Определение № 60862 от 30.12.2021 г. на ВКС по гр. д. № 316/2021 г.

Образувано е по касационна жалба на „Ю. България” АД, срещу решение № 260029 от 14.10.2020 г. по в.т.д. № 301/ 2020 г. на Русенски окръжен съд, с което е потвърдено решение на Русенски районен съд, в частта, с която по предявените от Е. Й. Й. и Д. В. Й. срещу жалбоподателя „Ю. България” АД искове, е признато за установено в отношенията между страните, че са недействителни клаузите от договор за кредит за покупка на недвижим имот № / г. - чл.2,ал.1, чл.3,ал.3 и ал.5, чл.13, чл.23,ал.1 и ал.2, както и чл.2,ал.3 в частта, даваща право на Ю. България служебно да превалутира кредита в евро, както и чл.3,ал.1 и ал.5 в частта, даваща право на „Ю. България” АД едностранно да променя размера на лихвата по кредита; в частта, с която е признато за установено в отношенията между страните, че споразуменията между страните към сключения договор за кредит са недействителни; в частта, с която „Ю. България” АД е осъдена да заплати на Е. Й. Й. и Д. В. Й. надвзети суми по договора за кредит - 18 875.82 лева (недължимо платена) за периода 24.03.2016 г. - 29.05.2019 г., 5 048.64 лева за периода 15.03.2015 г. - 30.11.2015 г. и 2 008.47 лева за периода 30.11.2015 г. -23.03.2016 г. и 1 250 лева адвокатско възнаграждение. Ответниците Е. Й. Й. и Д. В. Й. оспорват основателността на касационната жалба. Жалбата е процесуално допустима, тъй като е подадена в законоустановения срок, от лице, което има право и интерес от обжалване и срещу подлежащо на обжалване решение по въззивно дело. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че между страните по делото е бил сключен договор за кредит за покупка на недвижим имот № / г. (Договора), по силата на който ответникът се задължил да предостави на ищците кредитен лимит в швейцарски франкове в размер на равностойността на 50 000 евро по негов курс "купува" за швейцарски франк към евро в деня на усвояване на кредита. Страните са се съгласили усвоеният кредит в швейцарски франкове по посочената в договора сметка да се превалутира служебно от ответника в евро по търговски курс „купува" на банката в деня на усвояването, като сумата бъде преведена по открита в банката блокирана сметка на Е. Й.. Страните са се съгласили, че крайният срок за погасяване на кредита е 324 месеца, считано от датата на усвояването му, във валутата, в която същият е разрешен и усвоен – швейцарски франкове, на месечни вноски съгласно погасителен план към договора, който е предвиждал анюитетни вноски, които са били изчислявани и заплащани в лева, погасяването в лева е установено и от заключението на вещото лице. Кредитополучателите са дължали на банката годишна лихва в размер на Базовия лихвен процент (БЛП) на „Ю. Еф Д. България” АД за жилищни кредити в швейцарски франкове, плюс договорна надбавка в размер на 1,65 пункта. Съгласно чл.6,ал. 3 от процесния договор банката е имала право да изменя размера на погасителните вноски, чрез промяна на БЛП. В чл.23 от договора кредитополучателят е декларирал, че е запознат и съгласен с обстоятелството, че промяната на обявения от банката курс купува и /или продава на швейцарския франк към български лев /евро, както и превалутирането по чл.21 от договора може да има за последица повишаване размера на дължимите погасителни вноски по кредита изразени в евро /лева, като напълно приема да носи за своя сметка риска от такива промени и повишаване, както и че е съгласен да поеме всички вреди (включително пропуснати ползи), произтичащи от промяната на валутните курсове и новите лихви, приложими по превалутирания кредит. От заключението на вещото лице съдът е установил, че разликата между евровата равностойност на платените вноски в швейцарски франкове и вноските в евро, които би платил кредитополучателят при лихвените проценти, които банката е прилагала по кредита, е в размер на сумата 18 875.82 лева за периода от 24.03.2016 г. - 29.05.2019 г., на сумата 5 048.64 лева за периода от 15.03.2015 г. - 30.11.2015 г. и на сумата 2 008.47 лева за периода от 30.11.2015 г. - 23.03.2016 г. Въззивният съд е приел за неоснователни наведените в жалбата твърдения, че кредитът е бил усвоен в швейцарски франкове. Въз основа на заключението на вещото лице въззивният съд е приел за установено, че кредитът е реално усвоен в евро и кредитополучателят не е получавал швейцарски франкове. Уговорената сума в швейцарски франкове е била преведена в блокирана сметка, превалутирана служебно от банката в евро и прехвърлена в еврова сметка на ищцата. Ищците нито са получили, нито въз основа на сключения договор са могли хипотетично да получат швейцарски франкове. Въззивният съд е приел за неравноправни клаузите по чл.3,ал.1 и ал.5 и чл.6,ал.2 и ал.3 от процесния договор, даващи право на банката едностранно да изменя лихвата чрез едностранна промяна на БЛП, като нито в него, нито в приложенията към него, нито в общите условия са установени критериите, по които банката има право да го повишава или намалява, а на длъжниците не е била представена ясна методология за неговото определяне. Съдът е приел, че по този начин валутният риск е прехвърлен изцяло върху кредитополучателя, тъй като банката е могла лесно да компенсира загубите си, като увеличи лихвата по кредита (увеличавайки БЛП). За изводите си въззивният съд се е позовал на определение на СЕС по дело 117 /19 и решение по гр.д. № 1899 /2015 г. на ВКС, IV г.о. и решение на СЕС по дело С-186/16 и решение на ВКС по т.д. № 1392 /2018 г. на ВКС, I т.о. Въззивният съд е приел за неравноправна и клаузата на чл.13 от Договора, даващ право на банката едностранно да изменя Тарифата за условията, лихвите, таксите и комисионите, доколкото същата е създавала значително неравновесие между правата и задълженията на страните. Относно клаузата на чл.23 от Договора е прието, че при кредити в чуждестранна валута финансовите институции трябва да предоставят на кредитополучателите достатъчна информация, която да им позволява да вземат решения, основани на добра информираност и благоразумие. Нарушението на това изискване прави клаузите неравноправни. Затова декларираното от ищците съгласие, че разбират икономическия смисъл и правните последици на клаузите, не може да се счита като доказателство, че същите са били достатъчно информирани. Липсват данни за каквато и да е информация, осигурена от банката към момента на сключване на договора, за това, че била възможна промяна на курса на швейцарския франк, което от своя страна би рефлектирало върху размера на дълга. Кредиторът не е разяснил на потребителя какви са очакваните прогнози относно промяната на швейцарския франк, спрямо който националната валута няма фиксиран курс, както и какви действия може да предприеме кредитополучателят, за да минимизира валутния риск. По тези съображения съдът е обявил тези клаузи за неравноправни и като такива за нищожни. С оглед нищожността на клаузите, заплатените от ищцата суми свързани с цялостното поемане на валутния риск от нея, съдът е приел за дадени при начална липса на основание, поради което осъдителният иск също е уважен. В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване по чл.284,ал.3,т.1 ГПК жалбоподателят поддържа искане за допускане на касационно обжалване на основание чл.280,ал.1,т.2,пр.2 ГПК във връзка с въпросите: · В хипотеза на банков кредит, по който цялата сума реално е предоставена на разположение на кредитополучателя и е използвана от него в резервната валута на страната (евро), а не в чуждестранната валута (швейцарски франкове), уговорена в договора за кредит, и задължението за погасяване, посочено в договора, е в същата чуждестранна валута (швейцарски франкове), счита ли се договорът за сключен в резервната валута на страната (евро) и в коя валута се дължи връщането на кредита? Въпросът не е обуславящ, защото не е основан на установени по делото обстоятелства – както беше посочено по-горе, въззивният съд е приел за установено, че кредитът е бил отпуснат и преведен по сметка в евро, а съгласно погасителния план към договора е бил погасяван в лева. Въпросът не е обуславящ и защото не е свързан с релевантните за спора обстоятелства за начина на изчисляването на лихвата по кредита, чрез превалутирането му във валута, в която не е предоставен, която няма фиксиран курс към българския лев, по начин, по който, банката има право едностранно да променя размера на лихвата по кредита, а кредитополучателите са изложени на валутен риск, причинен от възможни колебания в обменните курсове, без да им е била представена ясна методология за начина на определяне на базовия лихвен процент (БЛП). Този обуславящ въпрос е разрешен от въззивния съд в съответствие с практиката на СЕС и ВКС, на която се е позовал. Не е допуснато противоречие с цитираното от съда и от жалбоподателя определение на СЕС по дело 117 /19, в т. 25 от което съдът, като се е позовал на вече установена практика на СЕС (решение от 20 септември 2017 г., Andriciuc и други, C-186 /16, ЕС: C: 2017: 7030, точка 50), е приел, че националната юрисдикция трябва да следи за това, дали потребителите са били информирани, че сключвайки договор за заем, деноминиран в чуждестранна валута, те са изложени на валутен риск, на възможни колебания в обменните курсове, които евентуално биха били икономически трудни за тях в случай на девалвация на валутата, в която са получили доходите си. В случая, обявявайки процесните клаузи за нищожни, въззивният съд е действал съгласно предписанията на цитираното определение. Приетото по обуславящия въпрос е в съответствие с практиката на ВКС, установена с решения по чл.290 ГПК, съобразена с решения и определения на Съда на Европейския съюз: С решение № 295/ 22.02.2019 г. по т.д. № 3539/ 2015 г. на ВКС, ІI т.о. при установени сходни обстоятелства е прието, че неравноправна и поради това нищожна е неиндивидуално договорена клауза от кредитен договор в чуждестранна валута, последиците от която са цялостно прехвърляне на валутния риск върху потребителя и която не е съставена по прозрачен начин, така че кредитополучателят да може да прецени на основание ясни и разбираеми критерии икономическите последици от сключването на договора, ако създава във вреда на потребителя значително неравновесие между правата и задълженията на страните, произтичащи от договора, като в тази хипотеза за валутните разлики не намират приложение изключенията на чл.144 ал.3 З.. В този случай сумите по курса на валутата по кредита към еврото, надвишаващ курса, определен в договора при усвояването на сумата, се явяват заплатени при начална липса на основание от кредитополучателя. Решението на ВКС е мотивирано след детайлно проучване на практиката на СЕС по Директива 93/13/Е. на Съвета от 5 април 1993 г., поради което не може да се поддържа, че даденото от въззивния съд идентично разрешение противоречи на практиката на СЕС. В този смисъл са и решение № 384 от 29.03.19г.по т.д. № 2520 /2016 г. на ВКС, II т.о. и решение № 294 от 27.03.2019 г. по т.д. № 1599 /2017 г. на ВКС, II т.о. Съдебните състави, постановили тези решения, са се позовали на задължителната практика на Съда на Европейския съюз, постановена по транспонирани в З. разпоредби на правото на ЕС - решение от 20.09.2017 г.по дело № С-186/16 (на което се е позовал и въззивния съд); определение от 22.02.2018 г. по дело С-119 /17 (на което се е позовал и въззивният съд); решение от 30.04.2014 г. по дело № С-26/13; решение от 23.04.2015 г. по дело № С-96/14; решение от 3.06.2010 г. по дело № С-484/08. · При договор за банков кредит в чуждестранна валута значителната неравнопоставеност между произтичащите от договора права и задължения на страните трябва да се преценява спрямо всички обстоятелства, които продавачът или доставчикът е можел разумно да предвиди при сключването на договора. Тази неравнопоставеност обаче може ли да се преценява в зависимост от развития, настъпили след сключването на договора, като промени в обменния курс, върху които продавачът или доставчикът не е имал контрол и които не е можел да предвиди и разумно ли е от продавача или доставчика да се изисква да понесе изцяло свързания с обменния курс риск? Въпроси се съдържат само във второто изречение. Първият въпрос не е обуславящ, защото както беше посочено за мотивите на въззивния съд, той не е преценявал неравноправността в зависимост от развития, настъпили след сключването на договора, като промени в обменния курс, върху който банката не е имала контрол. А е преценявал самото съдържание на уговорката за начина на определяне / изменение на лихвата – такова, каквото е било към момента на сключването на договора. Въззивният съд е приел за неравноправни тези клаузи (уговорки) от процесния договор, даващи право на банката едностранно да изменя лихвата чрез едностранна промяна на БЛП, като нито в договора, нито в приложенията към него, нито в общите условия са установени критериите, по които банката има право да го повишава или намалява, а на длъжниците не е била представена ясна методология за неговото определяне. Въззивният съд е приел за неравноправна и клаузата (уговорката) на чл.13 от договора, даваща право на банката едностранно да изменя Тарифата за условията, лихвите, таксите и комисионите, доколкото същата е създавала значително неравновесие между правата и задълженията на страните. Въззивният съд е приел относно клаузата на чл.23 от договора, че при кредити в чуждестранна валута финансовите институции трябва да предоставят на кредитополучателите достатъчна информация, която да им позволява да вземат решения, основани на добра информираност и благоразумие. Нарушението на това изискване прави клаузите неравноправни. Вторият въпрос също не е обуславящ, защото въззивният съд не е приел, че е било разумно банката – търговец да понесе изцяло свързания с обменния курс риск. Въпросът не е обуславящ и защото, както беше посочено вече, въззивният съд не е приел нито, че кредитът е бил предоставен в швейцарски франкове – сумата е преведена в евро, нито, че е погасяван в швейцарски франкове – погасяван е в лева. Поради което и твърдения за понесен от банката риск, свързан с изменение на валутните курсове на швейцарския франк в хода на изпълнението на договора, не съответстват на установеното по делото. Поради изложеното настоящият съдебен състав приема, че не са налице основания а допускане на касационно обжалване. С оглед изхода на спора на ответниците следва да се присъдят направените разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 1 250 лева, чието уговаряне и заплащане е удостоверено с представения договор за правна защита и съдействие. Воден от изложеното, съдът