Определение № 1404 от 24.03.2025 г. на ВКС по гр. д. № 1388/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба вх. № 2165/19.06.2024 г. на Ф. В. Т., чрез адвокат В. Х., срещу въззивно решение № 1507/01.12.2023 г. по в. гр. д. № 1903/2023 г. на Окръжен съд - Пловдив. В касационната жалба се поддържа, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост - основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към касационната жалба се поддържа, че е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване по следните въпроси: 1. Необходимо ли е ищецът по иск с правна квалификация чл. 109 ЗС във всички случаи да доказва, че неоснователното действие на ответника му пречи да упражнява своето право; 2. При липса на решение на съсобствениците по чл. 32, ал. 1 ЗС за начина на използване и управление на общата вещ или на решение на съда по чл. 32, ал. 2 ЗС, всеки от съсобствениците ли има право да си служи с вещта, без това да бъде неправомерно поведение, което може да бъде отстранено по реда на чл. 109 ЗС; 3. При липса на решение на съсобствениците по чл. 32, ал. 1 ЗС за начина на използване и управление на общата вещ или на решение на съда по чл. 32, ал. 2 ЗС, всеки от съсобствениците ли има право да си служи с вещта независимо от размера на притежаваните идеални части от вещта; 4. Относно задължението на въззивния съд да обсъди всички събрани по делото доказателства в тяхната съвкупност. Ответникът по касация – Г. Д. Б., [населено място], чрез адвокат М. Д., е подал писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, в който твърди, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване, като оспорва жалбата и по същество. Претендира заплащане на сторените в настоящото производство разноски. Касационната жалба e подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд, в срока по чл. 283 ГПК и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което e процесуално допустима. При проверка допустимостта на касационното производство, ВКС, ІІ г. о. констатира следното: С въззивното решение е потвърдено решение № 1039/09.03.2023 г. по гр. д. № 18443/2021 г. на Районен съд – Пловдив в частта, с която Ф. В. Т. е осъдена да преустанови неоснователните си деяния, с които пречи на Г. Д. Б. да упражнява правото си на собственост върху 748,18/1039 ид.ч. от поземлен имот с идентификатор *** по КК на [населено място], като преустанови паркирането на собствения си автомобил в незастроената част от поземления имот, както и в частта, с която е отхвърлен като неоснователен предявеният от Ф. Т. срещу Г. Б. насрещен иск по чл. 109 ЗС за осъждането на Б. да преустанови неоснователните си деяния, с които пречи на Т. да упражнява правото си на собственост върху самостоятелен обект в сграда с идентификатор ***** по КК на [населено място], като премахне 2 броя антипаркинг елементи тип „скоба“, разположени в поземлен имот с идентификатор *** в места с номера 1 и 2 на схема към допълнителна СТЕ на л. 111 от делото, представляваща неразделна част от решението. Въззивният съд е приел за установено, че Г. Б. е собственик на 748,18/1039 ид.ч. от поземлен имот с идентификатор ***, в който е построена жилищна кооперация с два входа. Ответницата по главния иск Ф. Т. е собственик на гараж, представляващ самостоятелен обект в сграда с идентификатор ***** по КККР на [населено място], чийто вход е във вътрешността на двора на процесната кооперация. Пред въззивната инстанция е представен нотариален акт № 167 от 2023 г., който легитимира Т. като носител на правото на собственост на 5/1039 ид.ч. от дворното място. От събраните по делото свидетелски показания и от становище на ответницата съдът е констатирал, че Т. редовно паркира своя автомобил пред собствения си гараж. Тя е навела твърдения, че е невъзможно паркирането му в гаража, предвид обстоятелството, че Г. Б. е заел част от двора, монтирайки метални скоби, с които е обособил „паркоместа“, възпрепятстващи маневрирането на превозното средство. Обособените места за паркиране не отговаряли на изискванията на чл. 37, ал. 4, т. 3 ЗУТ и на Наредба за реда за спиране, престой и паркиране на пътни превозни средства на територията на [населено място], поради което всичките четири паркинг скоби, чието премахване се иска с предявения насрещен иск по чл. 109 ЗС, под номера 1, 2, 3, 4, са монтирани в нарушение на създадения правен ред. Това възражение е преценено като неоснователно, тъй като уважаването на негаторния иск не е обусловено от незаконността на строителството, а следва от установено обективно накърняване на собственическите права на ищеца. Като спорно между страните е посочено дали паркирането в двора на кооперацията от страна на Ф. Т. създава пречки на Г. Б. да упражнява в пълен обем правото си на собственост и дали два броя антипаркинг елементи тип „скоба“, монтирани в дворното място на места с номера 1 и 2 на схема към ДСТЕ, създават от своя страна пречки на ищцата по насрещния иск да упражнява правото си на собственост в пълен обем. Посочено е, че правото на ползване на земята на суперфициарния собственик не може да бъде неограничено, а следва да се простира единствено в рамките на необходимото ограничаване на правото на собственика на земята да я използва. Направен е извод, че придобитите от Т. 5/1039 ид.ч. от поземления имот не пораждат право на паркиране върху дворното място, доколкото от една страна притежаваната от Т. идеална част е в минимален размер, а от друга – тази част е от целия поземлен имот, близо 2/3 от площта на който е застроена. Ето защо въззивният съд е приел, че правата на ответницата по главния иск върху апартамент, гараж и 5/1039 ид.ч. от поземления имот не обуславят възможност тя да използва дворното място за паркиране. Ответницата редовно паркира в дворното място, с които действия са засегнати правата на собственика на поземления имот, тъй като фактически отнема неговите правомощия да си служи със земята. От друга страна като неоснователно е преценено възражението, че паркирането в дворното място е резултат от действията на ищеца по поставяне на антипаркинг елементи тип „скоба“, доколкото действията на ищеца не биха могли да променят характера на извършените от ответницата противоправни действия, създаващи пречки на собственика на имота да упражнява правото си на собственост в пълен обем. По насрещния иск по чл. 109 ЗС съдът е приел, че от събраните по делото доказателства не е установено скобите с номера 1 и 2 на схемата към приетата ДСТЕ да са поставени от Г. Б., поради което същият не е материалноправно легитимиран да отговаря за премахването им. Съобразно разясненията, дадени в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г., ОСГТК, ВКС, касаторът трябва да посочи правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело в мотивираното изложение по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК. Той трябва да се изведе от предмета на спора, който представлява твърдяното субективно право или правоотношение и да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Посоченият въпрос определя рамките, в които следва да се извърши селекцията на касационните жалби по реда на чл. 288 ГПК. В касационната жалба, както и в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, не се поставят никакви правни въпроси във връзка с изводите на въззивния съд за неоснователност на насрещния иск и относно поставените 2 броя антипаркинг елементи тип „скоба“, разположени в поземлен имот с идентификатор *** в места с номера 1 и 2 на схема към допълнителна СТЕ. Направени са общи касационни оплаквания за необоснованост на решението в тази част, без обаче да се поставя конкретен правен въпрос. Въззивният съд е приел, че от събраните по делото доказателства не е установено наличните в дворното място скоби да са поставени от ответника по насрещния иск Г. Б., доколкото две от разпитаните по делото свидетелки сочат, че трето за процеса лице е поставило такъв тип елементи в процесното дворно място. С оглед липсата на поставени правни въпроси, то в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение, с което е отхвърлен предявеният от Ф. Т. срещу Г. Б. насрещен иск по чл. 109 ЗС за осъждането на ответника да преустанови неоснователните действия, с които пречи на ищцата да упражнява правото си на собственост върху гараж с идентификатор ***** като премахне 2 броя антипаркинг елементи тип „скоба“, разположени в поземлен имот с идентификатор *** в места с номера 1 и 2 на схема към СТЕ, не следва да се допуска до касационно обжалване. Налице са обаче предпоставките на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане касационно обжалване на решението в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение, с което Ф. Т. е осъдена да преустанови действията си, с които пречи на Г. Б., да упражнява правото си на собственост върху 748,18/1039 ид.ч. от поземлен имот с идентификатор *** по КК на [населено място], като преустанови паркирането на собствения си автомобил в незастроената част от поземления имот, по повдигнатите първи и четвърти въпроси, обуславящи изхода на делото. Първият от тях касае необходимостта ищецът по иск с правна квалификация чл. 109 ЗС да доказва, че неоснователното действие на ответника му пречи да упражнява своето право на собственост. Обжалването следва да се допусне с оглед проверката за съответствие на решаващите изводи на въззивния съд с приетото в ТР № 4/06.11.2017г. по тълк. д. № 4/2015 г., ОСГК, ВКС и във връзка с приетото, че ищецът може да противопостави безусловно правото си да ползва цялата вещ, като съсобственик, спрямо ответницата, притежаваща минимална част от правото на собственост върху дворното място. Другият въпрос касае задълженията на въззивния съд, като инстанция по съществото на спора, разглеждайки делото с оглед наведените във въззивната жалба основания, да обсъди относимите към предмета на спора доказателства, както и да мотивира решението си, съгласно чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК. Въпросът е относим към задължението на въззивния съд да обсъди твърденията, доводите и възраженията на страните, имащи значение за очертаване рамките на повдигнатия правен спор, като в тези рамки той следва да извърши и преценката на относимите писмени и гласни доказателства. Въпросът касае поддържаните от касатора Т. доводи за липса на взето решение за разпределение на ползването на съсобственото дворно място по реда на чл. 32, ал. 1 или ал. 2 ЗС, предвид приетото от въззивния съд, че правото на собственост на 5/1039 ид.ч. от процесното дворно място не предпоставя възможност за ползването му за паркиране на автомобил. На касатора следва да се укаже да внесе по сметка на ВКС държавна такса за разглеждане на касационната жалба в размер на 50 лева /чл. 18, ал. 2, т. 2 от Тарифа за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК/ по сметка на ВКС. С оглед изхода на производството по чл.288 ГПК по отношение на насрещния иск, предявен от Ф. Т., на ответника по касация Г. Б. следва да се присъдят разноски за настоящата инстанция в размер на 600 лева, видно от приложените договор за правна защита и съдействие и списък по чл.80 ГПК. Образувано е и ч.гр.д. № 1387/2024г. по подадена от Г. Д. Б. частна жалба срещу решение от 01.12.2023г., по гр.д.№ 1903/2023г. на ОС-Пловдив, имащо характер на определение в частта, с която е потвърдено определение № 6035/2023г. на РС-Пловдив, по отношение на разноските, което дело следва да се съедини за общо разглеждане с настоящото. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о.