Определение № 383 от 03.06.2020 г. на ВКС по т. д. № 2899/2019 г.

Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на А. М. А., М. М. А., А. М. Б., З. М. М., И. М. И., Б. М. А, Д. Х. М., Г. Х. М., Д. Х. М., Д. Х. М. и Г. Х. М. - всички, конституирани в хода на производството като наследници на починалата ищца - М. Х. М., против решение №1079/08.05.2019г., постановено по в.гр.д.№4344/2018 г. на Софийски апелативен съд, ГО, 2 с-в, с което е потвърдено решение №797/05.02.2018г. по гр.д.№3269/2016г. на Софийски градски съд, І-2 с-в.

В касационната жалба се поддържа, че в частта му, с която е потвърдено решението на СГС за отхвърляне на иска на М. М. за сумата над 48 000лв., е недопустимо, респ. - неправилно поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на процесуалните правила и необоснованост. Недопустимостта на решението е обоснована с твърдението, че въззивният съд е уважил възражението на ответното дружество по чл.51, ал.2 ЗЗД за съпричиняване на вредоносния резултат, позовавайки се на нарушение на пешеходеца по чл.113 ЗДвП, каквото нарушение не е било релевирано в отговора на исковата молба. Отделно се сочи, че въззивното решение е неправилно, тъй като съдът в нарушение на чл.236, ал.2 ГПК не е изложил мотиви относно изводите си за обема на претърпените от ищцата неимуществени вреди. Поддържа се, че определеното обезщетение от 120 000лв. не е съобразено със застрахователните лимити по застраховката „Гражданска отговорност на автомобилистите”. Оспорва се приетия размер на съпричиняване от страна на пострадалия от 60%, като се излагат доводи, че максималният размер на съпричиняване не следва да надвишава 20%. Претендира се отмяна на въззивното решение и осъждането на ответното дружество да бъде осъдено да заплати на касаторите допълнително сумата 48 000лв., ведно със законната лихва, считано от датата на ПТП с присъждане на разноски.

В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се поддържа наличието на основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 и ал.2 предл.2 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Наред с твърдението за вероятна недопустимост на обжалваното решение, са формулирани следните правни въпроси:

1. „ Следва ли в мотивите си съдът да посочи кои факти се приемат за установени и въз основа на кои доказателства, а когато страните са направили доводи съдът дължи ли обоснован отговор защо преценката му е в една или друга посока?”. Твърди се, че въпросът е решен в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение №15/30.01.2015г. по гр.д.№ 4604/2014г. на ВКС, IV г.о. на ВКС.

2. „При формиране на изводи относно размера на обезщетението следва ли съдът да се съобрази с възрастта на увредения, общественото му положение, отношенията между пострадалия и близкия, който търси обезщетение, интензитета на търпените душевни болки?”. Според касаторите този въпрос е решен в противоречие с ППВС №4/23.12.1968г., с решение №149/02.05.2011г. по гр.д.№ 574/2010 г. на ВКС, III г. о. и с решение №121/09.07.2012г. по т д.№60/2012г. на ВКС, II т.о.

3. „ Освен изброяване на релевантните обстоятелства при мотивиране на решението, с което се присъжда обезщетение за неимуществени вреди, следва ли да се посочва и тяхното значение при конкретно установените по делото факти?”. Сочи се, че въпросът е решен в противоречие с решение по гр.д.№3923/2017г. на ВКС.

4. „Следва ли при определяне на справедливото застрахователно обезщетение съдът да се съобрази с нормативно определените лимити по застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите и конкретната икономическа обстановка и инфлационните процеси ?”. Твърди се, че въпросът е решен в противоречие с решение №83/06.07.2009г. по т.д.№ 795/2008г. на ВКС, II т.о. и решение №1/26.03.2012г., по т.д.№ 299/2011г. на ВКС, II т.о.

5. „ По-голяма ли е отговорността на водачите на МПС за осигуряване на безопасност на движението в сравнение с тази на пешеходците, включително и в хипотезата, при която и водачът, и пешеходецът са допуснали нарушение на ЗДвП?”. Сочи се, че по този правен въпрос изводите на въззивният съд са в противоречие с решение №105/19.06.2017г. по гр.д.№ 60353/2016г. на ВКС, III г.о.; решение №43/16.04.2009г. по т.д.№ 648/2008г. на ВКС, II т. о. и решение №39/16.07.2010г. по т.д.№551/2009г. на ВКС, II т.о., както и че въпросът е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.

В срока по чл.287, ал.1 ГПК е депозирана насрещна касационна жалба по чл.287, ал.2 ГПК от ответното дружество ЗД „Бул Инс” АД – [населено място], с която се обжалва въззивното решение, с което е потвърдено решението на СГС в осъдителната му част. Поддържа се, че злополуката е станала по изключителна вина на пострадалия син на ищцата, който рязко е променил посоката на движението си и е попаднал в опасната зона за спиране на водача на застрахования автомобил. Излагат се доводи за липса на претърпени от ищцата неимуществени вреди. Претендира се отмяна на въззивното решение в обжалваната му част, отхвърляне на предявените искове, респ. – намаляване на обезщетението и присъждане на разноски за трите съдебни инстанции.

В насрещната касационна жалба се поддържа наличието на основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касация, с твърдението, че въззивният съд е решил спорния по делото въпрос „ относно установяване на деликта и оборване на презумпцията за вината”, в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение №72/12.03.2010г. на ВКС, ІІ т.о и в т.9 от ППВС №7/78г. Отделно се сочи, че въззивното решение е очевидно неправилно по смисъла на чл.280, ал.2, предл.3 ГПК.

В срока по чл.287, ал.3 ГПК е депозиран от касаторите писмен отговор на насрещната касационна жалба, в който се излагат доводи за недопускане на касационно обжалване на въззивното решение по насрещната касационна жалба като се акцентира върху допуснатото от водача нарушение по чл.20, ал.2, изр.2 ЗДвП.

Върховният касационен съд, търговска колегия, състав на второ търговско отделение, след преценка на данните по делото, приема следното:

Касационната жалба на наследниците на ищцата е процесуално допустима – подадена е от надлежно конституираните в хода на производството страни в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.

С обжалваното пред касационната инстанция решение въззивният състав от Софийски апелативен съд е потвърдил решение №797/05.02.2018г. по гр.д.№3269/2016г. на СГС в частта му, с която ответното дружество ЗД „Бул Инс” АД е осъдено да заплати на основание чл.226, ал.1 КЗ (отм.) на М. Х. М. сумата 48 000лв. – обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на нейния син Х. А., настъпила на 05.12.2015г. вследствие ПТП, ведно със законната лихва, считано от датата на злополуката. С въззивното решение е потвърдено решението на първата инстанция и в частта му, с която е отхвърлен предявения иск за разликата до пълния претендиран размер от 200 000лв.

На базата на събраните пред първата инстанция доказателства въззивният съд е приел за установено, че на 05.12.2015г. между лек автомобил „Фолксваген“, с ДК [рег.номер на МПС], застрахован при ответното дружество по застраховка „Гражданска отговорност”, управляван от К. Ш., и пешеходеца Х. А. – син на ищцата М. М., е настъпило ПТП при следния механизъм: 1.) пешеходецът се е движил спокойно, с около 4,4 км/ч, по пътното платно, непосредствено до банкета, по път извън населено място в посока от [населено място] към [населено място] като от страната на движение на пешеходеца е имало банкет широк един метър, 2.) в същото време водача на автомобила, движейки се с около 70-80 км/ч., в посоката на движение на пешеходеца и забелязвайки последния от поне 75 метра е намалил скоростта си на движение до 60 км/ч., 3.) водачът на автомобила е поддържал тази скорост и след като е подал звуков сигнал, на който А. не е реагирал, е решил да го заобиколи, като в този момент отстоянието между автомобила и пешеходеца е било 27,05м., 4.) след като е изминал 0,6м. от началото на маневрата, пешеходецът е направил няколко крачки косо наляво и напред и така се е озовал пред предната дясна част на автомобила - на около 1,6 метра вдясно от левия край на платното за движение, където е настъпил удара, в резултат на който пешеходецът е починал.

Позовавайки се на заключенията по извършената автотехническа експертиза, въззивният състав е приел, че когато водачът е забелязал пешеходеца, опасната зона за пълно спиране на лекия автомобил е била 36,89м. В момента, в който А. е променил посоката си на движение и е навлязъл навътре в платното, отстоянието до лекия автомобил - при всички възможни скорости на движение, е било по-малко от опасната зона за спиране, като за да не настъпи удар с пешеходеца при внезапното му навлизане вляво, скоростта на лекия автомобил е трябвало да е равна или по-малка от скоростта на движение на пешеходеца. Според съда с оглед конкретната фактическа обстановка ударът е бил предотвратим от техническа гледна точка и не е налице случайно събитие доколкото водачът на автомобила е имал възможност да намали скоростта си и евентуално да спре. Въззивният състав е приел, че водачът е нарушил разпоредбата на чл.20, ал.2 ЗДвП, предвиждаща, че водачите са длъжни да намалят скоростта и в случай на необходимост да спрат, когато възникне опасност за движението. С оглед констатираното виновно поведение на водача на застрахования при ответника автомобил, съдът е обосновал извода, че е ангажирана отговорността на ЗД „Бул Инс” АД по чл.226, ал.1 КЗ (отм.) за заплащане на претърпените от ищцата неимуществени вреди от смъртта на нейния син.

Въззивният състав, аналогично на първата инстанция, е приел, че справедливото обезщетение за неимуществените вреди на ищцата е в размер на 120 000лв. С оглед показанията на разпитаните по делото свидетели съдът е отчел като относими за определяне размера на обезщетението факта, че пострадалият, който е работил като овчар, почти всеки ден е посещавал майка си, на която е помагал с храна, както и факта, че ищцата тежко е преживяла смъртта на сина й. Въззивният съд е отразил, че при определяне размера на обезщетението се съобразява с указанията в Постановление №4/23.12.1968г. на Пленума на ВС и съдебната практика на ВКС, където се приема, че справедливостта като критерий за определяне размера на обезщетението при деликт, не е абстрактно понятие, а предпоставя винаги преценка на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства като: начинът и обстоятелствата, при които е извършен деликтьт, възрастта на увредения, общественото му положение, степента на родство и отношенията между пострадалия и близките му, които търсят обезщетение. Съдът е посочил, че определеното от първата инстанция обезщетение от 120 000лв. е съобразено както с факта, че ищцата е разчитала на пострадалия й син и тежко е преживяла смъртта му, така и с възрастта на ищцата и починалия, икономическите условия в страната към датата на настъпване на ПТП - януари 2015г., лимитите на отговорност, установени от 2012г., и съдебната практика за подобни случаи.

Във връзка с направеното от ответното дружество възражение за съпричиняване на вредоносния резултат, въззивният състав е посочил, че от заключенията по автотехническата експертиза се установява, че пешеходецът е навлязъл рязко в платното за движение, по което в този момент се е движел автомобилът и ако пешеходецът не бе навлязъл на платното, произшествието не би настъпило. Позовавайки се на разпоредбата на чл.113, ал.2, вр. с ал.1 ЗДвП, според която в извън населените места пешеходците могат да пресичат платното за движение като преди да навлязат на платното за движение следва да се съобразят с приближаващите се пътни превозни средства, съдът е приел, че поведението на пешеходеца не е било съобразено с приближаващото превозно средство, поради което с действията си същият е допринесъл за настъпване на вредоносния резултат. Отделно съдът е посочил, че пешеходецът е нарушил и разпоредбата на чл.108, ал.2 ЗДвП, предвиждаща, че когато банкетът не може да бъде използван, пешеходците могат да се движат по платното за движение, противоположно на посоката на движението и че ако пешеходецът се бе движел в пътната лента за насрещната посока, произшествието не би настъпило. Приемайки, че допуснатите нарушения от страна на пострадалия са в пряка причинна връзка с вредоносния резултат, въззивният състав, аналогично на първата инстанция, е определил 60% съпричиняване от страна на пострадалия и на основание чл.51, ал.2 ЗЗД е редуцирал обезщетението от 120 000лв. до размер на сумата 48 000 лв.

Настоящият състав намира, че не са налице поддържаните в изложението към касационната жалба основания по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 и ал.2, пр.2 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

Не обуславя вероятна недопустимост на въззивното решение като основание за допускане на касационното му обжалване по чл.280, ал.2, предл.2 ГПК твърдението на касаторите, че въззивният съд е уважил възражението на ответното дружество за съпричиняване на вредоносния резултат, позовавайки се на нарушение на пешеходеца по чл.113 ЗДвП, каквото нарушение не е било релевирано в отговора на исковата молба. Меродавно за допустимостта на обжалваното решение е обстоятелството, че въззивният съд се е произнесъл по предявения от ищцата М. М. иск – за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди по чл.226, ал.1 КЗ (отм.), като въпросът за наличието или липсата на съпричиняване (дори при направено общо възражение по чл.51, ал.2 ЗЗД), касае правилността на обжалваното решение.

Извън случаите по чл.280, ал.2 ГПК допускането на касационно обжалване предпоставя с обжалваното решение въззивният съд да се е произнесъл по материалноправен и/или по процесуалноправен въпрос, обусловил правните му изводи по предмета на спора, и по отношение на този въпрос да са осъществени някои от допълнителните предпоставки по т.1 - т.3 на чл.280 ал.1 ГПК. Съобразно разясненията, дадени в т.1 от Тълк. решение №1/19.02.2010г. по т.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС, материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства.

Не са значими за правния спор и не покриват общия селективен критерий по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение поставените от касаторите процесуалноправни въпроси №1 и №3, свързани със задължението на въззивния съд да посочи кои факти се приемат за установени и въз основа на кои доказателства, да обсъди доводите на страните във връзка с доказателствата, както и да посочи значението на конкретно установените по делото факти. Въззивният състав е изложил изчерпателни мотиви относно приетата от него за установена фактическа обстановка по делото в контекста на оплакванията и възраженията на страните. Обсъдил е събраните по делото доказателства, които е счел за относими за спора за определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди съобразно критериите, посочени в ППВС №4/1968г. В тази връзка не може да се сподели виждането на касаторите, че съдът е решил въпросите в отклонение с постановките в цитираната в изложението практика на ВКС.

Не могат да обосноват наличие на допълнителната предпоставка по чл.280, ал.1, т.1 ГПК поставените от касаторите материалноправни въпроси №2 и №4 относно критериите за определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди с оглед принципа за справедливост по чл.52 ЗЗД. Въпросите не са решени от въззивния съд в отклонение от задължителната практика на ВКС, обективирана в т.11 от ППВС №4/1968г. В посоченото Постановление е прието, че справедливото обезщетяване на неимуществените вреди, претърпени от наследниците на пострадалото лице, означава да бъде определен от съда онзи точен паричен еквивалент на болките и страданията, които формират съдържанието на понятието „справедливост” по смисъла на чл.52 ЗЗД. Въззивният съд е посочил, че при определяне на полагащото се на М. М. обезщетение за неимуществени вреди в размер на 120 000лв. се е съобразил с указаните в ППВС №4/1968г. общи критерии и е преценил специфичните за делото обстоятелства, имащи значение за правилното приложение на въведения с чл.52 ЗЗД принцип за справедливост, а именно - възрастта на починалия и на неговата майка, общественото положения на пострадалия, отношенията между тях, характера и интензивността на преживяваните от ищцата болки и страдания. Наред с посочените критерии съдът е отразил, че взима предвид също съществуващите лимити на отговорност на застрахователите към датата на ПТП и икономическите условия в страната.. Не може да обуслови допускане на касация доводът в изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК, че въззивният съд не е отчел в достатъчна степен всички релевантни за размера на обезщетението обстоятелства, тъй като този довод съставлява оплакване за неправилност на обжалваното решение и според указанията в т.1 от ТР №1/19.02.2010г. по тълк.д. №1/2009г. на ОСГТК на ВКС, е извън обхвата на проверката в производството по чл.288 ГПК. Отделно следва са се има предвид, че нормативно определените лимити по застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите” и икономическата конюнктура в страната към датата на злополуката, не се ползват с приоритет при прилагането на чл. 52 ЗЗД. Тези лимити могат да бъдат съобразявани наред с указаните в ППВС №4/1968г. общи критерии и преценка на специфичните за делото факти, имащи значение за правилното приложение на въведения с чл.52 ЗЗД принцип за справедливост.

Не е решен в противоречие с цитираната от касаторите съдебна практика на ВКС и съответно не може да бъде преценен като въпрос от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото въпрос №5: „ По-голяма ли е отговорността на водачите на МПС за осигуряване на безопасност на движението в сравнение с тази на пешеходците, включително и в хипотезата, при която и водачът, и пешеходецът са допуснали нарушение на ЗДвП?”, тъй като отговорът на въпроса е изцяло обусловен от тежестта на конкретните нарушения, допуснати съответно от водача и от пешеходеца и причинната връзка между тези конкретните нарушения и вредоносния резултат. Нито в правната теория, нито в съдебната практика се отрича възможността пешеходецът да съпричини резултата в по-голяма степен от водача. Несъгласието на касаторите с приетия обем на съпричиняване касае правилността на въззивното решение, която, както бе посочено по-горе, не е предмет на проверка в производството по допускане на касационно обжалване.

С оглед недопускането на касационно обжалване на въззивното решение по касационната жалба на конституираните в процеса наследници на ищцата, на основание чл.287, ал.4 ГПК насрещната касационна жалба на ЗД „Бул Инс” АД не следва да се разглежда. Не се дължат разноски за касационната инстанция в полза на ответното дружество, което не е представило писмен отговор на касационната жалба и не е претендирало разноски, свързани с нея (такива са претендирани единствено във връзка с евентуалното уважаване на насрещната касационна жалба). Не се дължат разноски в полза на касаторите, поискани с отговора на насрещната касационна жалба, доколкото последната не се разглежда на основание чл.287, ал.4 ГПК.

Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, търговска колегия, състав на второ отделение,