Определение № 291 от 07.05.2020 г. на ВКС по т. д. № 2108/2019 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационната жалба на ЗК”ЛЕВ ИНС”АД, гр. София против въззивното решение на Пловдивския апелативен съд № 194 от 14.06.2019 г., по в.т.д.№ 231/2019 г., с което е потвърдено осъдителното решение на Пловдивския окръжен съд № 109 от 28.02. 2019 г., по т.д. № 546/2018 г. за уважаване на предявения от И. Й. И. срещу касатора, като ответник, пряк иск по чл.432, ал.1 КЗ до размера на сумата 60 000 лева, обезщетение за претърпени неимуществени вреди от смъртта на брат му - б.ж. на [населено място] –П. Й. И., настъпила при пътно-транспортно произшествие на 20.06.2016 г. на път ІІ-86 (Пловдив- А.), ведно със законната лихва върху тази сума, начиная от 20.03.2018 г. до окончателното й изплащане и деловодни разноски в общ размер на 4 730 лв. за двете инстанции. С касационната жалба е въведено оплакване за неправилност на обжалваното решение, по съображения за необоснованост и допуснато нарушение на закона- касационни основания по чл.281, т.3 ГПК. Основно касаторът възразява срещу законосъобразността на извода на въззивния съд, че размерът на обезщетението за неимуществените вреди на ищеца не подлежи на съобразяване с установения в § 96, ал.1 от ПЗР на ЗИДКЗ(ДВ бр.101/2018г.) лимит, предвид датата на настъпване на процесното застрахователно събитие и датата на сключения застраховател договор с водача на увреждащия л.а.” БМВ 320d” с ДК [рег.номер на МПС]. Несъгласие изразява и с възприетото от въззивната инстанция разрешение, че дори придадено обратно действие на сочената разпоредба, т.е.,за всички предявени след 21.06.2018 г. претенции, каквато е поддържаната от касатора теза, несъответствието й с общностното право, обуславя пряко приложение на Директива 2009/103/ЕО за минималните застрахователни суми в случаи на телесно увреждане, поради което размерът на обезщетението за обезвреда на понесените от ищеца морални болки и страдания следва да е отново определим съобразно общото законово правило на чл.52 ЗЗД. В изложението си към касационната жалба по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът се позовава на предпоставките на чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т. 3 ГПК по отношение на определените за значими за изхода на делото въпроси на материалното и процесуално право, които доуточнени от състава на касационната инстанция, в съответствие със задължителните постановки в т.1 на ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, са: 1. ”От кой момент поражда действие отмяната на Постановление на Пленума на Върховния съд № 2 от 30.11.1984 г., извършена с ТР № 1/ 21.06.18 г. на ОСНГТК на ВКС ?”; 2. ” Относимо ли е ТР №1 /21.06. 2018 г. на ОСНГТК на ВКС към правоотношения, възникнали преди приемането му – при действието на ППВС № 2/30.09.1984 г.?”; 3.„Тълкувателните решения, с които се изоставя предходно тълкуване, уреждало гражданскоправните отношения до този момент, имат ли подобно на първоначалните такива обратно действие, или започват да се прилагат от момента, в който са постановени и обявени по съответния ред?”; 4.” Длъжен ли е съдът да изложи мотиви за всички обстоятелства, които обуславят размера на обезщетението за неимуществени вреди и да приложи законовия критерий за справедливост по чл.52 ЗЗД не абстрактно, а с оглед репариране на вредите, за които е установено, че са в причинна връзка с конкретния вредоносен резултат?”; 5.” Обществено- икономическата ситуация в страната следва ли да се прецени при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди и представлява ли обстоятелство, обуславящо същия?”; 6. ”Нормативно определените лимити на задължителна застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите”единствен индикатор ли са за социално- икономическата ситуация в страната или следва да се вземат предвид и други фактори като: минимална работна заплата, средно годишно възнаграждение,средностатистическите показатели за доходите и покупателните възможности на населението?”; 7.” Длъжен ли е въззивният съд в мотивите си да отрази ясно, убедително и безпротиворечиво преценката на доказателствата, доводите и възраженията на страните и да изложи приетата за установено, въз основа на тях фактическа обстановка?”; 8.” При осъществяване на тази си решаваща дейност следва ли въззивният съд да спази правилата на формалната и правна логика, т.е. фактическите му констатации и правните му изводи да са обосновани?”; 9.” Длъжна ли е въззивната инстанция да приложи служебно императивна правна норма и без да е сезиран от страните?”; 10.” Кои са критериите, включени в понятието „само по изключение”, употребено в Тълкувателно решение №1/21.06.2018 г. на ОСНГТК на ВКС, относно кръга на лицата, имащи право на обезщетение за неимуществени вреди?”и „Тези критерии базирани ли са на конкретни обективни обстоятелства, какви са те и следва ли съдът да изложи мотиви за тях?”; 11.” Традиционните за българското общество семейни отношения между братята за съжителството им в едно домакинство, наличието на особено близка привързаност между тях покриват ли тези критерии?”; 12 .” Приложима ли е нормата на § 96, ал. 1 от ПЗР на ЗИДКЗ(обн.ДВ бр.101/18г.) към застрахователни събития, попадащи в приложното поле на КЗ(отм.)?”; 13. ”Пряко приложими ли са разпоредбите на директивите на ЕС, или те в основните си положения и цели обвързват всяка от Държавите- членки на Съюза да приведат своето вътрешно право в съответствие със съдържанието й?”; 14.” Ако Държава- членка е транспонирала разпоредби на Директива на ЕС некоректно или недостатъчно, то индивидуалните правни субекти могат ли да противопоставят( да се позовават) на разпоредби от Директивата, които се ползват с директен ефект, срещу друг правен субект или могат да се позовават на директно действие само срещу самата Държава- членка?”; 15.” Всички ли решения на СЕС се ползват със силата по чл.633 ГПК или само решение на СЕС, постановено по конкретно направено преюдициално запитване от националния съд за тълкуване конкретна разпоредба от правото на ЕС ?” Като израз на твърдяното противоречие с практиката на ВКС – допълнително селективно основание, поддържано по отношение на въпроси № 1 - № 11, са цитирани задължителните за съдилищата в страната ППВС № 4/68 г.; Тълкувателно решение № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС; Тълкувателно решение № 1/21.06.2018 г. на ОСНГТК на ВКС, както и казуална практика на ВКС, обективирана в решения по чл.290 ГПК: № 170/17.09.2018 г., по гр.д.№ 2382/2017 г. на ІV г.о.; № 124 от 18. 07. 2019г., по гр.д.№ 3057 / 2018 г.; 0 98 от 12.07.17 г., по гр.д.№ 3871 / 2016 г. на ІІІ г.о.; № 13 от 02 02.2016 г., по гр.д.№ 4287/15 г. на ІV г. о.; Селективното основание по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК, въведено по отношение на въпроси с № 12; № 13 и № 15, е аргументирано с липсата на формирана по същите практика на ВКС. По отношение на въпроси № 13 и № 14 касаторът се позовава и на селективното основание по т.2 на чл.280, ал.1 ГПК. За илюстрация на алтернативно въведения селективен критерий, за относими към въпрос № 13 се сочи и решение № 1 /28. 02. 2008 г., по к.д.№ 10/2007 г. на Конституционния съд на Република България, а по въпрос № 14 – решение по дело –С-129/96 и дело –С-188/89 на СЕС. При условията на евентуалност се твърди и очевидна неправилност на съдебния акт на Пловдивския апелативен съд по см. на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. Ответникът по касационната жалба в срока по чл.287, ал.1 ГПК възразява по основателността на въведените касационни основания, излагайки подробни правни доводи. Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид доводите на страните и провери данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл.288 ГПК, намира: Касационната жалба, отговаряща на формалните изисквания на процесуалния закон за редовността й, е подадена в преклузивния срок по чл.283 ГПК от надлежна страна в процеса срещу подлежащ на касационен контрол, по критерия на чл.280, ал.3 ГПК, въззивен съдебен акт и е процесуално допустима. За да постанови обжалваното решение Пловдивският апелативен съд е приел за доказани елементите от фактическия състав на чл.431, ал.1 КЗ във вр. с чл.45 ЗЗД, обуславящ ангажиране пряката отговорност на ответното застрахователно дружество за обезвреда на понесените от ищеца болки и страдания от смъртта на брат му – б.ж. на [населено място] –П. Й. И., настъпила в резултат на виновно предизвикано на 20.06.2016 г. пътно - транспортно произшествие от водача на увреждащия л.а Д. Р. М., чиято гражданска отговорност, приживе, е застрахована в ЗК”ЛЕВ ИНС”АД. Позовавайки се на задължителните за съдилищата постановки в ТР № 1/21.06.2018 г., по т.д.№ 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС относно кръга на лицата, имащи право на обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на техен близък - разширен спрямо посочения в ППВС № 4/ 61 г. и в ППВС № 5/69 г., въззивната инстанция е счела, че ищецът, като брат на загиналия при процесния пътен инцидент П. И., е активно материалноправно легитимиран по предявения пряк иск, при доказана особено близка и трайна връзка приживе с последния. . Допълнителен аргумент в подкрепа на отречената основателност на възражението срещу активната материалноправна легитимация за ищеца, според решаващия състав на Пловдивския апелативен съд, е новелата на чл.493а, ал.4 във вр. с ал.3 КЗ, определяща за правоимащо да получи обезщетение за претърпени неимуществени вреди, по изключение и всяко друго лице, извън лицата по ал.3, което създало трайна и дълбока емоционална връзка с починалия, търпи продължителни болки и страдания вследствие на неговата смърт. Относно конкретния размер на дължимото на ищеца обезщетение решаващият състав на Пловдивския апелативен съд, въз основа на извършения самостоятелен анализ на събраните по делото гласни доказателства, е приел, че създадената, приживе на починалия П.И., връзка между двамата братя е била дълбоко емоционална, характеризираща се с изключителна обич помежду им, уважение, привързаност и разбирателство, надхвърлящи обичайно присъщите и традиционни такива за всяко българското семейство. Породена както от незначителна разлика във възрастта им, от необходимостта да надживеят настъпил в детството им развод между родителите и последвалата общата грижа към всеки от тях, както и от продължилото дългогодишно общо съжителство в едно домакинство с тяхната майка( до женитбата на ищеца няколко години преди процесния пътен инцидент), така и от общите им интереси, развлечения и хобита, тази изключителна, по своя характер, близост между братята, изразяваща се не само във взаимна грижа и подкрепа, в редовни срещи и общи семейни празненства, но и общо отборно участие в различни риболовни състезания, общи занимания в свободното време, вкл. след женитбата на И. И., според въззивната инстанция, е обусловила и крайно негативно понасяне от последния настъпилата внезапна и твърде ранна смърт на починалия П.И.(27 г.). Съобразявайки установените в хода на процеса морални страдания на ищеца, техния интензитет, вид и продължителност, довели до необичайно трайни промени в емоционалното му и психическо състояние, решаващият състав на въззивния съд е споделил като основан на закона извода на ПОС за претърпени от същия значителни неимуществени вреди, които подлежат на обезщетяване по правилото на чл.52 ЗЗД със сумата от 60 000 лева. В мотивите на обжалвания съдебен акт Пловдивският апелативен съд е посочил, че така определеното обезщетението за обезвреда от 60 000 лева съответства на установения от закона критерий за справедливост, на формираната съдебна практика в процесния период, относима за сходни случаи и на икономическата конюнктура в страната към момента на настъпване на застрахователното събитие, своеобразна индиция за която последна са възприети и нормативно установените лимити на застрахователно покритие по чл. 266 КЗ(отм.), във вр. с § 27 от ПЗР на КЗ(отм.).Позовавайки се на датата на сключване застрахователния договор за задължителна застраховка „Гражданска отговорност” на автомобилистите по застрахователна полица № BG/22/115002720919 от 04.11.2015 г., със срок на действие от 07.11.2015 г. до 06.11.2016 г. за процесния увреждащ лек автомобил, на датата на настъпилото застрахователно събитие – 20.06.2016 г. и на отсъствие на изрично постигнато съгласие между съконтрахентите, което да изключва разпореденото от § 22 от ПЗР на КЗ ( в сила от 01.01.2016 г.) приложение на част Четвърта от КЗ (отм.) Пловдивският апелативен съд е отрекъл да е приложима разпоредбата на § 96, ал.1 от ПЗР на ЗИДКЗ. Независимо от застъпената различна теза от поддържаната от настоящия касатор за обратното действие на § 96, ал.1 от ПЗР на ЗИД на КЗ ( ДВ бр.101/18г.) Пловдивският апелативен съд е счел, че в случая предвиденият със сочената разпоредба лимит на обезщетението за неимуществени вреди е неприложим и поради противоречието му с правото на Европейския съюз - чл.3, параграф 1 от Директива 72/166/Е. и чл.1, параграф 2 от втората Директива 84/5/Е., кодифицирана с Директива 2009/103/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 16.09.2009 г.за минималните застрахователни суми по задължителна отговорност „Гражданска отговорност” на автомобилистите за имуществени и неимуществени вреди в случай на телесно увреждане или смърт. Посочил е, че липсата на изрично установен в цитираните Директиви максимален размер на обезщетението за неимуществени вреди на пострадало лице, означава, че разпоредбата на § 96, ал.1 от ПЗР на ЗИДКЗ, предвиждаща лимит от 5 000 лв., т.е. значително занижен спрямо установените в правото на Съюза минимални размери, се явява несъответстваща на същото. Затова независимо, че директивите нямат пряко приложение във вътрешните отношения и да не съдържат пряка уредба на правните отношения, а са адресирани до държавите-членки, които следва да ги транспонират във вътрешното си право, то според въззивната инстанция, доколкото, по изключение - в хипотезите на неточното, неправилното или частично транспониране на същите, прякото им приложение е допустимо, щом съответните разпоредби са повелителни, ясни и точни и предоставят права на отделни субекти, противопоставими на държавите- членки, неин орган или организация, намиращ се под юрисдикцията или контрола на тази държава или притежаващи особени правомощия, надхвърлящи правомощията характерни за отношенията между частни лица, означава, че уредбата на лимитите на застрахователните суми по застраховка „Гражданска отговорност” по горецитираните директиви, несъмнено попадаща в тази категория, изключва приложното поле на § 96, ал.1 от ПЗР на ЗИДКЗ. Разрешението на Пловдивския апелативен съд, че дължимото обезщетение за обезвреда неимуществените вреди на ищеца подлежи на определяне по правилото на чл.52 ЗЗД и установения с него принцип за справедливост, т.е. извън лимита в § 96, ал.1 от ПЗР на ЗИДКЗ, е допълнително аргументирано и с даденото от Съда на Европейския съюз тълкуване на чл.3, параграф 1 от Директива 72/166 и чл.1, параграф 1 и параграф 2 от Втората Директива 84/5/Е. във вр. с отправено му, на осн. чл.267 ДФЕС, преюдициално запитване предмет на решение по дело С- 277/12 от 24.10.2013 г., което последно - задължително по силата на чл.633 ГПК. Съобразени решаващите мотиви в обжалвания съдебен акт позволяват да се приеме, че първият от поставените въпроси, в съдържанието на който се включват въпроси № 2 и № 3, в своята съставност, е релевантен за крайния изход на делото по см. на чл. 280, ал.1 ГПК и обосновава общата главна предпоставка за достъп до касация. Неоснователно е поддържаното селективно основание по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК. С цитираното решение № 170 от 17.09.2018 г., по гр.д.№ 2382 / 2017 г. на ІV г.о. на ВКС, е прието, че доколкото законът не е предвидил начален момент на действие на Тълкувателните решения, постановените по реда на чл. 124 от действащия Закон за съдебната власт, респ. по чл.84, ал.1, т.2 ЗСВ (отм.), както и на тълкувателните ППВС по чл.58, т.1 и т.2 във вр. с чл.59 ЗУС (отм.) - задължителни за органите на съдебната и на изпълнителната власт, за органите на местното самоуправление, както и за всички органи, които издават административни актове, несъмнено е, че според общото правило за прилагане на съдебните актове, съдилищата не могат да се позоват на тях преди същите да са постановени и обявени по предвидения за това ред. Тези тълкувателни актове на върховната съдебна инстанция, обаче, не съществуват самостоятелно, тъй като с тях нито се създава ново правило, нито се дава абстрактно или теоретично тълкуване на закона, а се извършва общо тълкуване на конкретна правна норма, по повод прилагането на която е възникнала противоречива или неправилна съдебна практика, а се цели единствено осигуряване еднаквото и точно прилагане на закона от съдилищата. Следователно тълкувателните актове са приложими само във вр. с прилагането на правна норма, изясняването на чийто действителен смисъл и съдържание е бил предмет на извършваното тълкуване. Затова, когато се касае до първоначално приети тълкувателни ППВС и Тълкувателни решения, те имат обратно действие. Това означава, че даденото с тях тълкуване важи от момента, в който правната норма е влязла в сила, т.е. счита се, че тя още тогава е имала съдържанието, което впоследствие е било посочено в съответния тълкувателен акт. Когато след издаването на такъв тълкувателен акт е настъпила промяна било в самата тълкувана норма или свързани с нея други правни норми, било в обществено- икономическите условия, които правят даденото вече тълкуване на същата неприложимо или несъответно на действителния смисъл на закона, то постановеният нов тълкувателен акт, с който даденото вече тълкуване се изоставя, за да бъде възприето ново, няма обратното действие, присъщо на първоначалните. В сочената хипотеза тълкувателният акт се състои от две части. С първата от тях се дава новото тълкуване на конкретната правна норма, а с втората се обявява за загубил сила предшестващия тълкувателен акт от момента на постановяване на новото тълкувателно решение. Следователно от този момент престава да се прилага и предходният тълкувателен акт. Затова и установеното с новото Тълкувателно решение тълкуване на правната норма ще може да бъде прилагано от съответните органи за които то е задължително, по случаите, които са от тяхната компетентност, когато въпросът е отнесен до разрешаване от тях, след приемане на новото ТР или по такива, които са били заварени към този момент, но с действие занапред. Или, ако преди постановяване на новото ТР са се осъществили факти, от значение за съществуващото между страните правоотношение, които са породили правните си последици, тези последици трябва да бъдат преценявани с оглед на тълкувателното ППВС и на ТР, което е било действащо към момента на настъпване на последиците. Възприетото разрешение се споделя изцяло от настоящия съдебен състав, който счита, че в разглеждания случай, същото по необходимост се допълва със задължителните постановки в ТР № 7 от 31. 07.2017 г., по т.д.№ 7/2014 г. на ОСГТК на ВКС. Това от своя страна означава, че непозволяващо да се приложи разрешението по прието и оповестено по надлежния ред Тълкувателно решение, в разглежданата хипотеза, е само приключилото с влязъл в сила съдебен акт съдебно производство, т.е. производство, което не е висящо пред редовна съдебна инстанция. Пловдивският апелативен съд изцяло се е съобразил с цитираната съдебна практика – казуална и задължителна, доколкото настоящето дело, към момента на приемане на ТР № 1/ 21. 06. 2018 г., по т.д.№ 1/ 2016 г. на ОСТГТК на ВКС, е било висящо и съдът, разглеждащ по същество възникналия правен спор е бил длъжен да съобрази дадените задължителни постановки относно кръга на лицата имащи право на обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на техен близък. Да се приемат съображенията на касатора, в тяхната цялост, означава да не се държи сметка за характера на исковото производство и правомощията на отделните съдебни инстанции, вкл.процесуалното правило на чл.292 ГПК. В съответствие със задължителните разяснения в т.1 на ТР № 1/19. 02. 2010 г. на ОСГТК на ВКС, за попадащи в обхвата на чл.280, ал.1 ГПК следва да се приемат и въпроси № 4, № 5 и с № 6. Обобщени те се свеждат до критериите за присъждане на справедливо, по см. на чл. 52 ЗЗД, обезщетение за обезвреда на понесени неимуществени вреди при настъпила смърт, резултат на виновно предизвикано пътно- транспортно произшествие. Недоказано по отношение на тях е твърдяното противоречие по т. 1 на чл.280, ал.1 ГПК. Съгласно задължителните за съдилищата разяснения в цитираното от жалбоподателя ППВС № 4/23.12.1968 г. понятието „справедливост” не е абстрактно, а всякога свързано с преценката на редица обективно съществуващи конкретни обстоятелства, които следва да бъдат взети предвид при определяне на дължимото на пострадал обезщетение за обезвреда на неимуществените му вреди. Съдържащите се в ППВС № 4/23.12.1968 г. задължителни за съдилищата указания са развити и детайлизирани във формираната и служебно известна на настоящия съдебен състав каузална практика на ВКС по приложението на чл.52 ЗЗД, част от която посочена в касационната жалба и обективирана и в решенията по чл.290 ГПК: № 124 от 18.07.2019 г., по гр.д.№ 3057/2018 г. на ІV г.о.; № 5 от 28. 02. 2019 г., по т.д.№ 1404/2018 г. на ІІ т.о.,№ 158 от 28. 12.2011г., по т.д.№ 157/ 2011г. на І т.о.; № 93 от 23. 06. 2011г.,по т.д. № 566 /2010г. на ІІ т.о.; № 88 от 17.06.2014 г., по т.д.№ 2974/14 г. на ІІ т.о., № 151 от 12. 11. 2013 г., по т.д.№ 486/12 г. на ІІ т.о., № 104 от 25. 07. 2014 г., по т.д. № 2998/13 г. на І т.о. ;№ 202 от 16.01.2013 г., по т.д.№ 705/2011 г. на ІІ т.о.; № 78 от 07.05.2013 г., по т.д.№ 490/2012 г. на ІІ т.о. Същата е в смисъл, че за да бъде размерът на обезщетението за неимуществени вреди на пострадал от деликт съответстващ на установения в чл.52 ЗЗД критерии за справедливост, следва да бъде определен онзи точен паричен еквивалент на понесените от увредения физически болки, емоционални страдания, психически сътресения и битови неудобства, които са съпътстващи ежедневието му постоянно или за определен период от време. С оглед паричния характер на обезщетението за неимуществени вреди, детерминиращо общественото разбиране за справедливост на даден етап от развитие на самото общество, следва още да бъде съобразена и икономическата конюнктура в страната към датата на непозволеното увреждане, за която в известна степен индиция се явяват нормативно определените нива на застрахователно покритие по задължителната застраховка „Гражданска отговорност” на автомобилистите. Всички тези обстоятелства, относими към определяне на справедливо обезщетение за репариране неимуществените вреди на пострадалите от деликт, част от които примерно посочени още в задължителната съдебна практика - ППВС № 4/68 г., следва не само да бъдат изброени, но да бъдат съвкупно преценени от решаващия съд. Въззивното решение на Пловдивския апелативен съд, в което се съдържа подробен анализ на всички специфични обстоятелства, свързани с конкретните понесени от ищеца болки и страдания, които са относими към определяне на обезщетението за неимуществени вреди, е постановено в съгласие с цитираната съдебна практика, поради което не е налице твърдяното противоречие. Що се касае до правилността на извършената от въззивния съд преценка на отделните факти и обстоятелства – степента и интензитета на болките и емоционалните страдания на ищеца от загубата на неговия брат, която всъщност касаторът оспорва, е относима към обосноваността на обжалваното решение - касационно основание по чл. 281, т.3 ГПК, която е ирелевантна за предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК и не подлежи на обсъждане в производството по чл.288 ГПК. По отношение на поставените в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК процесуалноправни въпроси № 7,№ 8 и № 9, които се свеждат до задълженията на въззивния съд, като съд по съществото на спора, да мотивира своето решение, до съдържанието на изложените от съда мотиви и до задължението на въззивната инстанция да приложи служебно императивна правна норма, общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК е неосъществена. В същността си формулираните въпроси представляват оплакване за процесуална незаконосъобразност на обжалвания съдебен акт, което дори и е евентуално основателно, е без значение за наличието на предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК,които съобразно действащия ГПК, не са идентични с касационните основания по чл.281 ГПК. Липсата на общата главна предпоставка за достъп до касация, според т.1 на ТР №1/19.02.2020 г. на ОСГТК на ВКС, изключва необходимост от обсъждане на въведените допълнителни процесуални предпоставки. Единствено за пълнота на изложеното следва в да се посочи, че в съобразителната част на въззивния съдебен акт решаващият състав на въззивния съд е изложил обстойни съображения в подкрепа на всеки от изградените фактически и правни изводи, с което е изпълнил изискването на процесуалния закон да мотивира решението си. Подробно аргументирано е и възприетото разрешение за неприложимост на § 96, ал.1 от ПЗР на ЗИДКЗ ( ДВ, бр.101/2018г.), императивно установяващ лимит за обезщетяване братята и сестрите за понесените неимуществени вреди от смъртта на техен роднина, поради което Пловдивският апелативен съд е процедирал в съгласие и със задължителните постановки в ТР № 1/13 г. на ОСГТК на ВКС. Дали изложените от въззивната инстанция мотиви са пълни и задълбочени, не е въпрос на производството по чл.288 ГПК и съгласно задължителните указания по т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19. 02.2010 г. на ОСГТК, тази проверка се следва едва след допускане на касационното обжалване. Въпрос № 10 се явява общ спрямо въпрос № 11 от изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК и поглъща последния, но като релевантен за изхода на делото по критериите в ТР №1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, обосновава общото основание за достъп до касация. Недоказано е въведеното допълнително селективно основание по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК. Съобразно задължителните разяснения в ТР № 1/21. 06.2018 г. на ОСНГТК на ВКС в разглежданата хипотеза на обезщетяване за неимуществени вреди, не е достатъчна само формалната връзка на родство между починалия и негови братя и сестри, която в традиционните за българското общество семейни отношения ноторно се характеризира с взаимна обич, морална подкрепа, духовна и емоционална близост. Изрично е посочено, че следва да се докаже още, че съществувалата близост е особено силна и поради конкретните житейски обстоятелства е довела до такава привързаност приживе, при която смъртта на единия от родствениците е причинила на другия морални болки и страдания, надхвърлящи по интензитет и времетраене нормално присъщите за съответната родствена връзка. С тази задължителна съдебна практика въззивната инстанция се е съобразила, тъй като въз основа на самостоятелна преценка на ангажираните по делото доказателства, е извела правен извод, че в резултат на редица житейски обстоятелства като незначителна разлика във възрастта, рано настъпил развод между родителите, последвала го необходимост двамата сина, упражняването на родителските права по отношение на които са предоставени на майката, не само да преодолеят ноторно стресовия за децата разпад в семейството, но да й станат морална, а впоследствие и материална опора, общо да продължат посещенията на напусналия дома им баща, между двамата братя, приживе на починалия, е създадена такава особена близост и силна обич, че внезапната смърт на единия от тях е довела до необичайно интензивен и продължителен емоционален шок у преживелия, който не само видимо е променил характера си, но без конкретна друга причина е напуснал професията си на военен, професионалната си реализация до момента и обезпеченост, изменяйки изцяло начина си на живот и подчинявайки го на дейността, осъществявана от загиналия му брат. Загърбил е също и любимото си дългогодишно хоби, което двамата са споделяли и силно е ограничил социалните си контакти. С оглед решаващите мотиви в обжалваното въззивно решение въпрос № 12 няма самостоятелно обуславящо значение за изхода на делото, поради което не обосновава общо основание за допускане на касационно обжалване, съгласно т.1 на ТР №1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Дори и да се възприеме за правилна тезата на касатора относно действието на сочената разпоредба и приложимостта й към всички претенции, предявени след 21.06.218 г., каквато е и заявената, предмет на делото, обстоятелството, че приложението й е отречено и поради противоречие с правото на ЕС- Директива 2009/103/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 16. 09. 2009 г., доразвиваща Директива 72/166/Е. на Съвета от 24.04.72 г., положителният отговор на поставения правен въпрос, сам по себе си, не би могъл да обуслови различен правен резултат по делото. Що се касае до цитираното решение на Конституционния съд на Република България № 1 от 28.02.2008 г., по к.д.№ 10/2007 г., с което се отхвърля искането на 53 народни представители от ХL народно събрание за обявяване противоконституционност на чл.3, ал.2 от ЗДДС, то е въобще неотносимо. Нещо повече, дори съобразно мотивите на посоченото решение на КС, които явно е имал предвид касаторът и според които директивата на ЕС в основните си положения цели само обвързване на всяка от държавите- членки на Съюза, да приведе своето вътрешно право в съответствие със съдържанието й, то критерият за селекция по т.2 на чл.280, ал.1 ГПК отсъства. Въззивният съд не е отрекъл принципното положение, че директивите нямат пряко приложение във вътрешните отношения на държавите –членки и не съдържат пряка уредба на правните отношения, а техни адресати са държавите- членки, които трябва да ги транспонират, а е посочил, че изключение от този принцип е допустимо, при определени предпоставки, в които см. е и цитираната практика на СЕС. В практиката на Съда на Европейския съюз (дело С-188/89), на която коректно се е позовал и въззивният съд и която е в смисъл, че при определени предпоставки, които подробно са посочени и разяснени в постановеното от Съда в Л. решение, е допустимо пряко приложение на Директива, като в сочената хипотеза националните съдилища са длъжни да тълкуват своето вътрешно право, доколкото това е възможно, предвид съдържанието и целите на същата, за да се постигне преследваният от нея резултат, се съдържа отговор и на въпроси № 13 и № 14. В подкрепа на възприетото от въззивната инстанция разрешение, че поради несъответствие с правото на ЕС въведеният лимит на по § 96, ал. 1 от ПЗР на ЗИДКЗ не намира приложение, е и посоченото в обжалвания въззивен съдебен акт решение на Съда на Европейския съюз от 24. 10. 2013 г., по дело С-277/12. Постановено по преюдициално запитване, отправено от латвийски съд на основание чл.267 ДФЕС, то е задължително за българския съд, на основание чл.633 ГПК – обстоятелство, съобразено от Пловдивския апелативен съд. Що се касае до посоченото от касатора решение на СЕС по дело С-129/96 от 18.12.1997 г., то същото e неотносимо, доколкото със него по отправено искане за преюдициално заключение от държавен орган в Държава- членка (Кралство Б.) е даден отговор на въпроса за задълженията на държавите - членки през периода на транспониране на конкретна директива. Отделно е, че с цитираното решение на СЕС е припомнено отново на Държавите- членки задължението им (обвързаността им) и в този период да вземат всички необходими мерки за постигане на целите, предписани от съответната, подлежаща на транспониране, директива. Поради изложеното соченото в касационната жалба решение на СЕС по дело С-129/96 обективно не се явява източник на противоречие по см. на т.2 на чл.280, ал.1 ГПК. Въпрос № 15 може да е важен правен въпрос, но няма претендираното от касатора значение, поради което не обосновава основната обща предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК.Отсъствието на общата главна предпоставка за достъп до касация, изключва да е налице задължение за състава на касационната инстанция да се произнесе по основателността на въведения допълнителен селективен критерий по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК. За пълнота на изложеното следва още да се посочи, че липсата на практика на ВКС не е достатъчно съображение за приложение на визираното селективно основание, предвид задължителните разяснения в т.4 на ТР № 1/ 19. 02. 2010 г. на ОСГТК на ВКС относно вложеното от законодателя съдържание в същото. Неоснователно е и позоваването на „очевидна неправилност” по см. на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК/ редакция в ДВ бр.86/2017 г./. Като предпоставка за допускане на касационно обжалване „очевидната неправилност” би била налице единствено ако порокът, съдържащ се в обжалвания съдебен акт е толкова съществен, че може да бъде констатиран от съда без да е необходим анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Квалифицирана форма на неправилност, „очевидната неправилност” по см. на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК, според формираната последователна и непротиворечива практика на ВКС, ще е налице за съдебен акт, в който законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл ("contra legem"), или за съдебен акт, в който е приложена несъществуваща или отменена правна норма ("extra legem"), както и когато съдебният акт е постановен при явна необоснованост поради грубо нарушаване правилата на формалната логика. Във всички останали случаи, необосноваността на въззивния акт, произтичаща от неправилно възприемане на фактическата обстановка или необсъждане на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа свързаност, ще е предпоставка за допускане на касационно обжалване, но единствено по реда и при условията на чл.280, ал.1, т.1-т.3 ГПК. В настоящия случай решението на въззивния съд не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано, с оглед правилата на формалната логика. По изложените съображения искането за допускане на касационно обжалване се явява неоснователно и следва да се остави без уважение. В срока по чл.287, ал.1 ГПК пълномощникът на ответника по касационната жалба, адв. Ан.С., е претендирал адвокатско възнаграждение. Искането се явява основателно, съгласно чл.38, ал.2, във вр. с ал.1, т.2 ЗА и при този изход на делото в касационната инстанция възлиза на сумата 1747.50 лв., определена по реда на чл.9, ал. 3 във вр. с чл.7, ал.2, т.4 от Наредба № 1/2004 г. на ВАС в правноважимата й редакция в ДВ, бр.84/2016г. Мотивиран от горното, настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС,на осн. чл.288 ГПК