. Не е спорно, че срещу нея е започнало наказателно преследване на 15.06.2011 г. за извършено престъпление по чл. 321, ал. 3 във вр. с ал. 2, вр. с чл. 255 - 256 НК. Безспорно е и, че наказателното производство е приключило с прекратително постановление на СГП от 20.12.2013 г., като ищцата не е поискала продължаване на наказателното производство, за да завърши то с оправдателна присъда и считано от тази дата се е стабилизирало. При определяне на справедливото обезщетение въззивният съд е съобразил, че спрямо ищцата не е взета мярка за неотклонение, с изключение на задържането за 72 часа. По отношение на нея е приложена мярка за процесуална принуда – забрана за напускане на пределите на страната. Установено е от свидетелски показания, че наказателното производство се е отразило негативно на ищцата. А. Г. К. е била усмихната, а след извършените обиск и претърсване е изглеждала изтормозена, не толкова усмихната. Срамувала се е и е изпитвала неудобство от съседите. Въззивният съд е изложил, че наказателното преследване е източник на негативни емоции у разследвания и предизвиква стрес у него. Наказателната репресия създава усещания за застрашеност от осъждане. Аргументирал се е, че не е установено от събраните доказателства, че наказателното производство е довело до посттравматично разстройство на А. Г. К., като тази насока няма ангажирани доказателства, експертиза или други доказателства, които да го установяват. Представеното медицинско направление е от месец декември 2018 г., което е издадено в един много отдалечен момент от приключилото наказателно производство, поради което не отразява обективно на нейното психическо състояние. Не е доказано твърдението на ищцата, че влошаването на взаимоотношенията със съпруга й и последвалия развод са във връзка с воденото наказателно производство. Не е установено и, че общественият отзвук, осъществен чрез медийни публикации, се е отразил значително негативно върху нейната личност. Действително ищцата е била обвинена в тежко престъпление по смисъла на чл. 93, т. 7 НК, но наказателното производство срещу нея е приключило в разумен срок – 2 години и 6 месеца, с оглед големия брой обвиняеми, освен това то не е продължило в съдебна фаза и срещу нея не е внесен обвинителен акт в съда. Присъденото обезщетение е завишено с оглед действително доказаните вреди и следва да се редуцира до справедливия размер от 10 000 лв., съответстващ на 32 минимални работни заплати за страната към момента на настъпване на увреждането. Въззивният съд е приел за основателно направеното от Прокуратурата на Република България възражение за изтекла погасителна давност по отношение на вземането за законна лихва. Посочил е, че началният момент, от който държавата изпада в забава и дължи лихва върху обезщетението е влизането в сила на постановлението за прекратяване на наказателното производство, следователно за времето от 20.12.2013 г. до 17.12.2015 г. вземането за лихва е погасено по давност и искането следва да бъде отхвърлено. Настоящият касационен състав намира, че не е налице основание за допускане до касационно обжалване. Касационното обжалване се осъществява при условията по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК – доколкото касаторът е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в процесуалния закон значение, при наличие на някоя от допълнителните предпоставки: да е решен в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, да е решен в противоречие с актове на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз, да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото или независимо от предпоставките по ал. 1, въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност на основание чл. 280, ал. 2 ГПК. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване Прокуратурата на Република България поставя следните правни въпроси: 1. „За начина на определяне неимуществените вреди, което следва да се извърши от съда след задължителната преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства за точното прилагане на принципа справедливостта по чл. 52 от ЗЗД?“, за който твърди, че е разрешен в противоречие с т. II от ППВС № 4 от 23.12.1968 г., т. 3 и т. 11 на ТР № 3/22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС, а също и с т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС и 2. „За определянето на размера на обезщетението за неимуществени вреди, претърпени от пострадалото лице и как се прилага общественият критерии за справедливост по смисъла на чл. 51 от ЗЗД, към която норма препраща чл. 4 от ЗОДОВ?“, за който твърди, че е решен в противоречие с решение № 18/24.07.2019 г. по гр. д. № 1849/2018 г. на ВКС, ІІІ г. о., решение № 226/16.12.2019 г. по гр. д. № 1821/2019 г. на ВКС, ІІІ г. о. и решение № 382/06.10.2011 г. по гр. д. № 1156/2010 г. на ВКС, ІV г. о. Въпросите отговарят на изискванията за общо основание, но по тях не се осъществява претендираното допълнително основание. Същите са разрешени при съобразяване на трайната практика на ВКС, според която справедливостта не е абстрактно понятие, а се постига чрез преценка на конкретни факти, включително и в тяхната взаимовръзка. Отделните обстоятелства при присъждане на обезщетение във всички хипотези на чл. 2 ЗОДОВ, имащи значение за размера на обезщетението са: характера на неправомерната дейност, ограничаването на правата на лицето, последиците за психическото и физическото му здраве, отражението им в личния и професионалния му живот, както и върху взаимоотношенията му с останалите хора, продължителността на вредоносното действие, обществения отзвук и др. В случая въззивният съд е извършил обоснована преценка на установените по делото факти, посочено е какво е тяхното конкретно значение при определяне на размера на обезщетението. Следователно обжалваното решение съответства на т. II на ППВС № 4 от 23.12.1968 г., според която при определянето на размера неимуществените вреди съдът е длъжен да прецени конкретните обективно съществуващи обстоятелства, обусловили този размер. Несъгласието с крайния извод на съда, включително и по приложението на критерия справедливост, не може да послужи като основание за допускане на касационна проверка, а може единствено да се тълкува като оплакване срещу правилността на решението. Проверката за законосъобразност на обжалвания съдебен акт се извършва едва след като той бъде допуснат до касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба /чл. 290, ал. 1 ГПК/. Не кореспондират със съдържанието на въззивното решение доводите за липса на мотиви в противоречие с т. 3 и т. 11 на ТР № 3/22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС и с т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС за наличието на причинна връзка между процесното увреждането и претърпените вреди. В тази насока съдът е изложил мотиви, а правилността на изводите му може да бъде проверявана само при разглеждане на касационната жалба, ако бъде допуснато касационното обжалване. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване касаторът А. Г. К. поставя следните правни въпроси: 1. „Длъжен ли е съдът да обсъди всички доказателства и да изложи мотиви за всички обстоятелства, които имат значение за размера на обезщетението за неимуществени вреди от незаконно наказателно преследване?“, за който твърди, че е решен в противоречие с решение № 308/14.10.2015 г. по гр. д. № 2244/2015 г. на ВКС, ІV г. о., решение № 223/04.07.2011 г. по гр. д. № 295/2010 г. на ВКС, ІV г. о., решение № 4/24.01.2011 г. по гр. д. № 855/2010 г. на ВКС, ІV г. о. и решение № 291/16.11.2011 г. по гр. д. № 109/2011 г. на ВКС, ІІІ г. о. и 2. „Как се определя размера на обезщетението и какви обстоятелства се вземат предвид, наред с примерно изброените в т. ІІ на ПП № 4/68 г. на ВС на РБ, когато незаконното обвинение е за умишлено престъпление в област, свързана с професионалната реализация на обвиняемия?“, за който твърди, че е решен в противоречие с решение № 344/24.11.2014 г. по гр. д. № 2378/2014 г. на ВКС, ІV г. о. Поддържа и, че решението е очевидно неправилно. Първият въпрос за задължението на съда по чл. 236, ал. 2 от ГПК за преценка на всички събрани по делото доказателства при определяне на неимуществените вреди не съставлява е правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като е от значение за правилността на обжалваното решение. Въпросът е твърде общо поставен и без да са наведени оплаквания кои доказателства не са били обсъдени от въззивния съд. Материалноправният или процесуалноправният въпрос, които касаторът трябва да посочи в изложението за допускане на касационно обжалване трябва да е от значение за изхода на делото, разрешен в обжалваното решение, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Вторият въпрос също не може да послужи за допускане на касационно обжалване. Съгласно приетото в цитираното от ищцата решение № 344/24.11.2014 г. по гр. д. № 2378/2014 г. на ВКС, ІV г. о. – когато незаконното обвинение е за умишлено престъпление в област, която е професионалната реализация на обвиняемия /подсъдимия/, следва да се прецени как се е отразило то върху възможностите му за професионални изяви и развитие в служебен план, авторитета и името на професионалист. При определени професии /магистрати,адвокати,военни,митнически служители и др./ очакванията и изискванията на обществото към тях за почтеност и спазване на законите, са изключително завишени. Незаконното обвинение на лица, упражняващи подобни професии в извършване на престъпление, има по-силно негативно отражение върху неимуществената им сфера, а в още по-голяма степен за случаите, когато обвинението е за извършване на умишлено престъпление от сферата на тяхната професионална реализация. В случая въззивният съд не се е отклонил от това разбиране, като мотивите му за редуциране на присъденото от първоинстанциония съд обезщетение са, че събраните доказателства не установят неимуществени вреди над обичайните. Посочил е, че по делото не е установено, че общественият отзвук, осъществен чрез медийни публикации, се е отразил значително негативно върху личността на ищцата А. Г. К.. Не е налице и бланкетно релевираното основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Настоящият съдебен състав не намира обжалваното решение да е очевидно неправилно. Касационната инстанция извършва самостоятелна преценка на правилността на въззивното решение и в случай, че са нарушени правни норми и принципи, които нарушения го опорочат до такава значителна степен, че неправилността му произтича без реална необходимост от анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост, го допуска до касационно обжалване. Настоящият съдебен състав не намира да са допуснати такива нарушения. Предвид изложеното не следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на IІІ гр. отделение