Определение № 60839 от 20.12.2021 г. на ВКС по гр. д. № 4166/2020 г.

Образувано е по касационна жалба на Б. С. Ж. против решение № 260232 /28.09.2020 г., постановено по възз. гр. д. № 16728 /2018 г. на Софийски градски съд, с което след отмяна на първоинстанционно решение въззивният съд е отхвърлил предявения от Б. С. Ж. срещу А. Т. С. иск с правно основание чл.45 ЗЗД за заплащане на сумата 7 000 лева, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди от непозволено увреждане, извършено от ответника в периода от 06.07.2017 г. до 04.11.2017 г. и с което въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение в останалата част, с което искът е отхвърлен за разликата до пълния предявен размер от 23 000 лева. Ответникът А. Т. С. оспорва основателността на жалбата. Жалбата е процесуално допустима - подадена е в законоустановения срок, от лице, имащо право и интерес от обжалване и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че е предявен иск с правно основание чл.45 ЗЗД за нанесени неимуществени вреди, причинени от изказвания на ответника в периода от 06.07.2017 г. до 04.11.2017 г. в пленарна зала, социалната мрежа Фейсбук и електронни сайтове. Съдът е приел, че ищцата е уточнила конкретно изразите, от които твърди, че е засегната и за които търси обезщетение (посочени са датите и средствата за масова информация, в които са публикувани). В мотивите си въззивният съд е анализирал изразите. Въззивният съд е приел за установено, че описаните в исковата молба изказвания на ответника са свързани с конкретен повод – изказване на ищцата по въпрос на журналистката К. К. и че описаният в отговора на исковата молба повод не се оспорва от ищцата, а и се подкрепя от ангажираните по делото доказателства. В съответствие с установената практика на ВКС, на която се е позовал (решения по гр.д. № 1747 /2013 г., на III г.о., по гр.д. № 1438 /2009 г., на III г.о., по гр.д. № 1736 /2011 г. на IV г.о.) въззивният съд е преценил приложението на разпоредбата на чл.39,ал.1 от КРБ и е приел, че не е противоправно поведението при изказани мнения с негативна оценка пряко или косвено засягащи конкретно лице, когато името му се коментира във връзка с обществен въпрос, свързан с негов пост, дейност или занятие. Същевременно по отношение на публичните личности границите на допустимата критика са по-високи. В мотивите на решението е прието, че посочените с исковата молба изрази представляват оценъчни съждения, и като такива не подлежали на проверка за вярност. Същите може да ангажират отговорността на деликвента само ако представляват обида, т.е. нещо унизително за честта или достойнството на потърпевшата. Позовавайки се на практиката на ВКС въззивният съд е приел, че признатото и гарантирано в чл.39,ал.1 от Конституцията право на мнение е упражнено надлежно и не е налице елемент на противоправност при изказани мнения с негативна оценка, пряко или косвено засягаща конкретно лице, когато името му се коментира или се предполага връзка с оглед неговия пост, дейност или занятие по поставения обществен въпрос, освен ако не се касае за превратно упражняване на право, а свободата на мнение бива използвана, за да се вреди на доброто име. Въззивният съд е приел правния извод, че името на ищцата е било коментирано във връзка с обществен въпрос, свързан със заеманата от нея длъжност и следователно няма за цел да засегне нейната чест и достойнство. В мотивите е посочено, че жалбоподателката е публична личност и като такава границите на допустимата критика са по- високи. Така въззивният съд е приел крайния извод, че поведението на ответника не е противоправно, тъй като не е нарушен балансът между правото на същия като журналист и политик да постави на обсъждане обществено значими въпроси, да критикува председателя на регулаторен орган за негови изказвания в това му качество от една страна и достойнството и честта на ищцата – от друга страна. По наличието на основания за допускане на касационно обжалване: В представеното изложение на основания за допускане на касационно обжалване жалбоподателката извежда въпроси, за които твърди, че са разрешени в противоречие с практиката на ВКС - основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК: Може ли свободното изразяване на мнение на журналист и политик по отношение на личността и действията на член на държавен орган, да води до неправомерно накърняване на честта и достойнството на обсъжданото лице и какъв е балансът между правото на свободно мнение и изразяване по чл.39,ал.1 от Конституцията на Република България (КРБ) и конституционно гарантираните права на личността по чл.32 от КРБ? Въпросът е свързан с довод, че независимо, че изявленията на ответника са станали по повод на обществен скандал между ищцата, като член на СЕМ и публична личност, по отношение на която има обществен интерес, и журналистката К. К., ответникът е накърнил личната и сфера – чест и достойнство, с което е нарушен балансът между правото на свободно мнение и изразяване по чл.39,ал.1 от КРБ и конституционно гарантираните права на личността по чл.32 от КРБ. Въпросът не е обуславящ, тъй като въззивният съд не е установил описаната хипотеза на обиди и дисбаланс, освен че ищцата е публична личност, заемаща важен държавен пост и като такава личност границите на допустимата по отношение на нея критика са по- широки и че изразите са били по повод на свързан с длъжността на ищцата важен обществен въпрос. Както беше посочено въззивният съд е приел, че посочените като основание на иска изрази представляват оценъчни съждения за факти и че не е налице елемент на противоправност при изказани мнения с негативна оценка, пряко или косвено засягаща конкретно лице, тъй като изразените оценки са по отношение на действия на ищцата във връзка със заеманата от нея висока обществена длъжност и следователно не са имали за цел засягане на нейната чест и достойнство. Ищцата е публична личност, заемаща важен държавен пост и като такава по отношение на нея границите на допустимата критика са по- широки. Тези изводи на въззивния съд са в съответствие с установената практика на ВКС – решения, постановени в производства по чл.290 ГПК, на които се е позовала и жалбоподателката в касационната си жалба - решение по гр.д. № 62 /06.03.2012 г. по гр.д. № 1376 /2011 г., и решенията, към които то препраща - по гр.д.№ 1438/ 2009 г. на III г.о. и решение по гр.д.№ 5059/ 2008 г, на I г.о.. Както и решение № 85 /23.03.2012 г. по гр.д. № 1486 /2011 г. на IV г.о.. Настоящият съдебен състав споделя тази практика. Въпрос за правомощията на въззивния съд при проверка на първоинстанционното решение и решаване на делото и може ли въззивният съд служебно и по своя инициатива да въвежда в решението си по делото и да основава последното си на нови факти и обстоятелства, незаявени страните по делото, както в хода на първоинстанционното производство, така и във въззивното производство, в това число във въззивните жалби и в отговорите по тях? Въпросът е свързан с довод на жалбоподателката- ищца, че въззивният съд необосновано е приел, че изявленията на ответника са били отправени в качеството и на председател на СЕМ, каквато ищцата не е била към момента на извършването на изявленията на ответника по отношение на нея, към момента на предявяването на иска и по време на първоинстанционното производство, а е била член на СЕМ. Както и с довод, че въззивният съд, действащ в условията на ограничен въззив, не може да приеме за установено нещо различно от твърдените факти. Въззивният съд е очертал предмета на въззивното производство и предмета на спора, като е посочил възражението на ответника, че границите на допустимата критика са по-широки, когато тя е насочена към публична фигура, каквато е ищцата и че изявленията му по отношение на ищцата са в качеството и на член на медиен регулатор (стр.2), че публичните личности следва да имат по-висока степен на поносимост към обществената критика; скандалът, в който е участвала ищцата, е довело до дискутиране на поведението и като част от един държавен орган (стр.3). Действително, при преценката на основателността на възражението на ответника, че изявленията му по отношение на ищцата, в качеството и на публична личност, която изпълнява изключително важна роля в обществения живот, въззивният съд е констатирал, че ищцата е председател на СЕМ (каквато вече е била) и като такава е публична личност, която изпълнява изключително важна роля в обществения живот, поради което е намерил довода за основателен. Настоящият състав приема, че според въззивния съд релевантното обстоятелство, свързано с възражението на ответника по иска, е дали ищцата е публична фигура, заемаща важна обществена функция, и изводът на въззивния съд, че жалбоподателката е публична личност и името и е било коментирано във връзка с обществен въпрос, свързан със заемания от нея важен държавен пост, и като такава границите на допустимата към нея критика по поставен обществен въпрос са по- широки, е в съответствие с установената практика на ВКС (напр. посоченото вече решение по гр.д. № 1486 /2011 г. на IV г.о.). Този извод е правен и не се променя от конкретното обстоятелство – дали ищцата е била член на СЕМ, или председател на СЕМ, и в двата случая тя е била публична личност, заемаща важен държавен пост и изразените по отношение на нея оценки са в това и качество (фактическият извод не е повлиял на правния). Длъжен ли е въззивният съд в рамките на заявените от страните фактически обстоятелства да обсъди в мотивите на решението си всички доводи, твърдения и възражения на страните, както и да обсъди всички събрани по делото доказателства в тяхната съвкупност при постановяване на решението? Въпросът е свързан с довод, че въззивният съд не е обсъдил публикация от 23.02.2018 г. и показанията на свидетеля Т., които са източник на преки и първични гласни доказателства (впечатления, възприятия), че въззивният съд е приел, че ищцата не е била председател, а член на СЕМ и че въззивният съд не е коментирал претърпените от ищцата вреди. Въпросът дали съдът е длъжен да обсъжда доказателства за релевантни за спора обстоятелства, е обуславящ, но не е разрешен както се твърди, а в съответствие със съдебната практика, тъй като въззивният съд при очертаването на предмета на спора е приел, че е сезиран с иск за непозволено увреждане чрез действия, извършени от ответника в периода от 06.07.2017 г. до 04.11.2017 г., поради което не е следвало да обсъжда публикации извън този период, която няма значение за релевантен за спора факт. Въззивният съд е приел, че с представените по делото извлечения от фейсбук профила и в блога на ответника се съдържат описаните в исковата молба изявления (стр.10). Въззивният съд е изложил мотиви и относно събраните по делото свидетелски показания. Съдът е приел за процесуално недопустими онази част от тях, които съдържат професионални изводи на свидетеля, свързани с упражняваното от него професионално занятие- психолог, доколкото за такива експертни заключения ГПК урежда специален ред за тяхното изготвяне (чл.195 - чл.203 ГПК). Въззивната инстанция кредитира онази част от показанията на свидетеля свързани със личните му впечатления и възприятия. Въпросът дали ищцата е била председател или член на СЕМ - за значението на този довод за релевантен за спора факт вече беше обсъден по-горе, настоящият състав изложи съображения за това, че въззивният съд е обсъдил релевантния за спора факт дали ищцата е публична личност, заемаща важна за обществото длъжност. Относно анализа на претърпените от жалбоподателката вреди, въззивният съд е приел, че деликтът по чл.45 ЗЗД представлява сложен фактически състав, чиито елементи трябва да се налице в условията на кумулативност. Следователно, липсата на един от тях води до неоснователност на целия иск. В настоящия случай, въззивният съд, позовавайки се на установената от ВКС съдебна практика, е приел, че не е налице елементът противоправност от фактическия състав на деликта, поради което не е следвало да излага мотиви за останалите елементи на фактическия състав. Въпрос за правилно приложение на института на очевидната фактическа грешка по ГПК и конкретно: При наличие на несъответствие между формираната истинска воля на съда и нейното външно изразяване в писмения текст на решението, налице ли е очевидна фактическа грешка по чл. 247 от ГПК или тези въпроси касаят правилността на съдебното решение и когато формираната в мотивите на съдебния акт воля е погрешно– не изцяло, изразена в диспозитива на решението, налице ли е очевидна фактическа грешка, която следва да се поправи по реда на чл.247 ГПК или тези въпроси касаят правилността на съдебното решение? Въпросът не е обуславящ, доколкото въззивният съд е приел обратното - че няма несъответствие между действително формираната истинска воля на съда и нейното външно изразяване в писмения текст на решението. Приел е, че предвид изложените от първоинстанционния съд мотиви (в съответствие с исковата молба) за наличие на предпоставките за ангажиране отговорността на ответника за негови изказвания и статии в периода 06.07.207 г. – 04.11.2017 г., както и обстоятелството, че в диспозитива на първоинстанционното решение е посочен същият период, се налага извода, че не е налице несъответствие на действително формираната истинска воля на съда и нейното външно изразяване, поради което искането на ищцата за поправка на очевидна фактическа грешка е неоснователно. Как се определя от съда фактическата и правна сложност на спора в контекста на направено възражение по делото за прекомерност на адвокатското възнаграждение по чл.78,ал.5 от ГПК от една от страните по делото и следва ли съдът да изложи мотиви относно фактическата и правна сложност на спора, в това число и да изложи мотиви относно доказателствените факти и доказателствата, които ги обективират, и дължимото правно разрешение на повдигнатите правни въпроси, при преценка за наличие на предпоставките за намаляване на възнаграждението на страната, с оглед изхода на спора, на основание чл.78,ал.5 от ГПК? Въпросът е обуславящ, но не е решен както се твърди, а в съответствие със съдебната практика. Въззивният съд е изложил мотиви относно фактическата и правно сложност на спора, като е приел, че фактическата сложност е обусловена от широкия кръг обстоятелства, които са предмет на обсъждане във въззивното производство– изготвена въззивна жалба, представени отговори на две въззивни жалби срещу основното съдебно решение и решението, постановено по реда на чл.247 ГПК и явяване в две открити съдебни заседания. Правната сложност е породена от предмета на спора и множеството деликтни основания, наведени от ищцата. Жалбоподателят се позовава и на очевидна неправилност на решението – основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.2 ГПК. Това е отделно основание за допускане на касационно обжалване, такава форма на неправилност, която предполага наличието на видимо тежко нарушение на закона - материален или процесуален или явна необоснованост. Настоящият състав намира, че за да е очевидна, неправилността на обжалваното решение трябва да е толкова съществена, че да може да бъде констатирана при прочит на решението (на мотивите към него). В конкретния случай при запознаване със съдебното решение настоящият състав не установи то да е постановено в явно нарушение на материалния или процесуалния закон, нито извън тези закони, нито да е явно необосновано (фактическите изводи на съда да не съответстват на обсъдените от него доказателства). Поради изложеното настоящият съдебен състав приема, че не са налице основания по чл.280,ал.1 и ал.2 ГПК за допускане на касационно обжалване. С оглед изхода на делото жалбоподателката няма право на разноски. Насрещната страна не претендира разноски и следователно такива не следва да бъдат присъждани. Воден от изложеното, съдът