Определение № 3353 от 27.11.2025 г. на ВКС по т. д. № 1815/2025 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на К. Ж. Ж. - С., чрез процесуален представител, против Решение № 712 от 28.05. 2025 г. по в. гр. д. № 859/2025 г. на Апелативен съд – София в частта, с която след частична отмяна на Решение № 6706 от 30.12.2023 г. по гр. д. № 15303/ 2021г. на Софийски градски съд е отхвърлен като неоснователен предявеният от касаторката срещу ЗК „Лев Инс“ АД иск с правно основание чл. 432, ал. 1 КЗ за разликата над 40 000 лв. до 60 000 лв., съставляваща обезщетение на неимуществени вреди от смъртта на нейния съпруг Н. А. С., причинена при ПТП на 28.07.2018 г. Със същия съдебен акт са отменени изцяло Определение № 2005 от 02.02.2025 г. и Определение № 19616 от 04.12.2024 г., постановени по чл.248 ГПК, както и решение № 6706 от 30.12.2023 г. по гр. д. № 15303/2021 г. на Софийски градски съд в частта, с която ЗК „Лев Инс“ АД е осъдено да заплати на адв. Б. Е. възнаграждение в размер над 2650 лв. до сумата от 6597,02 лв. В касационната жалба се поддържа, че атакуваното въззивно решение е неправилно, с оглед на което се претендира неговата отмяна и присъждане допълнително на сумата от 20 000 лв., обезщетение за неимуществени вреди, както и на направените по делото разноски. Приложното поле на касационното обжалване е обосновано в изложение по чл.284, ал.3,т.1 ГПК, в което като значим за изхода на делото e посочен въпросът относно „ Комплексната оценка на всички установени по делото релеватнти и обективно съществуващи обстоятелства, относими към приложението на чл.52 от ЗЗД, като критерии за точното прилагане на принципа за справедливост“. Касаторката поддържа основанието по чл.280, ал.1,т.1 ГПК с твърдение, че поставеният въпрос е разрешен от въззивния съд в противоречие съд съдебната практика, намерила израз в ППВС № 4 от 23.12.1968 г. и т. 3 и т. 11 от ТР № 3 от 22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС, както и такава по приложението им - Решение № 435 от 02.07.2024 г. по гр. д. № 4549/2022 г. на ВКС, IV г. о.; Решение № 719 от 03.12.2024 г. по гр. д. № 3072/2023 г. на ВКС III г. о.; Решение № 119 от 25.07.2017 г. по т. д. № 60199/2016 г. на ВКС, IV г. о. Ответникът – ЗК „Лев Инс“ АД, в законоустановения срок по чл.287, ал.1 ГПК представя отговор, с който изразява становище, че не са налице сочените от жалбоподателката основания за допускане на касационно обжалване. В условията на евентуалност, моли касационната жалба да бъде отхвърлена като неоснователна. Претендира се присъждане на направените разноски. Постъпила е и частна касационна жалба, подадена от К. Ж. Ж. - С., срещу Решение № 712 от 28.05.2025 г. по в. гр. д. № 859/2025 г. на Апелативен съд - София в частта му, имаща характер на определение, с която са отменени изцяло Определение № 2005 от 02. 02.2025 г. и Определение № 19616 от 04.12.2024 г., както и Решение № 6706 от 30.12.2023 г. по гр. д. № 15303/2021 г. на Софийски градски съд в частта, с която ЗК „Лев Инс“ АД е осъдено да заплати на адв. Б. Е. възнаграждение в размер над 2650 лв. до сумата от 6597,02 лв. В инкорпорираното в частната касационна жалба изложение на основанията за допускане на касационно обжалване в хипотезата на чл. 280, ал.1, т.3 ГПК е поставен следният правен въпрос: „Включват ли се мораторните лихви, изтекли в периода от събитието до предявяване на исковата молба, в основата за определяне на адвокатското възнаграждение?“ Допълнителната предпоставка е обоснована с твърдението, че отговорът на въпроса е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Ответникът – ЗК „Лев Инс“ АД, представя отговор, с който изразява становище, че не са налице сочените от жалбоподателката основания за допускане на касационно обжалване, както и за неоснователност на частната касационна жалба. Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: И двете касационни жалби са процесуално допустими – изхождат от надлежни страни, подадени са в законоустановените срокове по чл. 283 ГПК, съответно по чл. 275, ал.1 ГПК, и са насочени срещу различни части на подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да достигне до обжалвания резултат Апелативен съд – София е установил, че между страните не е спорен фактът, че ищцата К. Ж. Ж. - С. е съпруга на загиналия при ПТП на 28.07.2018 г. водач Н. А. С., настъпило вследствие противоправното поведение на водача В. З., чиято гражданска отговорност била застрахована при ответното дружество ЗК „Лев Инс“ АД, както и че дружеството е заплатило на ищцата извънсъдебно преди спора сумата от 100 000 лв., обезщетение на претърпените неимуществени вреди. По спорния в касационното производство въпрос за размера на претендираното обезщетение въззивният съд е изложил следното: От събраните в първоинстанционното производство свидетелски показания се установява, че след катастрофата, при която загинал съпругът й, ищцата била съсипана; ПТП-то настъпило на рождения й ден, и за нея това било пореден удар, след като загубила баща си и почти всички роднини; Провалили се и плановете й за трето дете със съпруга й и за откриване на собствен стоматологичен кабинет; Ищцата тежко преживяла тръгването на училище и детска градина на двете деца, било й много трудно да се справя с проблемите им, които се появили, нямала подкрепа; Заради тежка депресия, същата приемала поне година лекарства - ксанакс и др., страдала от много тежко безсъние, много отслабнала, побеляла изцяло. По спорния въпрос за справедливия размер на обезщетението от правна страна Апелативен съд - София е приел, че страните не спорят по факта, че застрахователят е заплатил на ищцата сумата от 100 000 лв. - обезщетение за смъртта на съпруга й, която сума не е достатъчна да репарира в пълен размер претърпените страдания. Като аргумент в тази насока съдът изрично е акцентирал на обстоятелството, че К. С. и загиналият й съпруг са имали отлични семейни отношения, той бил опората на семейството, отличавал се като контактна и отговорна личност, ангажиран с обществени каузи, заинтересован и подкрепящ, грижовен съпруг и баща; Ищцата била привързана силно към съпруга си, не е преживяла загубата му и понастоящем, емоционално и физически е страдала след смъртта му; Силно травмиращо за нея било и това, че трагедията настъпила във важен за семейството етап, когато децата са тръгвали съответно в първи клас и на детска градина и очакванията за радостни вълнения са били неочаквано и драстично преустановени и заменени с мъка от голямата загуба. Съобразени са също така установените от свидетелските показания данни за това, че ищцата е изпаднала в тежка депресия, пиела лекарства, отслабнала, страдала от безсъние. Съдът е подчертал, че негативните преживявания за ищцата са в по-голям обем, тъй като е преживяла и други (различни от процесната) стресови ситуации в своя живот - загубила родители, сестра й се е разболяла от рак, самата тя пострадала и получила фрактура, което се случило и на едно от децата. Отчитайки личността на загиналия, естеството на неимуществените вреди, претърпени от К. С., момента на настъпване на инцидента - 2018 г. и съдебната практика на съдилищата относно присъжданите към този момент обезщетения за загуба на близък (съпруг), Апелативен съд – София е приел, че към изплатените от застрахователя 100 000 лв. следва да се присъди допълнително сумата от още 40 000 лв. (до общия размер на обезщетението от 140 000 лв.). В подкрепа на този си извод съдът е посочил, че обикновено съдебната практика в сходни случаи присъжда обезщетения около и над 100 000 - 120 000 лв., но доколкото конкретния случай се отличава със своята специфика, тъй като се касае до смърт на млад мъж, в разцвета на силите му, с добро обществено положение и отлични семейни отношения и смъртта му е настъпила в специфичен за семейството период, се налага извод присъденото на ищцата обезщетение да бъде над обичайното, но под определеното от първоинстанционния съд. С оглед достигнатите правни изводи, Апелативен съд - София е приел, че обжалваното решение в частта, с която е присъдена допълнителната сума от 40 000 лв. следва да се потвърди, и да се отмени, в частта, в която е присъдена сумата над 140 000 лв. до сумата от 160 000 лв. По отношение на оплакванията в частната жалба на ищцата срещу определенията по чл. 248 ГПК и решението в частта за разноските, въззивният съд е приел, че дължим по реда на чл.38 ЗА, с оглед естеството на предявения иск и обема на предоставената правна помощ, е хонорар в размер на общо 2650 лв. за първата инстанция. За неоснователно е намерено искането на ищцовата страна за присъждане на допълнителен хонорар, изчислен върху размера на законните лихви, по съображения, че същите по правило представляват законна последица от уважаването на основния иск за обезщетяване на неимуществени вреди. По приложното поле на касационното обжалване настоящият състав на ВКС намира следното: Поставеният в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК въпрос изхожда от несъгласието на касаторката с приетия от въззивния съд размер на присъденото обезщетение и несъобразяване в достатъчна степен на всички конкретни за случая обстоятелства, които имат отношение за определяне на справедливо обезщетение. Настоящият състав на ВКС намира, че са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в частта, с която е отхвърлен искът за обезщетение на търпяните от ищцата неимуществени вреди за разликата над 40 000 лв. до 60 000 лв. по преформулиран и конкретизиран в съответствие с разясненията в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС въпрос за приложението на принципа за справедливост при определяне на обезщетението за неимуществени вреди по чл.52 ЗЗД. По отношение на този въпрос е осъществено както общото изискване да е обуславящ изхода на спора, така и поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, доколкото същият е разрешен в противоречие с формираната по реда на чл. 290 ГПК практика на ВКС, на която касаторката се позовава. По отношение на частната касационна жалба, настоящият състав на ВКС намира, че не се установява общото основание по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване, доколкото при произнасяне по отговорността за разноски въззивният съд не е излагал съображения по съдържащата се във въпроса защитна теза на страната, че мораторните лихви, изтекли в периода от събитието до предявяване на исковата молба, се включват в основата за определяне на адвокатското възнаграждение. Изводът на въззивния съд е друг, а именно, че законните лихви представляват законна последица от уважаването на основния иск, с което е мотивиран отказът да ги съобрази при определяне размера на адвокатското възнаграждение. Следователно, въпросът няма нужното правно значение и не е годен да обоснове искания достъп до касационна проверка на обжалвания акт в частта за разноските. За касационната проверка на въззивното решение в посочената част държавна такса не се дължи на основание чл.83, ал.1,т.4 ГПК – влязла в сила присъда. Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК