Определение № 188 от 04.04.2022 г. на ВКС по т. д. № 1221/2021 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба от страна на пълномощника на „ЯЙКЪНА РЕ“ АД, ЕИК:[ЕИК] срещу решение № 91 от 22.02.2021 г., постановено от САС по в. т.д. №2629/2020 г., с което е потвърдено първоинстанционното решение от 18.09.2020 г. по т.д. № 188/2019 г. на ОС-София, с което са били уважени, като основателни, обективно съединените искове предявени от синдика, като представляващ „Голф Клуб Ибър“АД– в открито производство по несъстоятелност срещу касатора: по чл.87 ал.3 ЗЗД за разваляне на договор за прехвърляне на недвижими имоти от 27.06.2013 год., сключен между „Голф Клуб Ибър.“ АД и „ЯЙКЪНА РЕ“ АД с нотариален акт № 022, том 2, рег. № 1006, дело № 184/27.06.2013 год. на нотариус С. В., вписан под № 013 в регистъра на Нотариалната камара, както и искът за предаване на ищеца на владението върху недвижимите имоти. В касационната жалба се навеждат оплаквания за недопустимост на обжалваното въззивно решение. В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване се сочи, че са налице предпоставките по чл.280 ал.1,т.1 и ал.2, предл.второ ГПК. От страна на ответника по касационната жалба е постъпил писмен отговор с изразено становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване. Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като констатира, че решението е въззивно и цената на иска е над 20 000 лева намира, че касационната жалба е допустима, редовна и подадена в срок. За да постанови обжалваното решение, с което е счел за основателни така предявените обективно съединени искове, съставът на въззивния съд се е позовал на следното: По силата на двустранен договор, сключен с нотариален акт № 22/27.06.2013 г., том 2, рег. № 1006, дело № 184/27.06.2013 год. на нотариус С. В., вписан под № 013 в регистъра на Нотариалната камара, ищецът „Голф Клуб Ибър“ АД е прехвърлил на ответника „Яйкъна РЕ“ АД девет недвижими имота срещу уговорена насрещна престация последният да прехвърли на ищеца поземлени имоти с обща площ от 100 дка, находящи се в землището на [община] и на [община], в срок до една година от сключването на процесния договор. В този срок ответникът не е изпълнил задълженията си. Последният в отговора на исковата молба се е позовал и е представил споразумение от 27.07.2013 г., с който страните са уговорили, че срокът за изпълнение на задължението на ответника по нотариалния акт е 12 месеца от поканата за това от страна на ищеца. С уведомление, връчено на ответника на 22.11.2019 г., ищецът е поискал изпълнението на задължението. За да не уважи възраженията на ответника за липса на настъпила изискуемост на насрещната престация ,като основание за развалянето на двустранния договор от страна на ищеца, съдът е изложил своите съображения, че доколкото същият е сключен във формата на нотариален акт, то той, съгласно чл. 293, ал. 6 ТЗ, може да бъде изменен само в същата форма. Ето защо споразумението от 27.07.2013 г. не поражда като последица изменение на процесния договор относно срока за изпълнение на задължението на ответника. Допълнително са изложени и съображения за това, че фактът на неизпълнението на ответника се преценява към датата на последните устни състезания по делото, които са проведени във въззивното производство на 15.02.2021 г., като към тази дата е изтекъл на 22.11.2020 г. дори 1-годишният срок за изпълнение на задължението на ответника по споразумението от 27.07.2013 г.: уведомлението, с което ищецът е поискал изпълнението на задължението, е било връчено на ответника на 22.11.2019 г., а последният, нито твърди, нито се установява изобщо да е изпълнил поетото с договора насрещно задължение за прехвърляне на недвижими поземлени имоти. Ето защо, според съда, неизпълнението е доказано по несъмнен начин, като то е съществено и обосновава възникване на правото за ищеца да развали договора по съдебен ред. С оглед изложеното съдът е счел исковете по чл. 87, ал. 3 и чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД са основателни. Изложени са и съображения относно неоснователността на съответните конкретни оплаквания във ВЖ за недопустимост на исковете: по отношение на същите не е приложим преклузивният срок по чл. 649, ал. 1 ТЗ, тъй като исковете по чл. 87, ал. 3 ЗЗД и обусловения от него иск по чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД не са обвързани с визирания в първата разпоредба преклузивен срок за предявяването им. Не е налице и връзка или припокриване с предмета на висящото т. д. № 1339/2019 г. на СГС, в който са предявени искове по чл. 647 ТЗ за същия договор. Според съда, не съществува пречка срещу един и същи договор да се водят различни по предмет конститутивни искове. Ето защо е направен извод, че обжалваното решение е допустимо. В изложение на основанията за допускане до касационно обжалване от страна на касатора се соча вероятна недопустимост на обжалваното решение, доколкото съдът е игнорирал наведеното основание по чл.229 т.4 ГПК за спиране на производството по иска по чл.87 ал.3 ЗЗД, с оглед висящо съдебно производство по предявен отменителен иск по чл.647 ТЗ, с предмет същия договор, чието разваляне се претендира с настоящия иск. Навежда се доводът, че синдикът не е активно легитимиран да предявява от свое име, в качеството си на орган на несъстоятелността, други искове, освен изрично предвидените такива по чл.645,646 и 647 ТЗ, т.е. синдикът не може да предяви и искове по чл.87 ал.3 ЗЗД и чл.55 ал.1, пр.3 ЗЗД. Същите доводи, но под формата на правни въпроси се формулират като основания по чл.280 ал.1,т.1 ГПК като се сочи практика на ВКС по чл.290 ГПК, на която според касатора, обжалваното решение не съответства-по втория въпрос, а по първия, като такава, се сочи ТР №1/2017 на ОСГТК на ВКС. По отношение на позоваването на недопустимост на обжалваното въззивно решение, като основание за допускане на касационно обжалване, настоящият състав на ВКС, Второ т.о. намира следното: Съгласно изложеното в мотивите на ТР №1/2017 на ОСГТК на ВКС връзката между делата, която има предвид чл.229, ал.1, т.4 ГПК, е обективната зависимост между две спорни правоотношения в съотношение на обуславящо и обусловено, която винаги е конкретно съществуваща, безспорно установена, пряко касае допустимостта или основателността на иска по обусловеното дело и поради това не предполага различия в преценките на съда по двете дела. Процесуалното значение на тази зависимост се изразява в това, че висящността на преюдициалния спор временно препятства упражняването на правото на иск по обусловеното дело, доколкото нормата на чл.229, ал.1, т.4 ГПК императивно задължава съдът да преустанови процесуалните действия по разглеждането и приключването на делото с решение по съществото на спора. Явно е, че такава зависимост, във връзка с преценката за допустимостта и/или основателността на иска, предявен от страна по договорно правоотношение, за разваляне на двустранен договор, поради неговото виновно неизпълнение от насрещния съконтрахент, от изхода на спора по иск на синдика, предявен срещу самия длъжник и трето лице на основанията изчерпателно изброени в чл.647 ТЗ, не може да е налице. Това е така, доколкото искът по чл.87 ал.3 ЗЗД има за предмет спор, основан на правопораждащи факти, съвсем различни от тези, визирани в различните хипотези на правните норми по чл.647 ТЗ и е между различни страни в различно процесуално качество, поради което и решението по втория иск не би обусловило по някакъв начин това по иска за разваляне на договора, поради неизпълнение. Ето защо това оплакване за вероятна недопустимост на обжалваното решение, с оглед налично основание за спиране на производството чл.229 т.4 ГПК е неоснователно. Относно оплакването за вероятна недопустимост на исковете, доколкото синдикът не е активно легитимиран е да предявява от свое име, в качеството си на орган на несъстоятелността, други искове, освен изрично предвидените такива по чл.645,646 и 647 ТЗ, и следователно синдикът не може да предяви и искове по чл.87 ал.3 ЗЗД и чл.55 ал.1, пр.3 ЗЗД, настоящият състав на ВКС,Второ т.о. намира следното: Нито с оглед начина на сезирането на съда в ИМ, нито от произнасянето със съответните съдебни решения по спора, може да се направи извод, че съдилищата са разгледали спор, по искове на синдика на „Голф Клуб Ибър“АД– в открито производство по несъстоятелност, предявени от негово име, в качеството му на процесуален субституент на кредиторите на длъжника, в изпълнение на специалните правомощия, които законодателят му е признал по определена категория искове в чл.649 ал.1 ТЗ, а не като представляващ неплатежоспособния длъжник, осъществявайки общите си функции по чл.658 ал.1, т.6 – относно разваляне от името на длъжника на договор, по които последният е страна, във връзка с тези по т.7 ТЗ-завеждайки от негово име дело, доколкото за развалянето на конкретния договор за прехвърляне собствеността на недвижими е приложим исковия ред по чл.87 ал.3 ЗЗД. Същото се отнася и за обусловения иск по чл.55 ал.1,пр.3 ЗЗД. Ето защо и това основание за недопустимост на произнасянето с обжалваното съдебно решение е неоснователно. Доколкото под формата на правни въпроси се формулират като основания по чл.280 ал.1,т.1 ГПК гореразгледаните оплаквания за недопустимост, то без да се повтаря вече изложеното, следва да се отчете само, че същите не се явяват от значение за изхода по спора, по вече изложените съображения. С оглед изложеното не следва да се допусне касационно обжалване. В полза на ответника по касация не се дължат разноски за настоящата инстанция, поради липсата на установени такива. Водим от изложеното настоящият състав на ВКС, Второ т.о. на ТК счита, че не е налице основание за допускане до касация, поради което