Определение № 4727 от 21.10.2024 г. на ВКС по гр. д. № 5291/2023 г.

Образувано е по касационна жалба, подадена от Г. М. Т., ЕГН [ЕГН], с адрес - [населено място], [улица], офис против решение № 2044 от 24.04.2023 г., постановено по гр.д.№ 13846/2021 г. на СГС, с което е потвърдено решение №20157930 от 15.07.2021 г. по гр.д.13640/18 г. на Софийски районен съд. С последното са отхвърлени предявените от касатора искове с правно основание чл. 49 вр. чл. 45, ал. 1 ЗЗД срещу ПП „Движение 21“, със седалище и адрес на управление: [населено място], [улица], вх. „“, ет., ап., и ПП „Национално движение за стабилност и възход“, със седалище и адрес на управление: [населено място], [улица] за осъждане на ответниците да заплатят солидарно на ищеца сумата от 10 000 лв., представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди, изразяващи се в претърпян срив, подлагане на „подбив“ и присмех; отчуждаване от близките хора, унилост, високо кръвно, ускорен ритъм на сърцето, депресия, равнодушие и стрес, които се твърди да са причинени от противоправно поведение на натоварено от ответниците лице, изразяващо се в неизпълнение на задължение за проверяване на самоличност и нарушаване на принципа за законосъобразно и добросъвестно обработване на личните данни, вследствие на което били използвани личните данни на ищеца под № 4035 на страница № 202 от списък на избирателите, подкрепящи регистрацията на Коалиция „Движение 21“ - „Н.“ за участие в изборите за президент и вицепрезидент на Република България на 06.11.2016 г. В касационната жалба се навеждат оплаквания за неправилност на въззивното решение, защото не са обсъждани доводите във въззивната жалба и събраните доказателства – приетото заключение на СГрЕ и това, че списъкът с подпис, който не е на касатора-ищец, е внесен в ЦИК. Твърди се необоснованост на извода, че не са доказани и твърдените неимуществени вреди. В изложението по чл. 284, ал.3 т.1 ГПК са наведени основанието по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК по въпроса: Длъжен ли е въззивният съд да се произнесе по всички събраните по делото доказателства, като посочи мотиви за възприятията си за всяко от тях? Посочени са решения на ВКС, на които касаторът счита, че обжалваното решение противоречи. Посочени са Решение № 388/17.10.2011 г. по гр.д.№ 1975/2010 г. на ВКС, ІV гр.о. и решение № 554/08.02.2012 г. по гр.д.№ 1163/2010 г. на ВКС, ІV гр.о. отнасящо се до задълженията на съда, произтичащи от чл. 12 и чл. 235, ал.2 ГПК. Касаторът се позовава на т.19 от ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС и на решение № 63/17.07.2015 г. по гр.д.№ 674/2014 г. на ВКС, ІІ т.о. относно приложението на чл. 236, ал.2 ГПК, задължението на възивният съд да обсъди доводите и възраженията на страните и приложението на чл. 272 ГПК. Касаторът сочи, че съдът е посочил несъществуващи фактически обстоятелства. На основание чл. 280, ал.1,т.3 ГПК се иска допускане до касационно обжалване по въпроса: Приложима ли е разпоредбата на чл. 49 ЗЗД, когато подписите, събирани от представители и симпатизанти на политически партии в изпълнение на изискванията на чл.140, ал.3,т.6 от избирателния кодекс представляват възлагане на работа? Каква е причинно следствената връзка на непозволеното увреждане в този случай относно етапите на деянието и относимостта им към настъпване на вредоносния резултат? Касаторът се позовава и на очевидна неправилност. Ответниците по касация ПП „Движение 21“ и ПП „Национално движение за стабилност и възход“ не вземат становище. Третото лице, помагач на ответникът ПП „Движение 21“ не взема становище. Касационната жалба е постъпила в срок и изхожда от процесуално легитимирана страна, против въззивно решение, което подлежи на касационно обжалване е, поради което съдът я преценява за допустима. По делото е установено следното: Името на ищеца Г. М. Т., ЕГН-то му и подписа са включени в подписка, която ответните политически организации, като коалиция са представили в ЦИК, за да изпълнят законовите изисквания на чл. 140, ал. 3, т. 6 от Изборния кодекс, (редакция ДВ бр. 39/2016 г.). Подписите са събирани от натоварени от първия ответник лица, каквото е било третото лице помагач. Според показанията на св. Г., желаещите да подкрепят регистрацията на коалицията са изписвали имената си и са полагали подписа си саморъчно, лично пред съответното упълномощено от коалицията лице, като подписката е събирана на публични места, паркове, оживени улици и други места, на които се събират много хора. Според същите показания, упълномощеното лице, натоварено със събирането на подписката, заговаряло гражданите, обяснявало им смисъла и целта на събирането на подписите - че са в подкрепа на създаването на коалиция „ПП Движение 21 - ПП НДСВ.“ и искало съгласието на гражданина да положи собственоръчно имената и подписа си в подписката. Въззивната инстанция е възприела изводите на първата инстанция, че лицата, ангажирани със събирането на подписката са допуснали нарушение, като не са проверявали самоличността на подписалите се в подписката лица, тъй като към момента на събиране на подписката е действала редакцията на чл. 140, ал. 3, т. 6 от ИК до изменението й през 2019 г. /ДВ, бр. 17/2019 г./, която не е изисквала упълномощените представители на коалицията да изискват от участниците в подписката да удостоверяват своята самоличност, поради което съответният упълномощен представител на коалицията не би могъл да провери дали лицето, което се подписва пред него записва в подписката своите имена и ЕГН. За неоснователен е приет доводът, че е коалицията „съвсем съзнателно е решила да внесе процесния списък с фалшифициран подпис в ЦИК“, защото упълномощени лица, както и служителите на партиите от коалицията не са могли да знаят и на установят, че друго лице, а не ищецът е вписал неговите три имена и ЕГН в подписката на коалицията. Затова е прието, че липсва противоправност, като елемент от фактическия състав на непозволеното увреждане. За неоснователен е приет довода, че ответниците не са създали организация за събиране на подписите, като съдът се е позовал на показанията на св. Г. и факта, че към момента на изготвяне на подписката не е имало нормативно установено задължение за установяване на самоличността на подписващите се от упълномощения представител на партията, респективно коалицията. Като допълнителен аргумент за потвърждаване на решението, с което иска е отхвърлен, въззивният съд е посочил, че ищецът не е доказал, че е претърпял посочените в исковата молба вреди, които да са в пряка причинна връзка с участието му в подписката на КП „Движение 21 - НДСВ.“. За този извод, съдът се е позовал на показанията на разпитаната свидетелка З. – Т. /съпруга на ищеца/, но е приел, че те не установяват ищецът да е претърпял посочените в исковата молба вреди: да е получил пълен срив, да е бил изложен на „подбив“ от важни за него хора и на присмех; това да е отчуждило ищеца за дълго време от близките му хора, да се е отразило на комуникационните му способности – да е станал унил, да е излизал с нежелание от вкъщи, да не бил в състояние да изпълнява ефективно служебните си задължения, да са се обтегнали отношенията със съпругата му; да е вдигнал кръвно, да са се появили признаци на депресия и равнодушие към хора, места и събития, да е бил стресиран и разстроен. Въззивното решение е валидно, като постановено от надлежен съдебен орган, в рамките на правораздавателната му власт, в изискуемата форма, подписано е и е разбираемо. Съдът се е произнесъл по редовни въззивни жалби в обема, в който е сезиран и при наличие на изискванията за постановяване на допустим съдебен акт. Предвид изложеното, не са налице основанията за допускане до касация по чл. 280, ал.2, пр. 1 и 2 ГПК. Според тълкуването, дадено в т.1 от ТР №1/2010 г. по т.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС правен въпрос от значение за изхода на делото, разрешен в обжалваното въззивно решение/определение е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело, т.е. въпросът трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода на делото, разрешен в обжалваното определение, като касационният съд не е задължен да го изведе от изложението или от касационната жалба, а може само да го уточни или конкретизира. По първия въпрос, въззивното решение не е постановено в противоречие със съдебната практика по чл. 12 и по чл. 235, ал.2 ГПК. Събраните по делото доказателства са обсъдени. Отговорено е в мотивите на решението на оплакванията и доводите на ищеца във възивната жалба. Безспорно е установено, че подписът в подписката, представена пред ЦИК не е положен от ищеца и въззивният съд не е приел противното. За разлика от отменения ГПК, който предвиждаше пълен въззив и по който е постановено ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС, съгласно чл. 269 от действащия ГПК и приетото по него ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, въззивната инстанция действа като ограничен въззив - при преценка правилността на решението е ограничена от оплакванията във въззивната жалба. Направените от въззивника оплаквания са обсъдени. Решаващо за потвърждаване на решението, с което е отхвърлен иска обаче е липсата на противоправно поведение от представител на ответните политически организации, който при набиране на подписката не е имал задължение да проверява самоличността на подписалите се. Внасянето на подписката в ЦИК не е спорно. Обсъден е от въззивния съд, но е приет за неоснователен доводът на въззивника, че „съвсем съзнателно“ ответната политическа партия е решила да внесе процесния списък с фалшифициран подпис в ЦИК, защото за наличие в подписката на име, чийто подпис не е положен от него, ответникът при действащата нормативна уредба, не е могъл да знае. Същевременно публикуването на подписките е дейност на ЦИК, която не е ответник. Липсата на един от елементите на деликта изключва присъждане на обезщетение за вреди на това основание. Поради това, че съдът не констатира противоречие със съдебната практика по чл. 12 и по чл. 235, ал.2 ГПК, не се допуска касационно обжалване по първия поставен въпрос. Въззивната инстанция не е препратила към мотивите на първата инстанция на основание чл. 272 ГПК, обсъдила е доказателствата във връзка с доводите във въззивната жалба, поради което съдът не констатира противоречие и със съдебната практика по чл. 272 ГПК. Основанието по чл. 280, ал.1, т.3 ГПК е налице когато за разрешаване на правният спор е необходимо прилагането на правна норма или правен институт, които са неясно или непълно уредени, или когато по прилагането им е налице съдебна практика, която облаче е неактуална или противоречива. По приложението на чл. 49 във вр. с чл. 45 ЗЗД и конкретно за хипотезите на възлагане на работа е налице богата съдебна практика, включително и задължителна такава. /ПП-7-58, ПП-9-66, Решение № 141 от 8.01.2021 г. на ВКС по гр. д. № 3052/2019 г., IV г. о., Решение № 274 от 17.10.2011 г. на ВКС по гр. д. № 19/2011 г., III г. о., Решение № 63 от 1.03.2016 г. на ВКС по гр. д. № 4885/2015 г., IV г. о. и много други. В настоящия случай съдът не е приел, че няма възлагане на работа по събиране от представители и симпатизанти на ответните политически партии на подписка в изпълнение на изискванията на чл.140, ал.3,т.6 от Избирателния кодекс и искът не е отхвърлен поради това. Искът е отхвърлен на друго основание и затова този въпрос не е определящ за друг изход от спора. Причинно следствената връзка между конкретното деяние и вредоносния резултат е елемент от фактическия състав на непозволеното увреждане, но тя е конкретна във всеки конкретен случай и подлежи на доказване от ищеца. Относно това кога е налице причинно следствена връзка между конкретно деяние и настъпилите вреди и за разглеждане на „етапите на деянието“ не може да се уеднакви съдебната практика, тъй като деянието и етапите му могат да бъдат различни, както и конкретния вредоносен резултат за всеки. Затова по последният въпрос не се допуска касационно обжалване – не е налице основанието по чл. 280, ал.1, т.3 ГПК. Не е налице и очевидна неправилност. Такава е налице когато решението страда от особено тежка степен на неправилност в една от трите му форми, която може да се установи от мотивите на съдебния акт без да се извършва същинската касационна проверка по оплакванията в касационната жалба за правилно приложение на материалния закон, за допуснати съществени процесуални нарушения или несъответствие на фактическите изводи от събраните доказателства. Очевидно неправилно е решението когато съдът не е приложил или е приложил в обратен смисъл императивна правна норма, когато не са спазени съдопроизводствени правила, гарантиращи обективно, безпристрастно и съобразено с обективната истина решаване на правния спор, когато не е спазен принципа равнопоставеност на страните, или когато грубо са нарушени основни логически, опитни и общоприложими научни правила при формиране на правните изводи въз основа на установените факти по делото. Съдът не констатира подобни пороци на решението, поради което не се допуска касационно обжалване и на това основание. В обобщение не е налице наведеното основание по чл. 280, ал.1, т. 1 ГПК, поради което не се допуска касационно обжалване. Водим от горното, Върховния касационен съд, състав на първо гражданско отделение