Определение № 443 от 20.10.2020 г. на ВКС по гр. д. № 1148/2020 г.

Производство по чл. 288 ГПК. Обжалвано е решение № 31 от 10.01.2020г. по гр.д. № 1786/2019г. на Варненски окръжен съд, с което е потвърдено решение № 3174 от 10.07.2019г. по гр.д. № 18963/2018г. на Варненски районен съд в частите, с които П. К. Р., Р. Д. Р., Д. Р. Д. и М. Р. Д. са осъдени на основание чл.109 ЗС да преустановят действията си, с които пречат на ищеца П. А. П. да ползва собствения си недвижим имот - самостоятелен обект с идентификатор ***** по КККР на [населено място], представляващ гараж № 9, на [улица], както и да заплатят на същия сумата 780 лв. обезщетение за имуществени вреди от лишаването на ищеца от възможността да ползва собствения си гараж за времето от 11.06.2018г. до 11.12.2018г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 14.12.2018г. до окончателното й изплащане. Касационната жалба е подадена от ответниците Р. Д. Р., П. К. Р., Д. Р. Д. и М. Р. Д. чрез пълномощник адв. П. Г.. Поддържа се, че решението е постановено по недопустим иск, тъй като искът по чл. 109 ЗС не е насочен срещу всички членове на етажната собственост на сградата, както и че съдът не е изпълнил задължението си да конституира като задължителни другари участниците в споразумение от 25.06.2018г., с което са определени параметрите на движение във вътрешния двор. Поддържа се на следващо място незаконосъобразност и немотивираност на съдебния акт. Претендира се допускане на касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.1 и 3 и ал.2 ГПК като са формулирани десет правни въпроса. Ответникът по касационната жалба П. А. П., чрез пълномощника адв. С., излага подробни съображения за недопустимост на касационното обжалване. Претендира присъждане на разноски. Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение счита, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и е допустима. Производството е по иск по чл. 109 ЗС. Ищецът П. П. е закупил през 2001 г. процесния гараж № 9 със застроена площ от 24,50 кв.м., изграден в груб строеж, в жилищна сграда на [улица], като входът на гаража е откъм вътрешния двор на сградата. Сградата е въведена в експлоатация през 2006г. Ищецът твърди, че ответниците, някои от които са собственици на поземления имот, а всички са притежатели на самостоятелни обекти в сградата, го възпрепятстват да ползва гаража си като струпват боклуци и паркират леки автомобили по начин, по който е абсолютно невъзможно ползването на гаража по предназначение. Поради това ищецът иска преустановяване на незаконосъобразните действия по препятстване ползването на гаража и заплащане на обезщетение за имуществени вреди, причинени от невъзможността да го ползва. Тезата на ответника Р. Р., който единствен е подал отговор на исковата молба е, че след въвеждане на сградата в експлоатация, без одобрени проекти и без разрешение за строеж ищецът е извършил пристрояване на гаража с 9,5 кв.м., при което гаражът е удължен към вътрешния двор; за това пристрояване собствениците не са дали съгласие. Именно поради това те са се разбрали да разполагат вещи и автомобили във вътрешния двор на сградата, така че да му пречат да ползва пристроения гараж. Останалите ответници не са подали отговор на исковата молба, но за първото съдебно заседание всички ответници са упълномощили един общ адвокат, който да ги представлява. Спорът е съсредоточен върху установяване площта на гаража и законността на извършеното пристрояване. Установява се от договора за суперфиция от 1994г., че в полза на СД „Румат-Стройинвест” е учредено право на строеж за множество обекти, като гараж № 9 е описан с площ 24,50 кв.м.; в договора е посочено, че сградата ще се строи съобразно предварителен договор за групов строеж; липсва позоваване на архитектурен или инвестиционен проект на сградата. През 2001г. суперфициарят е продал гараж № 9 на ищеца, със същата площ. Сградата е въведена в експлоатация през 2006г. На 17.07.2008г. е била издадена заповед на Началника на РДНСК-Варна за премахване на незаконен строеж „Пристроена част към гараж № 9“, но при обжалването по административен ред заповедта е отменена; прието е, че не установено да е извършено ново строителство след въвеждане на сградата в експлоатация, което да е без одобрени проекти и разрешение за строеж. Въз основа на горното въззивният съд е приел, че незаконността на гаража или част от него не е установена по делото. Приетата техническа експертиза сочи, че по инвестиционен проект застроената площ на гаража е 19,32 кв.м., а на място са изпълнени 26,92 кв.м.; изпълненото в повече съставлява пристройка и надстройка, при което е отнета част от незастроената площ на поземления имот; по проект не са предвидени паркоместа в незастроената площ на двора, а за обособяването им е взето решение на проведено събрание на етажната собственост на 25.06.2018г. Според вещото лице гаражът е построен с квадратурата, с която е придобит от ищеца, още преди подписването на акт обр. 16 за жилищната сграда. При тези данни съдът е приел, че на праводателя на ищеца е учредено право на строеж за 24,50 кв.м. и прехвърленият на ищеца обект е със същата площ. Независимо, че според проекта площта е по-малка, то ищецът е станал собственик на разликата до 24,50 кв.м., тъй като е налице валидно учредено право на строеж за тази площ. Изграденото в повече от предвиденото в проекта, при валидно учредено право на строеж не става собственост на собствениците на земята. По отношение на останалите 2,42 кв.м., които са изградени в повече приложение би могла да намери разпоредбата на чл.92 ЗС, но този въпрос не е предмет на спора. По-нататък съдът е приел, че са налице неоснователни действия на ответниците, които създават пречки за ищеца да упражнява правото си на собственост в неговия пълен обем. При огледа и вещото лице е установило, че около гаража са паркирани автомобили в непосредствена близост, които възпрепятстват ползването му, доколкото разстоянието за маневриране на автомобил не е достатъчно. Свидетелските показания на П. Д., Т. А. и Л. Х. също установяват паркирането на автомобили пред гаража и разполагането на боклуци на мястото за маневриране. От страна на ответника Р. Р. е налице признание, че с действията си целенасочено пречи на ищеца да ползва гаража по предназначение. Предвид непредставянето на отговор на исковата молба от останалите ответници съдът е приел, че и те създават пречки на ищеца. В подкрепа на това са свидетелските показания, така и представеното Споразумение от 25.06.2018г., подписано от етажните собственици и собствениците на земята, според което вътрешната част на двора ще бъде разделена на паркоместа и достъпът ще бъде ограничен. Именно тези уговорки създават индиция за намерението на ответниците да създадат пречки за ползването на гаража на ищеца, доколкото след обособяването на паркоместата в този вид и заключването на портата, той не би могъл да го ползва. При горните изводи съдът е уважил иска по чл.109 ЗС. Уважил е и претенцията за обезщетение за вредите от невъзможността да се ползва гаража в периода от юни до декември 2018г. в размер на 780 лв. При преценка на предпоставките за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1 и 2 ГПК настоящият състав приема, че такива липсват. Съображенията са следните: Не е налице съмнение за допустимостта на постановения акт предвид поддържаните доводи, че като ответници по иска следва да бъдат конституирани всички собственици на поземления имот и етажни собственици в сградата. Искът по чл.109 ЗС защитава правото на собственост от неоснователни въздействия върху имота, с които се пречи на неговото ползване по предназначение. Пасивно легитимирани като ответници са лицата, които създават или поддържат неоснователното въздействие върху вещта. С оглед на това за допустимостта на иска е без значение дали ответници са всички собственици на терена и на самостоятелни обекти в сградата - етажна собственост. Ищецът е насочил иска си срещу лицата, които твърди, че му пречат да упражнява правото си на собственост. По същите съображения неотносими към предмета на спора са първият и вторият правни въпроси: какви другари - задължителни или обикновени са лицата, участващи в една сделка, когато искът по своето естество цели компрометиране на тази сделка и допустимо ли е съдебно производство, по което не са конституирани всички задължителни другари. Искът по чл. 109 ЗС не цели компрометиране на сделка, а защита на правото на собственост и пасивната легитимация се определя от твърдението на ищеца за лицата, които препятстват пълноценното упражняване на правото на собственост. Третият и четвъртият от въпросите са процесуални и касаят задълженията на съда да се произнесе по всички искания на страните и да обсъди всички обстоятелства по делото, от които произтичат претендираните права и възражения. Те са обосновани с доводите, че съдът не се е произнесъл по искането на Р. Р. за конституиране на всички собственици на терена и страните по споразумението от 25.06.2018г., както и че не е разгледал възражението, че дострояването на гаража от 17,05 кв.м. до 24,50 кв.м. е извършено след установения от закона петгодишен период, считано от учредяване на суперфицията през 1994г., поради което ищецът не е могъл да придобие правото на собственост. Въпросите не са определящи за изхода на спора, тъй като доводите не съответстват на обстоятелствата по делото. Съдът е приел, че правото на строеж е учредено за 24,50 кв.м. и не е доказано пристрояването да е извършено от ищеца след въвеждане на сградата в експлоатация; освен това е изложил и нарочни съображения за статута на изграденото в повече от това, за което е учредено право на строеж /за разликата над 24,50 кв.м. до 26,92 кв.м./. Наведеното във въззивната жалба възражение за погасяване на правото на строеж за дострояването над 19,32 кв.м. до 24,50 кв.м. въззивният съд е отказал да разгледа като преклудирано съгласно чл.133 ГПК. Дори да е допуснато процесуално нарушение в тази насока /доколкото възражението е заявено в първото съдебно заседание пред първата инстанция - протокол от с.з. на 15.04.2019г., л.125, но първоинстанционният съд не се е произнесъл по него/, то същото не се е отразило на изхода на спора. Правилото на чл.67 ЗС за погасяване на правото на строеж поради неупражняването му в петгодишен срок не се прилага за отделни части от строежа. Когато е учредено право на строеж за изграждане на сграда, съдържаща множество самостоятелни обекти, то преценката за спазване на срока по чл. 67 ЗС се извършва спрямо цялата сграда, а не спрямо отделни нейни части или самостоятелни обекти - в този смисъл са разясненията в Тълкувателно решение № 1/2011 г. на ОСГК на ВКС. Петият въпрос е: допустимо ли е въззивният съд да постанови своето решение като обсъди факти, по отношение на които не е извършено разпределение на доказателствената тежест в доклада, без да уведоми страните и да измени съдържанието на доклада по чл. 146 ГПК и без да им даде указания и възможност да направят доказателствени искания във връзка с тези факти. Свързан с него е и шестият въпрос: коя страна е заинтересована да въведе в процеса спор дали определен факт се е осъществил - тази, която черпи изгодни за себе си правни последици от този факт или тази, която отрича неговото съществуване. Въпросите не са в състояние да обусловят достъп до касационен контрол. Касаторите твърдят, че съдът не е разпределил доказателствената тежест за установяване на факта, че гараж № 9 с площ от 24,50 кв.м. е част от учреденото право на строеж и е изпълнен не по-късно от 1999г., както и че им е възложено доказване на отрицателен факт - че строителството не е извършено до 07.11.1999г. Видно, че районният съд е разпределил доказателствената тежест, изхождайки от предмета на доказване по иска по чл.109 ЗС, с който е сезиран. Изрично е възложил на ответника Р. Р. /който единствен е депозирал отговор на исковата молба/ да докаже, че гаражът на ищеца е с площ 17,05 кв.м. и след въвеждане на сградата в експлоатация ищецът е пристроил 9,5 кв.м. Така че, по отношение доказването на това твърдение, задълженията на съда са изпълнени. Що се отнася до доказателствената тежест за наведеното в първото съдебно заседание възражение по чл.67 ЗС досежно пристройката, то по-горе бяха изложени съображения по него. На следващо място е формулиран въпросът: когато суперфициарен собственик защитава правото си да ползва част от дворното място срещу неоснователни действия или бездействия на собственика на терена чрез иск по чл. 109 ЗС длъжен ли е съдът непременно да изследва каква е прилежащата площ, необходима за достъп и обслужване на сградата, респ. на самостоятелния обект в нея. Този въпрос не е разглеждан в обжалваното решение и не е решаващ за изхода на спора. Спорът по чл.109 ЗС е разрешен въз основа на събраните доказателства, че извършените от ответниците действия по паркиране на коли и разполагане на вещи в двора препятстват ползването на гаража, включително маневрирането на автомобил, който да влезе или излезе от гаража. Сочената от касаторите съдебна практика разглежда твърде различни хипотези на препятстване правото на собственост и е неотносима към делото. Осмият въпрос е поставен така: следва ли споразумението за разрешаване на конфликти в контактна зона между суперфициари и учредителите на суперфицията за сграда в режим на етажна собственост да бъде подписано от всички собственици на обекти или е възможно да се сключи договор между учредителите на суперфицията и представител на етажната собственост, след взето решение по реда на ЗУЕС. Въпросът също няма отношение към решаващите мотиви на съда. Ищецът не е страна по приложеното споразумение и поради това съдът е приел, че не е обвързан от него. А по какъв начин е най-удачно да се уредят отношенията по ползване на незастроената част от терена, не е предмет на настоящия спор. Деветият въпрос се отнася до необходимостта при иск по чл. 109 ЗС ищецът винаги да доказва, че е налице действие на ответника, което му пречи да упражнява своето право. В случая такова доказване е проведено и противоречие с Тълкувателно решение № 4/2015г. на ОСГК не е налице. На последно място е формулиран въпросът: следва ли мотивите на съдебното решение да съдържат изложение и обсъждане на всички доводи и възражения на страните, както и изрични и ясни аргументи, защо съдът счита доводите и възраженията на страните за неоснователни, при отчитане на института на ограничения въззив по ГПК. Въпросът изхожда от оплакванията на касаторите за немотивираност на съдебния акт, които не могат да бъдат споделени. Съдът е разгледал релевантните за спора факти и е взел становище по повдигнатите пред него спорни въпроси, като е изложил своите съображения в подкрепа на изводите си. Несъгласието на касаторите с тези изводи не означава, че актът е немотивиран. Последното твърдение на касаторите е, че решението е очевидно несправедливо, тъй като позволява ищецът да черпи права от неправомерното си поведение. От една страна, основание по чл. 280 ГПК - очевидна несправедливост не съществува. От друга страна, по делото не е прието, че поведението на ищеца е неправомерно, а че такова е това на ответниците. Дори да не са съгласни с правата на ищеца върху гараж с по-голяма площ, то пътят им на защита не е чрез препятстване правото му да ползва имота си. На основание горното следва да се откаже допускане на касационно обжалване. Ответникът по жалбата претендира разноски, но с отговора не са представени доказателства за направени такива, нито списък на разноските. Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о.