Определение № 500 от 16.11.2020 г. на ВКС по гр. д. № 1734/2020 г.

Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на П. А. К., Е. Г. К. и А. Г. К. от [населено място], П. област, срещу въззивно решение № 12 от 21.01.2020г., постановено по в.гр.д.№ 814/2019г. на Пазарджишкия окръжен съд, с оплаквания за неправилност поради нарушение на материалния закон и необоснованост - касационни основания по чл.281, т.3 ГПК.

Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторите са посочили, че въззивният съд се е произнесъл при условията на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК по следните въпроси: 1.Какво е значението за правото на собственост на фактическото заснемане на придаваемо място без за него да е платено обезщетение на досегашния собственик и 2. Предвидено в чл.200, ал.2 ЗУТ изключение само за неурегулирани до момента имоти ли се отнася. Поддържа се, че първият въпрос е решен в противоречие с практиката на ВКС, а вторият въпрос е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.

Ответникът по жалбата Д. С. С. е подал писмен отговор, в който е изразил становище, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. Претендира разноски.

С обжалваното решение въззивният съд е потвърдил решение № 1278 от 30.09.2019г. по гр.д. № 2354/2018г. на Пазарджишкия районен съд, с което на основание чл.54, ал.2 ЗКИР е признато за установено по отношение на касаторите, че Д. С. С. е собственик на реална част с площ от 17 кв.м. от имот с пл.№ * от кв.19 по обезсиления кадастрален и регулационен план на [населено място] от 1934 г., която неправилно е нанесена в действащия кадастрален план на селото от 1984г. като част от имота на ответниците с пл.№ * от кв.17, вместо като част от имота на ищеца с пл.№ * от кв.17, съгласно изготвена от в.л. инж.Л. М. скица, неразделна част от решението.

За да постанови решението си, въззивният съд е приел, че ищецът в първоинстанционното производство Д. С. С. е собственик на имот с пл.№ * от кв.19 по обезсиления кадастрален и регулационен план на [населено място] от 1934 г. с площ около 1000 кв.м, за който е бил отреден парцел **, кв.19. По действащия кадастрален и регулационен план от 1984г. същият имот е с пл.№ * от кв.17, с площ от 1128 кв.м, за който са отредени УПИ **,* и УПИ ** в кв.17. Първоначалният ответник Г. Е. К., заместен в хода на процеса от своите наследници по закон /сега касатори/, се легитимира като собственик на съседния от юг имот с пл.№ * от кв.17, за които е отреден УПИ **, кв.17, който по плана от 1934г. е представлявал имот с пл.№ *, за който е отреден парцел **, кв.19. В кадастралната основа към плана от 1934 г. имотната граница между двата имота е нанесена между съществуващите в тях две стопански сгради /плевни/, след което правела чупка на север, след това на изток и тангирала по северната стена на жилищната сграда в имот на ответника. Съгласно предвиждането на дворищнорегула-ционния план от 1934г. част от имот пл.№ * се придава към парцел , отреден за имота на ответника. В придаваемата част попадат част от построената в имота на ищеца плевня с площ около 20 кв.м, както и празно дворно място с формата на триъгълник, с площ около 12 кв.м. В кадастралната основа към действащия регулационен план от 1984г. границата между двата имота съвпада частично с тази по предходния план в продължение на 18 м в посока изток-запад, а в останалата част тя е изместена на север. В тази част имотната граница не съвпада нито със старата имотна граница, нито с регулационната линия по плана от 1934г., а преминава северно от нея. Между имотните граници по двата плана се образува пространство с площ 17 кв.м, което по действащия кадастрален план попада в имота на ответника, а по предходния – в имота на ищеца. Дворищната регулация по плана от 1984г. предвижда част от имота на ответника с площ около 115 кв.м, в която попадат и процесните 17 кв.м, да се придаде към парцел ,*, отреден за имотите на ищеца. Съгласно заповед № 151 от 06.12.2007г. на кмета на Община Пазарджик вътрешната регулационна линия между парцел и парцел ,* преминава по имотната граница между имот. пл.№ * и имот пл.№ *. Границата между имотите е материализирана посредством кирпичена ограда върху каменни основи, която съвпада приблизително с регулационната граница по плана от 1934 г. Първоначално тази ограда е разделяла двата имота така, че цялата стопанска постройка на ищеца и спорната празна част от двора е попадала в неговото място. През 1979г. ответникът се възползвал от отсъствието на ищеца, който заминал да работи в чужбина, и е преместил част от оградата до сегашното положение, като по този начин завзел придаваемата се по регулация част от имота на ищеца.

При тези фактически данни въззивният съд е приел, че към момента на одобряването на действащия кадастрален и регулационен план на селото от 1984г. не са били налице основания за трансформация на регулационната линия между парцел и парцел по предходния регулационен план от 1934г. в имотна граница, тъй като придадената по регулация част не е била заета към момента на регулационното предвиждане, а това е станало фактически от ответника през 1979г., без да е спазен законоустановеният ред. С оглед на това, и при липсата на данни за извършено заплащане на обезщетение на придаваемата част, е прието, че при изработването на действащия план, който също не е приложен, е следвало да се изходи от положението на двата имота към първия одобрен кадастрален план от 1934 г., което не е сторено. Във връзка с направените във въззивнната жалба оплаквания относно приложението на разпоредбата на чл.200, ал.2 ЗУТ са изложени съображения, че реална част от поземлен имот, която не отговаря на изискванията на чл.19 ЗУТ, може да бъде присъединена към съседен имот чрез придобиване правото на собственост чрез правна сделка или по давност по реда на чл.17 ЗУТ, само и ако и двата имота са неурегулирани, а присъединяване на реални части от урегулирани поземлени имоти към съседен имот, ако тези части не отговарят на изискванията на чл.19 ЗУТ, може да се извърши само по реда на чл.15 ЗУТ.

Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о., намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на посоченото въззивно решение, тъй като не са налице релевираните предпоставки по чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК.

Допустимостта на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал.1 на чл.280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение /чл.280, ал.2 ГПК/.

Съгласно дадените в т.1 на ТР № 1/09г. на ОСГТК на ВКС задължителни разяснения, поставеният от касатора правен въпрос определя обективните рамки на извършваната от ВКС селекция на касационната жалба и следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства.

В случая предвидените в процесуалния закон изисквания за допускане на касационната жалба до разглеждане не са налице, тъй като поставените от касаторите въпроси са решени в съответствие с практиката на ВКС.

Във връзка с първия поставен въпрос касаторите се позовават на противоречие с ТР № 3/1993г. на ОСГК на ВС, което не е налице. С това тълкувателно решение е прието, че заемането на придадените по регулация имоти има значение за прилагането на съответния план, когато е извършено по законоустановения ред (чрез доброволно отстъпване по реда на чл.111 ЗТСУ /отм./ или въвод във владение след снабдяване с титул за изпълнение - нотариален акт за собственост на новия собственик след погасяване вземането за обезщетение на правоимащия бивш собственик по давност съгласно чл.134, ал.3 ЗТСУ/отм./) или чрез заплащане на дължимото обезщетение за придаваемите се части, а не самоволно, както е в случая. Липсва противоречие и с Р № 981 от 30.07.2001 г. по гр.д.№ 2228/2000 г. на ВКС, ІV г.о. относно непосредственото отчуждително действие на дворищнорегулационните планове по отношение на недвижимите имоти, придадени към парцели на други физически или юридически лица, тъй като съгласно цитираното тълкувателно решение /съгласно практиката на ВКС - Р № 200 по гр.д.№ 439/2010г., І г.о., то се отнася и към приетите при действалите преди ЗТСУ благоустройствени закони, както и при сега действащия ЗУТ/, в този случай собствеността върху придаваемите части преминава по силата на самата регулация, но тя получава значение на безусловно придобивно основание от деня, когато е приложена, тъй като дотогава при евентуалното ѝ изменение или създаване на цялостна нова регулация се изхожда от първоначалното положение на имотите. Приетото в Р № 334 от 23.01.2012г. по гр.д.№ 87/2010г. на ВКС, І г.о., че при липсата на нотариален акт за собственост по регулация след заплащане на паричното обезщетение за придадените части, след погасяване на вземането за обезщетение по давност или след изтичане десетгодишен срок на владение на придадените части предпоставките на посочените хипотези могат да се установят по съдебен ред, няма отношение към извода на съда, че дворищнорегулационният план от 1934 г. не е бил приложен.

По отношение на поставения от касаторите втори въпрос е налице практика на ВКС – Р № 67 от 16.06.2017г. по гр.д. № 3533/2016г., ІІ г.о., с която въззивното решение е съобразено, което изключва релевираното основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, още повече, че от нейното създаване не са настъпили никакви промени в законодателството и обществените условия, което да налага осъвременяването ѝ /ТР № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, т.4/.

Не са налице и основанията за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.2 ГПК, нито касаторите се позовават на тях.

С оглед изложеното касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска.

При този изход на делото и на основание чл.78, ал.3 ГПК касаторите следва да заплатят на ответника по касация сторените от него разноски в настоящото производство в размер на 300 лв., представляващи заплатено адвокатско възнаграждение.

По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г.о.