Определение № 2006 от 17.04.2026 г. на ВКС по гр. д. № 3472/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба вх. № 4359 от 26.06.2025 г., подадена от М. М. Р. и Ф. К. Р. чрез адв. Д., против решение № 133 от 23.05.2025 г., постановено по в. гр. д. № 124/2025 г. по описа на ОС-Добрич, с което след отмяна на решение № 7 от 16.01.2025 г. по гр.д. № 240/2023 г. по описа на РС – Тервел е признато за установено по отношение на касаторите, че Г. С. Р. от [населено място], Г. С. Р. и Г. С. Р. от [населено място] са собственици на недвижим имот в [населено място], [улица], представляващ двуетажно еднофамилно жилище със застроена площ от 70 кв.м., ведно с правото на строеж върху дворното място с площ от 450 кв.м., съставляващо УПИ * в квартал 85 по подробния устройствен план на [населено място], на основание чл.537 ал.2 ГПК е отменен нотариален акт №27, т.III, рег. № 2317, д. № 269 от 23.06.2009 г. на нотариус с рег. №*, с който М. М. Р. и Ф. К. Р. са признати за собственици; предявените от М. Р. и Ф. Р. насрещни ревандикационни искове за предаване владението на същия имот са отхвърлени. В жалбата се излагат доводи за неправилност на обжалваното решение поради противоречието му с материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Твърди се, че решаващият съд не е съобразил в пълнота всички доказателства по делото и че е направил неправилна преценка на отказа на С. Р. да освободи имота, който не съставлявал действие на противопоставяне собствено владение, защото имал инцидентен характер. Ищците, сега ответници по касация, са упражнявали фактическа власт върху процесния имот под формата на държане, а не на владение. Моли се за отмяна на решението и отхвърляне на установителния иск за собственост. Претендират се разноски. В изложението към касационната жалба се поддържа наличие на специална предпоставка за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Формулирани са следните правни въпроси: дали разрешението за строеж и съставеният нотариален акт по писмени доказателства, издадени на лице, което не ползва имота, но е реализирало застрояването, прекъсват придобивната давност за упражняващия фактическа власт и може ли той да придобие сградата по давност; възможно ли е при реализирано право на строеж от едно лице друго лице да владее имота за себе си и да придобие имота по давност; какви са критериите за придобиване на имот по давност и достатъчно ли е упражняването само на фактическа власт? Касаторите се позовават и на очевидна неправилност като основание за допускане на касационното обжалване. В писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК ответниците по касация Г. С. Р., Г. С. Р. и Г. С. Р. чрез пълномощника адв. П. изразяват позиция за неоснователност на жалбата и липса на предпоставки за допускане на касационен контрол. Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение приема, че касационната жалба е подадена в срок, от лица, имащи правен интерес от обжалване и е процесуално допустима. Досежно наличието на предпоставки за допускане на касационно обжалване съображенията са следните: Предмет на делото е установителен иск за собственост на жилищна сграда в [населено място], предявен от Г. С. Р., Г. С. Р. и Г. С. Р. против М. М. Р. и Ф. К. Р., както и насрещен ревандикационен иск за същия имот. В исковата си молба ищците посочили, че къщата била построена от ответника въз основа на разрешение за строеж от 1984 г. През 1988 г. ответникът заминал със семейството си за Турция и предоставил къщата на бащата на ищците С. Р. Р., който оттогава заживял нея със семейството си. През 2000 г. той се снабдил с констативен нотариален акт за собственост върху къщата, а след смъртта му в нея продължили да живеят наследниците му. През 2009 г. ответниците също се снабдили с констативен нотариален акт за право на собственост върху жилищната сграда, но тя била собственост на ищците. Ответниците оспорили предявения срещу тях иск и заявили насрещен ревандикационен иск за сградата. Те са твърдяли, че построили сградата въз основа на отстъпено от държавата право на строеж и живели в нея до края на 1989 г., когато се изселили в Турция. През 1995 г. предоставили първия етаж от къщата на С. под наем като продължили да посещават имота и следващите години. С. не плащал наем, а заявил, че ще купи къщата като събере пари, но това не се случило. През 2009 г. М. Р. се снабдил с констативен нотариален акт по писмени доказателства за собственост на къщата и се опитал да изгони С. от нея, но той отказал и останал да живее там. През 2011 г. синът на ответниците наел от тях имота и започнал за се грижи за него, през 2022 г. установил, че в имота е поставен С.. Въззивният съд приел от фактическа страна, че към 1985 г. ответниците М. М. Р. и Ф. К. Р. са построили по време на брака си процесната двуетажна жилищна сграда дворно място с площ от 420 кв.м., парц. * в кв.85 в [населено място] въз основа на отстъпено от държавата право на строеж и издадено през 1984 г. разрешение за строеж. По делото не било спорно, че в края на 1989 година М. М. Р. и цялото му семейство заминали да живеят в Република Турция. През 1995 г. с разрешението на М. Р. в къщата се настанил С. Р. Р. със своето семейство, което продължава да я обитава и след смъртта му през 2021 г. През 2000 г. С. Р. се снабдил с нотариален акт за право на собственост върху жилищната сграда въз основа на давностно владение. През 2009 г. М. Р. и Ф. Р. са признати за собственици на същия имот с нотариален акт, съставен по писмени доказателства. Въззивният съд посочил, че жилищната сграда била собственост на М. и Ф. Р., които я построили по отстъпено право на строеж в тяхна полза. При установяването на С. Р. в имота той бил държател, тъй като бил допуснат от собственика Р. по договор за заем за послужване или договор за наем, което представлявало правно основание за фактическата власт. Въззивният съд приел за установено неизгодното обстоятелство, заявено от М. Р. и Ф. Р., че през 2009 г. направили опит да изгонят С. Р. Р. и семейството му от имота, но те не го освободили и продължили да живеят там. Посочил, че с този отказ С. Р. демонстрирал на собствениците, че вече не владее имота за тях, а за себе си. От този момент упражняваното от С. Р. владение върху чуждия имот притежавало всички необходими белези и в негова полза е започнал да тече придобивен давностен срок по чл.79 ал.1 ЗС, който изтекъл през 2019 г. Р. придоби правото на собственост по давност, а след смъртта му това право преминало към неговите наследници – ищците по делото. При тези правни изводи на въззивната инстанция настоящият състав намира, че не са налице предпоставки за допускане на касационното обжалване. Поставените въпроси удовлетворяват изискването за общ селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК, но не са решени в противоречие с практиката на ВКС – допълнителната предпоставка по т. 1 на същата разпоредба. Отговор на първия и четвъртия въпрос относно теченето и прекъсването на придобивната давност се съдържа в закона, който в чл.81 ЗС и чл.116 ЗЗД посочва хипотезите на прекъсване на придобивната давност. Прекъсването на давността се изразява в извършване на действие по отстраняване на владелеца от имота, предявяване на права по съдебен ред или установяване на фактическа власт върху същия имот от трето лице, т.е. във фактическо въздействие върху самия имот или заявяване на права за имота по съдебен ред. Започналата да тече в полза на ищците придобивна давност може да бъде прекъсната чрез предявяване на иск, с който невладеещите собственици заявяват правата си върху имота, или чрез признаване на техните права от страна на владелците. Само по този начин владението може да бъде обезпокоено, респ. прекъснато. Въззивният съд се е съобразил със съдебната практика по посочените разпоредби, нито една от които не може да се тълкува в смисъл, че разрешение за строеж и нотариален акт, издадени в полза на едно лице прекъсват придобивната давност на друго лице, владеещо имота. Разрешението за строеж е административен акт без вещноправни последици, а формулираните от касаторите втори и трети въпрос не са разрешавани в обжалваното решение, поради което не е налице общата предпоставка на чл.280, ал.1 ГПК. И. на придобивната давност е приложен в съответствие с практиката на ВКС. Въззивният съд е изложил, че е налице както обективният, така и субективният елемент на придобивната давност, следователно и петият формулиран въпрос не осъществява специалната предпоставка по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Не е налице и никоя от предпоставките по чл. 280, ал. 2 ГПК за служебно допускане на касационнния контрол. Неоснователно е позоваването от касаторите на очевидна неправилност на обжалваното решение, в което противно на твърденията на касаторите са изложени изводи за субективното отношение на С. Р. и са обсъдени писмените доказателства, на които касаторите са основали своето твърдяно право като са дадени обосновани и логични отговори на доводите им. По изложените съображения съдът