Определение № 168 от 27.04.2022 г. на ВКС по гр. д. № 4702/2021 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на В. Б. З., А. Б. И. и Й. Б. З., подадена срещу решение № 354 от 8.04.2021 г. по гр. д. № 2481/2020 г. на Софийски апелативен съд, с което е отменено решение № 99/9.03.2020 г., постановено по гр. д. № 535/2018 г. на Окръжен съд - София в частта, с която В. Й. В., регистриран като едноличен търговец с фирма „Агропрофит - Владимир Величков“, е осъден да заплати по искове с правно основание чл. 49, във вр. с чл. 45, ал. 1 ЗЗД на В. Б. З., А. Б. И. и Й. Б. З. сума в размер на 100 000 лв. за всяка една от ищците, представляваща обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на Б. А. З., настъпила на 25.09.2013 г. в резултат на виновни противоправни действия на работник на Р. И. В., регистрирана като частен земеделски производител, при изпълнение на възложената му работа, организирана и контролирана от В. Й. В., регистриран като едноличен търговец с фирма „Агропрофит - Владимир Величков“, ведно със законната лихва върху всяка от главниците, считано от 25.09.2013 г., до окончателното изплащане на задължението, като вместо това въззивният съд е отхвърлил така предявените искове; потвърдено е първоинстанционното решение в частта, с която са отхвърлени предявените от В. Б. З., А. Б. И. и Й. Б. З. срещу Р. И. В., регистрирана като частен земеделски производител, искове са правно основание чл. 49, във вр. с чл. 45, ал. 1 ЗЗД за заплащане на всяка една от ищците на сумата от по 100 000 лв., обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на Б. А. З., настъпила на 25.09.2013 г. в резултат на виновни противоправни действия на работник на този ответник при изпълнение на възложената му от ответника работа. Въззивният съд е посочил в решението си, че между страните не се спори, че ищците са наследници по закон на Б. З., починал при инцидент, настъпил на 25.09.2013 г. в землището на [населено място], [община], Софийска област, причинен виновно и противоправно от Т. М., който на 25.09.2013 г. се качил на телескопичен товарач (фадрома), марка „Маниту“, модел „МТ 732“ (превозното средство не е било регистрирано), седнал на седалката на водача и натиснал с левия си крак лоста на ръчната спирачка, вследствие на което превозното средство тръгнало назад, блъснало седящия зад него Б. З. и причинило смъртта му. Не се спори и че лицето, причинило смъртта на Б. З., е имало сключен валиден трудов договор с ответника Р. И. В., а починалият не се е намирал в трудово правоотношение с главния или евентуалния ответници. Визирал е, че разпоредбата на чл. 49 ЗЗД предвижда, че „този, който е възложил на друго лице някаква работа, отговаря за вредите, причинени от него при или по повод изпълнението на тази работа“, като основните елементи на отговорността по цитираната разпоредба са следните: причинена вреда; причинна връзка между причинената вреда и поведението на лицето, на което ответникът е възложил извършването на съответната работа; причиняването на вредата да е виновно и противоправно; вредата (вредите) да са причинени от изпълнителя при или по повод извършване (изпълнение) на възложената работа. Специфични предпоставки за отговорността по реда на чл. 49 ЗЗД е да се установи, че е налице възлагане на работа на лицето, което е причинило увреждането, което е основание да се ангажира отговорността на възложителя на работата. Възможни са следните хипотези: изпълнителят е причинил вреди, като е останал в границите на възложената му работа; вредите са причинени от изцяло лични действия на изпълнителя, които нямат никаква връзка с изпълнение на възложената работа; вредите са причинени от действия, които не се включват в обхвата на възложената работа, но са тясно свързани с нея, и не биха могли да бъдат извършени, ако не е било възлагането. Съдът е посочил, че само в първата и третата хипотези може да се постави въпросът за ангажиране отговорността на възложителя на работата. Софийски апелативен съд е приел, че в конкретния случай лицето Т. М., което е причинило смъртта на наследодателя на ищците, е било ангажирано по трудов договор, сключен с ответника Р. В., да изпълнява длъжността „общ работник, оранжерия/парник“. Извършените от него действия по освобождаване на спирачния лост на товарач (фадрома), марка „Маниту“, модел „МТ 732“, са били изцяло самоволни и нямат нищо общо с трудовата му функция. Вредоносният резултат не е извършен при или по повод на възложената му работа, което изключва възможността да се ангажира отговорността на възложителя на работата. Наследниците на починалото лице разполагат с възможността да предявят иск единствено срещу прекия причинител на увреждането. Жалбоподателите считат решението на въззивния съд за неправилно – незаконосъобразно, необосновано и постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК твърдят, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с ППВС № 9/1966 г. по съществен материалноправен въпрос – относно института на отговорността на възложителя на работата, както и в противоречие с т. 3 на ППВС № 17/1963 г., доразвиващо ППВС № 7/1958 г. и ППВС № 4/25.05.1961 г., по въпроса за отговорността по чл. 49 ЗЗД. Сочат, че изразът „при изпълнение на възложената работа“ в чл. 49 ЗЗД означава, че вредите следва да се причинени през времето, когато се извършва възложената работа, и да са от действия, съставляващи изпълнение на възложената работа, като считат, че Т. М. е бил на мястото на инцидента именно по повод възложената му работа и е влязъл във фадромата, за да сложи работното си облекло. Визират, че когато по договор между две предприятия едното е възложило на другото определена работа, при извършването на която настъпят вреди, за правилното разрешаване на спор по чл. 49 ЗЗД е необходимо да се изясни същността на сключения договор – на кого принадлежат организацията на работата, ръководството и контролът й. На следващо място жалбоподателите се позовават на основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по следните въпроси: 1. Следва ли съдът при иск по чл. 49 ЗЗД, при водено по повод на това наказателно производство, да се съобрази в решението си с фактическите и правни изводи, направени от наказателния съд в мотивите му; 2. Следва ли съдът, при предявени субективно съединени при условията на евентуалност искове и постъпила жалба от ищците срещу отхвърлянето на единия от тези искове, да се произнесе поотделно относно предпоставките за уважаване или отхвърляне на всеки от тези искове; 3. Налице ли е обективен и безвиновен характер на отговорността на възложителя на работата. Първият въпрос е формулиран във връзка с установеното от наказателния съд, че служителят Р. В. е оставил фадромата отключена и с неосвободен спирачен лост, като жалбоподателите считат, че въззивният съд е игнорирал връзката между това деликтно поведение и смъртта на наследодателя им. Във връзка с втория въпрос излагат, че след като Софийски апелативен съд е счел, че едноличният търговец не носи отговорност по чл. 49 ЗЗД, то е следвало да приеме, че такава носи другият ответник (главен). Относно третия въпрос жалбоподателите излагат, че решението е неправилно, тъй като дерогира факта, че лицата, които са възложили работата, във връзка с която са причинени вредите, не могат да правят възражения, че са невиновни в подбора на лицата и да се позовават на други лични основания за освобождаването им от отговорност. Постъпили са отговори на касационната жалба от Р. И. В., регистрирана като частен земеделски производител, и ЕТ „Агропрофит - Владимир Величков“, в които са изложени съображения за липса на основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на жалбата. Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение, приема следното: Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е процесуално допустима. Допускането на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос (материалноправен или процесуалноправен), който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение (чл. 280, ал. 2 ГПК). Съгласно дадените в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1 разяснения задължение на касатора е да формулира обуславящия изхода на спора правен въпрос, който определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането й до касационно разглеждане. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. В съответствие с диспозитивното начало в гражданския процес ВКС може единствено да конкретизира и уточни поставения от касатора правен въпрос, но не може да го извежда от съдържанието на изложението, респ. от касационната жалба. Непосочването на такъв въпрос е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК. Съгласно т. 4 на визираното тълкувателно решение точното прилагане на закона и развитието на правото по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, като правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното решение, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитието на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Не е налице соченото противоречие по общия въпрос за отговорността на възложителя по чл. 49 ЗЗД с цитираните постановления на ВС. Безспорно, отговорността по чл. 49 ЗЗД е различна от договорната и деликтната отговорност. Тя е отговорност за чуждо противоправно и виновно деяние, с което е причинена вреда на пострадалия, и има обезпечително-гаранционна функция. Предпоставките за ангажирането й са следните: вреди; вредите да са причинени от лице, на което отговорният по чл. 49 ЗЗД е възложил някаква работа; вредите да са причинени при или по повод изпълнението на работата; вина на работника. В ППВС № 9/28.12.1966 г. подробно е разгледан въпросът кога вредите са причинени при изпълнение на възложената работа и кога – по повод на него, като са дадени и съответни примери. Прието е, че в чл. 49 ЗЗД става дума за два отделни фактически състава. Вредите се считат причинени при изпълнение на възложената работа, когато те са резултат на действия, които съставляват извършване на тази работа, независимо от това дали извършването й става в течение на определеното работно време или извън него, а по повод изпълнението на възложената работа – когато става дума за други действия, които се извършват преди, по време и след изпълнението на възложената работа и които макар да не съставляват изпълнение на възложената работа, са пряко свързани с него. Посочено е, че действия по повод изпълнението на възложената работа са например действията по подготовката за извършването на работата, по улесняване извършването на същата, за запазване на резултата от нея, а така също и действия, с които не се цели пряко изпълнение на възложената работа, но са пряко свързани с него. Визирано е, че без наличието на пряка връзка между изпълнението на работата и вредоносните действия не възниква отговорност по чл. 49 ЗЗД и че не може да се счита, че увреждането е настъпило по повод на извършването на възложената работа, когато, макар и да има между тях някаква връзка, тя не е пряка. Именно в този смисъл са и решаващите мотиви на въззивното решение, в което съдът е направил извод, че действията на виновното лице – работникът Т. М., по качване във фадромата и освобождаване на ръчната спирачка са без каквато и връзка с възложената му работа, поради което не обуславят наличието на отговорност по чл. 49 ЗЗД. По отношение на следващите формулирани в изложението към касационната жалба три въпроса настоящият съд счита, че не е налице соченото основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. За нито един от тях не е обосновано защо жалбоподателите намират, че съответният въпрос е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Освен това, по първия въпрос, съгласно разпоредбата на чл. 300 ГПК, влязлата в сила присъда на наказателния съд е задължителна за гражданския съд, който разглежда гражданските последици от деянието, относно това дали е извършено деянието, неговата противоправност и виновността на дееца. С оглед субективните и обективните граници на силата на пресъдено нещо на присъдата, всички останали констатации и изводи на наказателния съд, обективирани в мотивите на присъдата и изведени въз основа на събраните в наказателното производство доказателства, не обвързват гражданския съд, като в този смисъл е и утвърдената съдебна практика. Допълнително следва да се отбележи, че този въпрос е поставен във връзка с оплакването, че съдът не е взел под внимание установеното от наказателния съд поведение на лицето Р. А.. Видно от исковата молба, обаче, претенциите не се основават на виновното поведение на А., а единствено на това на Т. М.. Вторият въпрос е твърде общо формулиран и без връзка с конкретния казус, при който съдът е отхвърлил претенциите поради липсата на осъществен фактически състав на отговорността по чл. 49 ЗЗД, като изложените от него мотиви са относими към всеки от исковете, предвид общите факти и обстоятелства, обуславящи отговорността на всеки един от ответниците. По третия въпрос е налице многобройна непротиворечива съдебна практика. По този въпрос атакуваното решение не се отклонява от нея, доколкото решаващите му мотиви за отхвърляне на исковете са основани не на характера на отговорността на възложителя на работата, а на това, че в случая вредите са причинени от работника не при или по повод изпълнението на възложената му работа. Настоящият съдебен състав на второ гражданско отделение на ВКС намира и че обжалваното пред него решение не е вероятно нищожно или недопустимо. Същото не е и очевидно неправилно, доколкото не е постановено в грубо нарушение на материалния или процесуалния закон и не е явно необосновано. Въз основа на така изложеното, настоящият съдебен състав на второ гражданско отделение на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение,