Определение № 209 от 29.03.2021 г. на ВКС по т. д. № 1582/2020 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на ЗАД „ДаллБогг: Живот и Здраве“ АД, [населено място], срещу решение № 1404/30.06.2020г., постановено по гр.д.№ 5241/2019г. от Софийски апелативен съд, в частта, с което е потвърдено решение № 5144/09.07.2019г. по гр.д.№ 12659/2017г. на Софийски градски съд за осъждане на касатора да заплати на Д. А. М., Ж. А. М. и Ж. А. М., чрез тяхната майка и законен представител М. Х. Д., всички от [населено място], суми от по 150000 лв., представляващи обезщетения за неимуществени вреди от смъртта на баща им А. М. М., настъпила на 28.10.2016г. в резултат на ПТП. Касаторът поддържа, че решението е неправилно, а допускането на касационното обжалване основава на наличието на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 и чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. Ответниците оспорват касационната жалба. Върховният касационен съд, Търговска колегия, I отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК, констатира следното: Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че съгласно влязла в сила присъда по нохд.№ 470/2017г. на Сливенски окръжен съд Х. А. Т. е признат за виновен за това, че на 28.10.2016г. при управление на лек автомобил в нарушение на правилата за движение по пътищата е причинил смъртта на повече от едно лице, включително на А. М. М. – баща на настоящите ответници по касационната жалба. Касаторът е застраховател на гражданската отговорност на виновния водач. При определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди решаващият състав е отчел възрастта на загиналия и на малолетните ищци и установените близки семейни отношения и обстоятелството, че децата са лишени от грижите и присъствието на бащата в семейството, което ще даде отражение върху психиката и емоционалното им състояние. Съобразени са икономическия растеж, стандартът на живот, средностатистическите показатели за доходи към датата на настъпване на непозволеното увреждане и завишените лимити на застрахователните обезщетения. Софийският апелативен съд е счел за неоснователно възражението на застрахователя за съпричиняване на пострадалия за настъпване на вредите поради пътуване в автомобил без поставен предпазен колан. Изводите са основани на експертните заключения, че предвид механизма на ПТП поставеният предпазен колан не би имал значение за настъпване на уврежданията, които са довели до смъртта на пострадалия. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът въвежда всяко от основанията за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 и чл.280, ал.2, пр.3 ГПК по три правни въпроса: 1.“Следва ли при определяне справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди от смъртта на близък съдът да отчита като критерий за справедливост и конкретните икономически параметри от загубата на дадена личност, като размера на неговите доходи приживе, финансовия му принос за семейството и домакинството, в което живее, социалното му положение и принос за обществото, респ. загубата на тези доходи и принос в резултат от смъртта му при ПТП?“; 2. „При довод във въззивната жалба за допуснато нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост на фактическите констатации на съда относно емоционалната връзка и близостта между ищците и загиналия при ПТП техен баща и неизяснени от съда непълноти и противоречия в приобщените по делото свидетелски показания, длъжен ли е въззивният съд да обсъди въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания всички събрани относими и релевирани доказателства и доводи на жалбоподателя съгласно чл.236, ал.2 вр. чл.235, ал.2 и ал.3 ГПК и самостоятелно да установи фактическата обстановка, към която да приложи относимите материалноправни норми?“ и 3. „Следва ли с оглед обществения интерес и общата генерална превенция да се отчита съпричиняване на вредите от страна на загиналия при определяне на справедливия размер на обезщетението от въззивната инстанция, когато такова възражение изрично е направено с отговора на исковата молба от страна на ответника, събрани са доказателства във връзка с това съпричиняване пред първа инстанция, в резултат на което е безспорно доказано – при условията на пълно и главно доказване по делото грубо нарушаване на правилата за движение по пътищата – непоставяне на обезопасителен колан в нарушение на чл.137а ЗДП от страна на пострадалия, което нарушение също пряко и непосредствено е довело до смъртта му?“. По първия въпрос касаторът излага доводи, че справедливостта е морална категория, като неимуществените вреди се определят в съдебната практика въз основа на свидетелски показания на близки и познати на пострадалия, отразяващи субективни възприятия и емоционално наситени, което не е обективен фактор за определяне на действителните вреди. Преценката за икономически принос на пострадалия за семейството и обществото, респ. загубения доход/принос за тях, е счетен от касатора за обективен критерий за определяне на обезщетението за неимуществени вреди. Касаторът намира, че е налице законодателен пропуск, тъй като разпоредбата на чл.52 ЗЗД е остаряла и обезщетенията могат да се ползват от лица, които не са трудово ангажирани, като източник на доходи, поради което следва да се създаде съдебна практика, съобразена с икономическите условия в страната. Тези доводи, от друга страна, са свързани и разрешенията в ППВС № 4/1968г. и основанието за допускане на касационно обжалване поради очевидна неправилност на въззивното решение. Съставът на I търговско отделение на ВКС намира, че не са налице въведените основания за допускане на касационно обжалване. Съгласно чл.280, ал.1, т.3 ГПК поставеният от касатора правен въпрос ще е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, ако е посочена непълна, неясна или противоречива по съдържание правна норма, приложението на която е обусловило решаващите мотиви на въззивния съд. Предпоставки за допускане на касационно обжалване са и обстоятелствата, като създадена противоречива съдебна практика по тълкуването на тази норма или наличието на непротиворечива съдебна практика, но подлежаща на преодоляване като неправилна или на осъвременяване с оглед промяна в законодателството или обществените условия. В случая по поставения правен въпрос съществува задължителна за съдилищата практика на ВКС по ППВС № 4/1968г. Прието е, че по силата на чл.45 ЗЗД подлежат на обезщетяване всички вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането, като вредите могат да бъдат както имуществени, така и неимуществени. При причиняване смърт на пострадалия неговите близки, които са били издържани и са имали правото на издръжка, търпят имуществени вреди поради лишаването им от такава издръжка. В постановлението подробно са дадени насоки на съдилищата за определяне на имуществените вреди. В този смисъл по поставения правен въпрос съществува съдебна практика, която не се нуждае от осъвременяване. С формулирания въпрос касаторът цели обстоятелствата, относими към определяне на обезщетението за имуществени вреди, да се счетат за релевантни и за неимуществените вреди, изразяващи се в претърпени болки и страдания вследствие на загубата на близък на увредените лица. Задължителната и непротиворечива практика на съдилищата разграничава имуществените от неимуществените вреди с оглед засегнатите от увреждането блага на пострадалия и съответно при определяне на обезщетенията се отчитат различни факти и обстоятелства, относими към размера и вида на конкретните вреди. С поставения втори въпрос касаторът заявява довод за неправилност на въззивното решение при определяне на размера на обезщетенията за неимуществени вреди. Въпросът за правомощията на въззивния съд е разрешен в ТР № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС, както правилно е посочил касаторът. Тези правомощия са подробно разяснени в т.1, т.2 и т.3 на тълкувателното решение, съгласно които непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Уредбата на второинстанционното производство като ограничено /непълно/ въззивно обжалване, и произтичащото от това ограничаване на възможността пред втората инстанция делото да се попълва с нови факти и доказателства, не променя основните му характеристики като въззивно. По същия въпрос е формирана и постоянна съдебна практика на ВКС, обективирана в решения на ВКС, постановени по реда на чл.290 от ГПК /решение №212/01.02.2012г. по т.д. №1106/2010г. на ВКС, ТК, II отделение, решение №202/21.12.2013г. по т.д. №866/2012г. на ВКС, ТК, I отделение, решение №76/12.06.2012г. по т.д. №377/2011г. на ВКС, ТК, II отделение, решение №581/30.09.2010г. по гр.д. №1019/2009г. на ВКС, ГК, III отделение и др./, с които е прието, че задължение на въззивния съд е да се произнесе по спорния предмет на делото, след като прецени всички относими доказателства и обсъди въведените от страните доводи и възражения, което произтича от характера на въззивното производство, а фактическите и правни изводи на въззивния съд трябва да намерят отражение в мотивите към решението, като изпълнението на посочените задължения - за обсъждане на доказателствата и защитните позиции на страните и за излагане на мотиви, е гаранция за правилността на въззивния съдебен акт и за правото на защита на страните в процеса. Настоящият състав на І т.о. не констатира наличието на предпоставки за допускане на касационно обжалване за проверка съответствието на обжалваното решение с практиката на ВКС, което изключва и необходимостта да се обсъждат и останалите заявени от касатора основания по този въпрос. Третият въпрос в изложението касае правилността на изводите на въззивния съд, с които е приел, че липсва принос на пострадалия за настъпване на вредоносния резултат, тъй като възражението за застрахователя е разгледано от решаващия състав. По отношение на приложението на чл.51, ал.2 ЗЗД въззивното решение е постановено в съответствие с постоянната практика на ВКС, обективирана в т.7 от ППВС № 18/18.11.1963г. и постановените по реда на чл.290 ГПК решение № 21/03.02.2017г. по т.д. № 437/2016г. на ВКС, II т.о., решение № 169/28.02.2012г. по т.д. № 762/2010г. на ВКС, II т.о., решение № 54/22.05.2012г. по т.д. № 316/2011г. на ВКС, II т.о., решение № 198/03.02.2017г. по т.д. № 3252/2015г. на ВКС, II т.о. и други, по смисъла на които принос по чл.51, ал.2 ЗЗД е налице, когато с поведението си пострадалият е създал предпоставки за осъществяване на деликта и за възникване на вредите или е улеснил механизма на увреждането. Прилагането на чл.51, ал.2 ЗЗД е обусловено от наличието на причинна връзка между поведението на пострадалия и вредоносния резултат. Релевантен за съпричиняването е само онзи конкретно установен принос, без който не би се стигнало до увреждането. За да приложи чл.51, ал.2 ЗЗД, съдът трябва да аргументира в какво точно действие или бездействие се изразява приносът на пострадалия за настъпване на увреждащото събитие, както и каква е конкретната степен на това съпричиняване. При произнасяне по надлежно релевираното от ответното застрахователно дружество възражение за съпричиняване, въззивният съд е взел предвид заключенията на вещите лица, като подробно е възпроизвел получените увреждания и ги е съпоставил с констатираните деформации на цялото купе на автомобила в задната му лява част. Касаторът излага и доводи, че не е описан механизмът на настъпване на ПТП, което не отговаря на установените по делото факти, а именно, че пострадалият е пътувал като пътник в автомобил, който е бил спрял на пътното платно (частично в дясна пътна и частично в аварийна лента) и този момент е настъпил удар отзад от автомобила, управляван от признания за виновен водач с влязла в сила присъда. Софийският апелативен съд изцяло е съобразил и разрешенията по ТР № 1/2014г. на ОСТК на ВКС. Неоснователни са и доводите за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на основание чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. Според цитираната норма въззивното решение се допуска до касационно обжалване при очевидна неправилност, което като характеристика насочва към особено тежки пороци, водещи до неправилност на съдебния акт. Същите пороци следва да могат да се констатират от касационната инстанция без извършване на касационна проверка по същество на обжалвания съдебен акт. Съдебната практика приема, че това са случаи на: прилагане на несъществуваща или отменена правна норма, прилагане на закона в неговия обратен, противоположен смисъл, явна необоснованост на фактическите констатации на въззивния съд поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, нарушения на основополагащи принципи на съдопроизводството. В настоящия случай касационният жалбоподател излага доводи за явна необоснованост на въззивните решение по формулираните правни въпроси. Когато въззивният акт е незаконосъобразен поради неточно прилагане и тълкуване на закона, при противоречие с практиката на ВКС, или е постановен по въпрос, които е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, допускането на касационно обжалване е обусловено от предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК, а не е очевидно неправилен. По тези съображения касационното обжалване не се допуска. Разноски за настоящото производство не се дължат. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд