Определение № 1074 от 17.11.2023 г. на ВКС по т. д. № 2595/2022 г.

Производството е по чл.288 ГПК. С решение №1030/11.07.2022г., постановено по гр.д.№3829/2020г. Софийски апелативен съд е ПОТВЪРДИЛ решение № 4457/22.07.20г. по гр.д.№ 9498/13г. на СГС, с което е допусната поправка на очевидна фактическа грешка в решение № 2681/29.04.20г. по същото дело на СГС; ОТМЕНИЛ е поправеното решение № 2681/29.04.20г. по гр.д. № 9498/13г. на СГС в частта, с която съдът се е произнесъл по дължимостта на вземане за главница – падежирали вноски в размер на 20 453, 02 лв. за посочен период със законната лихва и е отхвърлил исковете за признаване на вземане за главница до размера от 213 618, 81 лв.; в частта, с която е признато вземане за възнаградителна лихва над размера от 15 335, 07 лв. до размера от 18 897, 99 лв.; в частта, в която са отхвърлени исковете на „Юробанк България“АД срещу В. К. Н. и И. В. Н. за признаване за установено на вземане за такса за управление на кредита над размера от 709, 10 лв. до размера от 936, 71 лв.; в частта, с която е признато вземане на банката за такса за администриране на просрочен кредит в размер на 116 лв., както и в частта, с която са присъдени разноски в полза на ответниците над размера от по 195, 49 лв. за всеки от тях. Вместо това с решението си САС е ПРИЗНАЛ ЗА УСТАНОВЕНО по исковете, предявени по реда на чл. 415 вр. чл. 422 ГПК, че „Юробанк България“ АД има вземане срещу В. К. Н. и И. В. Н., в качеството им на солидарни длъжници по договор за кредит за покупка на недвижим имот от 19.09.2007г. за сумата 213 618, 81 лв., представляваща сбор от неплатени падежирали след 28.04.2010г. вноски от главницата и предсрочно изискуема главница, ведно със законната лихва върху сумата, считано от 03.11.2021г. до окончателното й плащане, както и вземане за такса за управление на кредит в размер на още 227, 61 лв., начислена за периода 28.09.2010г. – 22 28.09.2011г., за които суми е издадена заповед за изпълнение по реда на чл. 417 ГПК по ч. гр. д. № 3479/2012г. на СРС; ОТХВЪРЛИЛ е исковете на „Юробанк България“ АД за признаване за установено, че банката има вземане срещу ответниците за разликата над 15 335, 07 лв. до размера от 18 897, 99 лв. – възнаградителна лихва за периода 28.02.2011г. – 19.01.2012г. и вземане за такса за администриране на просрочен кредит в размер на 116 лв.; ПОТВЪРДИЛ е решение № 2681/29.04.20г. по гр. дело № 9498/13г., поправено с решение № 4457/22.07.20г. по гр. дело № 9498/13г. на СГС в останалите обжалвани от страните части; произнесъл се е по разноските, съобразно изхода на спора. Срещу така постановеното решение в частта му, с която са уважени предявените от банката искове, е подадена касационна жалба от В. К. Н. и И. В. Н.. В нея са наведени оплаквания за недопустимост, обоснована с твърдения за произнасяне на съда по недопустим, непредявен иск с присъждане на бъдещи вземания, възникнали след подаване на заявлението по чл.417 т.2 ГПК, и за неправилност, поради допуснати нарушения на процесуални правила, неправилно приложение на материалния закон и необоснованост. Претендира се неговата отмяна с произтичащите от това последици. Касаторите поддържат доводи за незаконосъобразност на извода на въззивния съд, че обявяването на предсрочната изискуемост на кредита може да бъде извършено в хода на производството по иска по чл.422 ГПК и, че това е правнорелевантен факт, който следва да бъде съобразен от съда. Неправилно, според същите, съдът е отказал да уважи направеното от тях възражение за изтекла погасителна давност, а изводите му относно формирането на дължимия размер на главницата по кредита са необосновани. В представеното с касационната жалба писмено изложение по чл.284 ал.3 т.1 ГПК приложното поле на касационното обжалване се обосновава с наличие на основанията по чл.280 ал.2 предл. 2 и предл.3 ГПК, както и с основанията по чл.280 ал.1 т.1 и т.3 ГПК. Твърди се,че по обуславящ изхода на делото начин съдът се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС по въпросите: 1. Допустимо ли е ищецът да изменя основанието на предявения от него иск по чл.422 ГПК вр. чл.415 ал.1 ГПК и приложими ли са правилата на чл.214 ГПК в производството по чл.422 ГПК?; /противоречие със задължителната практика – ТР №4/18.06.2014г. по тълк.д.№4/2013г. на ОСГТК на ВКС/ 2. Изискуемо ли е в хипотезата на предявен иск по чл.422 ГПК вземането, произтичащо от договор за банков кредит, чиято предсрочна изискуемост не е била обявена на длъжника преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение от банката-кредитор по реда на чл.418 ГПК вр. чл.417 т.2 ГПК и чл.60 ал.2 ЗКИ, но е била обявена чрез връчване на нотариална покана в хода на въззивната инстанция на исково производство, образувано по реда на чл.415 ал.1 ГПК вр. чл.422 ал.1 ГПК?; 3. Може ли обявяването на кредита за предсрочно изискуем да бъде извършено чрез връчване на нотариална покана в хода на въззивната инстанция на исково производство, образувано по реда на чл.415 ал.1 ГПК вр. чл.422 ал.1 ГПК и представлява ли това факт, който трябва да бъде съобразен от съда по чл.235 ал.3 ГПК?; /по двата въпроса се поддържа противоречие с ТР №4/18.06.2014г. по тълк.д.№4/2013г. на ОСГТК на ВКС, решение №77/10.05.2016г. по т.д.№3247/14г. на ІІ т.о. на ВКС и решение №114/07.09.2016г. по т.д.№362/15г. на ІІ т.о. на ВКС/ 4. За да се приеме,че е налице предсрочна изискуемост на кредитното задължение следва ли да са налице и двете предпоставки: обективният факт на неплащането и упражненото от кредитора право да обяви кредита за предсрочно изискуем и липсата на първата предпоставка /обективен факт на неплащане на три последователни вноски/ води ли до липса на правото за обявяване на кредита за предсрочно изискуем и основателност на иск по чл.422 ГПК за падежирали вноски?; 5.При липса на обективния факт на неплащането към датата на депозирането на заявлението по чл.417 т.2 ГПК допустимо ли е производство по чл.422 ГПК за вземания, възникнали след подаване на това заявление и исковата молба /т.е. бъдещи вземания/ и следва ли да намери приложение в този случай чл.235 ал.3 ГПК?; 6.Допустимо ли е предявеният иск по реда на чл.422 ал.1 ГПК за установяване дължимостта на вземане по договор за банков кредит поради предсрочна изискуемост да бъде уважен само за вноските с настъпил падеж до приключване на устните състезания във въззивното производство в случай,че е доказана само една от предпоставките за предсрочна изискуемост, а именно липса на уведомление до кредитополучателя, но не и обективно възникване на право да се обяви кредитът за предсрочно изискуем поради неплащане?; /противоречие с т.18 от ТР №4/18.06.2014г. по тълк.д.№4/2013г. на ОСГТК на ВКС/ 7. Как следва да се определи размерът на вземането на кредитора при предсрочна изискуемост по договор за кредит – само в размер на непогасения остатък от предоставената по договора парична сума или се включва уговореното в договора възнаграждение /възнаградителни лихви/?; /противоречие с ТР №3/27.03.2019г. по тълк.д.№3/2017г. на ОСГТК на ВКС/ 8. Месечните анюитетни вноски, дължими по договор за банков кредит, представляват ли „периодични плащания“ по смисъла на чл.111 б.“в“ ЗЗД? /противоречие с ТР №3/18.05.2012г. по тълк.д.№3/11г. на ОСГТК на ВКС/. По въпросите от т.2 до т.6 включително касаторите поддържат в условията на евентуалност приложимост на допълнителен критерий за селектиране на жалбата им по чл.280 ал.1 т.3 ГПК, наличието на който обосновават с доводи, че произнасянето на касационната инстанция по тях ще допринесе за развитието на правото, предвид липсата на практика по чл.290 ГПК по тях, както и,че е от значение за точното прилагане на закона, тъй като въпросите са противоречиво разрешавани от съдилищата. Даденото от въззивния съд разрешение на последния от въпросите, според касаторите, е очевидно неправилно В подадения в срока по чл.287 ал.1 ГПК писмен отговор на касационната жалба „Юробанк България“ АД оспорва наличието на обосновани предпоставки за селектирането на касационната жалба както и основателността на изложените в нея оплаквания и искания за отмяна на въззивния съдебен акт. Моли същата, в случай,че бъде допусната до касационен контрол, да бъде оставена без уважение. Претендира разноски. Съставът на Върховен касационен съд Второ търговско отделение, констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирани да обжалват страни и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, поради което е допустима. При проверката за наличие на предпоставки за допускане на касационното обжалване настоящият състав съобрази следното: За да постанови обжалвания пред настоящата инстанция правен резултат, съставът на Софийски апелативен съд е приел за установено в производствата пред двете инстанции, че между „Българска пощенска банка“ АД /с ново наименование „Юробанк България“ АД/ и ответниците –физически лица е бил сключен договор за кредит за покупка на недвижим имот от 19.09.2007г., по силата на който на последните е бил предоставен кредит в размер на 220 000 лв. при краен срок за издължаване 420 месеца /35 години/ ,при годишна лихва за първата година от срока за издължаване на кредита в размер на 2 %, а за всяка следваща година - в размер на сбора на базовия лихвен процент на банката за жилищни кредити в лева, валиден за съответния период на начисляване на лихвата, плюс договорна надбавка от 0,9 пункта, при БЛП към момента на сключване на договора 7 %; че на 28.09.2007г. кредитът е бил реално усвоен с постъпване на сумата по сметка на кредитополучателя В. Н.; че последното плащане по кредита, установено от вещото лице, е осъществено на 25.05.2011г. в размер на сума от 500 лв., а първата останала непогасена изцяло месечна вноска, е от 28.02.2010г.; че ищецът не е изпращал уведомление до ответниците за обявяване на предсрочна изискуемост на кредита, а е подал заявление за издаване на заповед за изпълнение и изпълнителен лист на 24.01.2012г., базирайки се на клаузата на чл.18 ал.2 от договора, че при неиздължаване на три месечни последователни погасителни вноски изцяло или частично, целият остатък по кредита се превръща в предсрочно и изцяло изискуем, считано от датата на падежа на последната вноска; че с издадените в полза на банката срещу ответниците по делото заповед за изпълнение от 06.03.2012г. и изпълнителен лист същите са били осъдени да заплатят солидарно на „Юробанк България“АД главница в размер на 215 369, 08 лв., договорна лихва в размер на 40 528, 19 лв. за периода 28.02.2011 – 19.01.2012г., такси 1 156, 33 лв. за периода от 28.09.2009г. – 19.01.2012г. и законна лихва от 23.01.2012г.; че в хода на въззивното производство ищецът е изпратил нотариални покани до ответниците, като тази до И. Н. й е връчена лично на 11.05.2021г., а на ответника В. Н. – по реда на чл.47 ГПК – на 03.11.2021г., като със същите банката е упражнила правото си да обяви кредита за изцяло предсрочно изискуем поради неиздължаване на погасителната вноска с падеж 28.02.2011г.; че с влязло в сила на 08.07.2016г. решение по гр.д.№2749/2012г. на СГС са били признати за нищожни договорните клаузи по чл.3 ал.2, чл.3 ал.6, чл.6 ал.3 и чл. 12 като неравноправни на основание чл.143 т.10 и т.12 ЗЗП по предявен от ответниците срещу банката иск с правно основание чл.26 ал.1 ЗЗД и чл.146 ал.1 ЗЗП, като последната е осъдена на основание чл.55 ал.1 ЗЗД да им заплати сумата 3 136,27 лв., представляваща сбор от недължимо платени по договора за кредит суми по месечни вноски за периода от 28.10.2008 г. до 28.03.2009г., ведно със законната лихва от 20.01.2012г.; че по образуваното въз основа на издадения изпълнителен лист изпълнително дело с преводно нареждане от 19.10.2016г. банката е заплатила сумата 18 091, 36 лв. по сметка на ЧСИ. Подробно са обсъдени и анализирани изготвените и приети в производството пред двете инстанции заключения на счетоводни експертизи. Въз основа на тези факти съдът е развил съображения,че ответниците по исковете имат качеството на потребител по смисъла на §13, т.1 ДРЗЗП, а банката се явява търговец по смисъла на т.2 от същия параграф на закона. Зачитайки силата на пресъдено нещо с влязлото в сила решение по инициираното от кредитополучателите срещу банката гражданско дело,с което са признати за нищожни, като неравноправни, клаузи от разглеждания договор за кредит, въззивният състав е приел за недействителни едностранните промени в размера на задълженията по договора, уговорени с оспорените клаузи от него и поради това - относими към разрешаването на спора изчисленията на вещите лица при първоначално уговорен лихвен процент и първоначално уговорени условия, като за целите на изчисляване на дължимите суми по кредита за исковите периоди / при отчитане на факта,че присъдените суми с предходно приключилото дело касаят период преди този по претенциите/ съдът е възприел изчисленията по първоначалния погасителен план, който регулира отношенията между страните при обявената нищожност на клаузи, даващи възможност на кредитодателя да изменя едностранно условията на договора. Доколкото при тези изчисления се установява, че към 28.02.2011г. е била допусната забава в плащанията на вноските по кредита, а последното такова е осъществено на 25.05.2011г., при останали непогасени повече от три поредни вноски с падежи, настъпили след м.02.2010г., съдът е приел,че към м.02.2011г. обективно са се били осъществили предпоставки като визираните в чл.18 ал.1 от договора за кредит за обявяване на предсрочна изискуемост на кредита, без да е съществувало задължение на банката да обяви кредита за предсрочно изискуем към определен момент, тъй като отнемането на преимуществото на срока представлява нейно субективно право. Съставът е съобразил т. 18 от № 4/18.06.2014г. по тълк. д. №4/2013г. на ОСГТК на ВКС и т. 2 от №3/27.03.2019г. по тълк. д. №3/2017г. на ОСГТК на ВКС, според които с обявяването на предсрочна изискуемост, която има действие от момента на получаване от длъжника на волеизявлението на кредитора, ако към този момент са настъпили обективните факти, обуславящи настъпването й, кредиторът упражнява преобразуващото си /потестативно/ право едностранно да измени срока за изпълнение на задължението за връщане на предоставената парична сума, с оглед което е приел,че в конкретния случай изявленията, съдържащи се в нотариалните покани, са достигнали до длъжниците – кредитополучатели на 11.05.2021г. и на 03.11.2021г. и с тях кредиторът е упражнил правото си да обяви целия дълг за предсрочно изискуем поради осъществяване на факти, настъпили преди подаването на заявлението за издаване на заповед за изпълнение. Посочил е, че, независимо от установеното плащане на възнаградителна лихва в размер, по-голям от дължимия за определен период от време, с оглед последвалите частични плащания, при прилагането на първоначалния погасителен план тези плащания покриват едва вноската с падеж 28.03.2010г., от което е направил заключение,че и към датите на връчване на нотариалните покани до длъжниците изводът,че са били осъществени изискуемите обективни факти, обусловили настъпването на предсрочната изискуемост за всеки от тях, не търпи промяна. Отказал е да сподели възражението на ответниците, че не са налице предпоставки за присъждане нито на падежирали вноски от главницата, нито на обявена за предсрочно изискуема главница, както и за присъждането на останалите претендирани вземания, като се е позовал на мотивите на т. 1 от ТР №8/02.04.2019 г. по тълк.д.№8/2017 г. на ОСГТК на ВКС и на тези по т. 9 от ТР № 4/18.06.2014 г. по тълк. д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, според които е допустимо предявеният по реда на чл. 422 ал. 1 ГПК иск за установяване дължимост на вземане по договор за банков кредит поради предсрочна изискуемост да бъде уважен само за вноските с настъпил падеж, ако предсрочната изискуемост не е била обявена на длъжника преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение въз основа на документ, като решението на съда трябва да отразява правното положение между страните по делото, каквото е то в момента на приключване на съдебното дирене в първата или въззивната инстанция, което означава той да вземе предвид и фактите, настъпили след предявяването на иска, ако те са от значение за спорното право, било защото го пораждат или защото го погасяват /например - ищецът придобива спорното право след предявяването на иска, притезанието става изискуемо в течение на делото, ответникът плаща или прихваща след предявяването на иска/; вземането за дължимата главница следва да се счита конкретизирано в достатъчна степен, когато е посочено като глобален размер, без да са разграничени вноските с настъпил падеж от тези, които се претендират с оглед настъпила предсрочна изискуемост, като се приема,че вземането е едно и също, независимо дали се претендира като сбор от падежирали вноски или като предсрочно изискуема главница. Доколкото тази задължителна практика на ВКС не разглежда хипотезата,в която предсрочната изискуемост е обявена на длъжника в хода на исковото производство, въззивният съд е съобразил и постановената по реда на чл. 290 ГПК такава с решенията по т.д.№16/19 г. на ІІ ТО на ВКС, по т.д.№3092/18г. на ІІ ТО на ВКС, по т.д.№2891/19г. на ІІ ТО на ВКС, по т.д.№2122/20г. на І ТО на ВКС, по т.д.№2482/18г. на ІІ ТО на ВКС, по т.д.№2256/19 г. на II ТО на ВКС, с която се приема, че обявяването на кредита за предсрочно изискуем може да бъде извършено и в хода на исковото производство по чл. 422 ГПК, като това представлява правнорелевантен факт, който трябва да бъде съобразен от съда на основание чл. 235 ал. 3 ГПК в рамките на претендираните с иска суми. В съответствие с това и като е кредитирал направените в заключението на вещото лице изчисления, съдът е приложил чл.235 ал.3 вр. чл.162 ГПК като е приел, че в случая следва да се признае вземане на банката срещу двамата солидарни длъжници в размер на 213 618, 81 лв., която сума представлява сбор от неплатени падежирали вноски по главницата от 28.04.2010г. и предсрочно изискуемия остатък от главницата, определен като сума според първоначалния погасителен план, приет от съда за релевантен в отношенията между страните, ведно със законната лихва върху нея, считано от по-късната дата на връчване на нотариалните покани - 03.11.2021г. По отношение на вземането за възнаградителна лихва, прието от съда като дължимо само за периода 28.02.2011г.-19.01.2012г. /периодът,за който такава е претендирана със заявлението за издаване на заповед за изпълнение/ и за такса за управление на кредита съдът се е основал на заключението на счетоводната експертиза, назначена и изслушана във въззивното производство. За да остави без уважение направеното от ответниците възражение за погасяване по давност на вноските с настъпил падеж, основано на факти, настъпили в хода на процеса, съдът се е аргументирал със съображения,че погасителната давност е била прекъсната на 09.07.2013г. с предявяването на иска по чл. 422 ГПК, съобразно чл.116 б.„б“ вр. чл.115 ал.1 б.“ж“ ЗЗД, включително по отношение на вземанията за вноските с настъпил падеж, доколкото те са част от вземанията, включени в предмета на делото и не представляват такова, предявено за първи път в хода на процеса. В допълнение е развил съображения, че това са задължения за плащане на части, които не попадат в понятието „периодични плащания“, изяснено в ТР № 3/18.05.2012г. по тълк. д. № 3/2011г. на ОСГТК на ВКС, за да е приложима кратката тригодишна давност по чл. 111 б.“в“ ЗЗД. Настоящият състав на Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение намира,че не са налице предпоставки за допускане на така постановеното въззивно решение до касационен контрол. Съгласно разпоредбата на чл.280 ал.1 ГПК, прилагана в съответствие с разясненията в т.1 от Тълкувателно решение №1/2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, касационният контрол на въззивното решение по този ред се допуска, ако с изложението на касатора са обосновани едновременно както общата, така и допълнителните предпоставки - формулирани в изложение към касационната жалба един или повече правни въпроси, разрешени от въззивния съд по обуславящ изхода на спора начин, при не само сочена, но и обоснована някоя от хипотезите, визирани в т.т. 1-3 на чл.280 ал.1 от ГПК. От значение за изхода на спора са въпросите, които са били включени в предмета на делото, индивидуализиран чрез основанието и петитума на иска и са обусловили правната воля на съда. Същите следва да бъдат от правно естество и разрешаването им да има общозначим характер, а не да касаят пряко фактите по конкретното дело и извършената от съда тяхна преценка, тъй като в този случай въпросът би бил по правилността на решението, която е предмет на разглеждане при осъществяването на дейността на касационната инстанция след допускането на решението до касационен контрол. С разпоредбата на чл.280 ал.2 ГПК са въведени от законодателя като самостоятелни основания за допускане на касационния контрол вероятната недопустимост на въззивното решение и очевидната му неправилност, на които касаторите изрично са се позовали. Първото от двете основания се поддържа по съображения за произнасяне по непредявен иск, тъй като с решението са присъдени бъдещи вземания за вноски, възникнали след подаването на заявлението. Настоящият състав намира,че не са налице данни за извод за съществуваща вероятност въззивното решение да е недопустимо, както по изложените от касаторите съображения, така и след извършена служебна проверка за наличие на останалите, поддържани в теорията и практиката общи и специфични основания,обуславящи касиране на съдебния акт,поради такъв порок. При постановяване на решението си съдът не е излязъл извън заявения от ищеца петитум, който е поискал да бъде установено съществуването на негови вземания от ответниците по договор за банков кредит в определени размери, като искът е разгледан в рамките на същите. Произнасянето с оглед промяната на правопораждащите претенцията факти /настъпването на предсрочната изискуемост към по-късен от твърдяния момент, но преди приключването на устните състезания/, не е произнасяне свръхпетитум, а в рамките на очертания от страните предмет при съобразяване на факти, релевантни за спорното право, съобразно установения от законодателя императив в чл.235 ал.3 ГПК. Решението не е и очевидно неправилно. Константно и непротиворечиво в практиката на ВКС се поддържа,че предпоставката на чл.280 ал.2 предл.3 ГПК е налице,когато решението страда от такъв съществен негов порок, който позволява на касационната инстанция да отрече правилността му без да се налага извършването на преценка на доказателствата, въз основа на които съдът е приел за установена конкретна фактическа обстановка и на преценка за съответствие и обоснованост спрямо приложените към хипотезата материално-правни норми, обусловили решаващите му правни изводи. Тази преценка, доколкото е присъща за същинската контролна дейност на касационната инстанция,извършвана в производство по допуснато касационно обжалване по чл.290 ал.2 ГПК, не може да бъде основание за приложимост на разпоредбата на чл.280 ал.2 предл.3 ГПК. Наличието на посочения критерий за достъп би могло да бъде обосновано само когато неправилността е обективно и явно установима - например, когато въззивният съд е основал изводите си на правна норма, която е отменена или, макар и да е приложена действащата такава към релевантния момент, смисълът й да е изтълкуван очевидно превратно; решаващият извод да е в явно противоречие с основополагащ принцип на правото или с правилата на елементарната формална логика и др.под. Основанието на чл.280 ал.2 предл.3 ГПК касаторите обосновават с твърдение за очевидна неправилност на извода на въззивния съд,че вноските по кредита не представляват периодични плащания и поради това за тях не е приложима кратката тригодишна погасителна давност, но такова твърдение, освен че не касае целия съдебен акт, а само един от направените в него изводи, не кореспондира и с нито една от примерно изброените по-горе хипотези на очевидна неправилност. Това е оплакване за неправилност по смисъла на чл.281 т.3 ГПК, което обаче не може да обуслови положителен изход от настоящата фаза на производството пред касационната инстанция. От всички поставени в изложението на касаторите въпроси, осъществяващ общата предпоставка за допускане на касационното обжалване, е третият, доколкото, за да приеме иска за основателен, въззивният съд е съобразил по реда на чл.235 ал.3 ГПК като настъпил в хода на процеса факт обявяването на предсрочната изискуемост на кредита с изявление на банката, отправено в хода на делото /през 2021г./ до длъжниците. Въпреки това въпросът не може да обуслови достъп до касация,тъй като по отношение на него не е налице допълнителната предпоставка в сочената от касаторите хипотеза на чл.280 ал.1 т.1 ГПК. Цитираната с въпроса съдебна практика, приемаща, че уведомяването на длъжника за предсрочната изискуемост на кредита, извършено с исковата молба, с която се предявява искът по чл.422 ГПК, има за последица настъпване на предсрочна изискуемост, но не може да бъде взето в предвид като факт по смисъла на чл.235 ал.3 ГПК, а е основание за предявяване на нов осъдителен иск или ново заявление за издаване на заповед за изпълнение, впоследствие е изоставена. Създадена е нова такава след постановяването на ТР № 8/02.04.2019 г. по тълк.д.№8/17 г. на ОСГТК на ВКС /напр. решение № 86/27.10.2020 г. по т. д. № 2118/2019 г. на I т.о. на ВКС, решение № 42/03.06.2020 г. по т. д. № 1680/2019 г. на I т.о. на ВКС, решение № 10/25.02.2020 г. по т. д. № 16/2019 г. на II т.о. на ВКС и др., включително решенията, посочени от въззивния съд/, с която се възприема разбирането, че обявяването на кредита за предсрочно изискуем може да бъде извършено в хода на исковото производство по чл. 422 ГПК, като упражненото по този начин потестативно право представлява нов факт от значение за съществуването на претендираното вземане по заповедта за изпълнение, който следва да бъде взет предвид по реда на чл. 235 ал. 3 ГПК. Решението на въззивния съд е съобразено именно с тази практика, цитирана и изрично от решаващия състав. От останалите въпроси първият не може да бъде определен като обуславящ, доколкото е основан на принципно невярно поддържаната от касаторите теза,че ищецът е изменил в хода на делото основанието на предявения от него иск по чл.422 ГПК, каквото становище въззивният съд не е възприел, а е разгледал предявения по реда на чл.422 ГПК установителен иск, съобразявайки настъпилите след предявяването му обстоятелства – обявяване на кредита за предсрочно изискуем с изявлението на кредитора, достигнало до длъжниците. Това произнасяне не влиза в противоречие нито с цитираното от самите касатори ТР № 4 от 18.06.2014 г. по тълк. дело № 4/2013 г. на ОСГТК, чиято относима т.11б е съобразена, нито със смисъла на разясненията, дадени в т.1 от ТР № 8/02.04.2019 г. по тълк. дело № 8/2017 г. на ОСГТК на ВКС, според който смисъл предсрочната изискуемост на вземането по договора за кредит променя изискуемостта на вноските, които не са подлежали на изпълнение преди настъпването й, но няма за последица изменение на основанието, от което произтича вземането, тъй като вноските с падеж преди датата на настъпване на предсрочната изискуемост и вноските, станали предсрочно изискуеми, са вземания, възникнали на едно и също основание – договора за кредит,а позоваването на предсрочната изискуемост не е определящо за основанието на иска, предявен по реда на чл. 422 ал. 1 ГПК. В този смисъл е и изрично даденото разрешение в решение №10/25.02.2020 г. по т.д.№16/2019 г. на II т. о. на ВКС, където е посочено,че „правното основание, на което се претендира изпълнение, както на вноските с настъпил падеж, така и на останалата част от главницата поради настъпила предсрочна изискуемост на кредита, е сключеният договор за кредит; изискуемостта е възможността на банката – кредитор да иска изпълнение на задължението; изискуемостта означава, че банката – кредитор може да ….. подаде заявление за издаване на заповед за изпълнение въз основа на документ по чл.417 ГПК и съответно предяви установителен иск по чл.415 ал.3 вр. ал.1 т.1 и т. 2 ………; при твърдение в исковата молба за настъпила предсрочна изискуемост на кредита, но действително обявена предсрочна изискуемост в хода на исковото производство, този факт следва да бъде взет предвид на основание чл.235 ал.3 ГПК …..; целта на заповедното производство, продължение на което е производството по реда на чл.415 ал.1 и чл.422 ал.1 ГПК, е да се реализират по облекчен ред правата на кредитора; положението на кредитора не следва да бъде по-неблагоприятно вследствие инициирането на заповедно производство, отколкото ако е предявен осъдителен иск за вземането по общия ред“. Наличието на такава практика, в съответствие с която са и крайните изводи на решаващия въззивен състав, прави неприложим соченият с въпроса допълнителен критерий на чл.280 ал.1 т.1 ГПК. Вторият въпрос, освен че няма характер на правен, тъй като е по правилността на извода за изискуемост на цялото вземане, е намерил своя отговор във вече формираната,посочена по-горе съдебна практика на ВКС по чл.290 ГПК, поради което неприложим по отношение на него е и допълнителният критерий, поддържан в хипотезата на чл.280 ал.1 т.3 ГПК. Четвъртият и петият от въпросите не кореспондират с изводите на апелативния съд, който в мотивите на решението си не е отрекъл,че за формирането на извод за настъпила предсрочна изискуемост е необходимо да са налице и двете предпоставки – обективният факт на неплащането и упражнено от кредитора субективно право при наличието му да отнеме предимството на срока с едностранно изявление за обявяване на кредита за предсрочно изискуем. Напротив – изрично е посочил,че в случая и двете предпоставки са възникнали, поради което следва да бъдат съобразени към момента на приключване на устните състезания по делото. Поради това с тези въпроси не се обосновава общото основание за селектиране на жалбата. Горното е относимо и за шестия въпрос, който, освен това, е и абсолютно неприложим към дадените от въззивната инстанция разрешения във връзка с фактите по делото. Хипотетичен и лишен от характер на правен е седмият от въпросите, поради което релевантен за спора, а и за други аналогични случаи, отговор на същия не може да бъде даден, доколкото определянето на размера на вземанията по договор за кредит е предмет на самостоятелна преценка по съответното конкретно дело. Евентуална преформулировка на същия в целения от касаторите смисъл дали възнаградителни лихви следва да се начисляват в полза на банката при обявена предсрочна изискуемост, не би могла също да обоснове извод за осъществена обща предпоставка за допустимост. Видно от решението, дължимостта на такива е установена с него за период, предхождащ датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, а не за период след по-късно настъпилата предсрочна изискуемост, поради което въпросът не може да бъде определен като значим за изхода на спора. На последния от въпросите, предвид мотивите на въззивния съд по възражението за давност на касаторите, че падежиралите вноски нямат характер на периодични плащания, поради което не се погасяват с изтичането на кратката тригодишна давност, може да бъде признат обуславящ характер /въпреки,че този извод не е единственият, довел до постановяването на крайния резултат/, но не може да бъде възприета тезата, че това разрешение е в противоречие с ТР №3/18.05.2012г. по тълк.д.№3/11г. на ОСГТК на ВКС. Именно разясненията, дадени в това тълкувателно решение, са послужили на състава на апелативния съд да достигне до този си извод. Последният, освен това, е и в пълно съответствие с константно поддържаната практика на ВКС в аналогични случаи /напр. решение №38/26.03.2019 г. по т.д.№1157/18 г. на II т. о., решение №28/05.04.2012 г. по гр. д. №523/11 г. на ІІІ г. о., решение №261/12.07.2011 г. по гр. д.№795/10 г. на ІV г. о. и др./, приемаща, че уговореното между страните връщане на предоставена в заем/кредит сума на погасителни вноски не му придава характеристиките на договор за периодични платежи, а представлява уговорка за изпълнение на задължението на части, тъй като не осъществява изискването, предвидено в ТР №3/18.05.2012г. по тълк.д.№3/11г. на ОСГТК на ВКС - макар и породени от един и същ факт, периодичните задължения да са относително самостоятелни, като тази периодичност да е характерна за престациите и на двете страни по договора; че по отношение на договора за кредит това изискване не е налице, тъй като нито задължението на банката – кредитор за предоставяне на уговорената сума, нито задължението на длъжника за връщането й, са повтарящи се, а връщането на предоставената за ползване сума на погасителни вноски представлява по своята същност изпълнение на основното задължение на длъжника на части, съгласно чл. 66 ЗЗД, поради което приложима по отношение на това задължение е общата 5-годишна давност по чл. 110 ЗЗД, изчислена от датата на уговорения краен срок за погасяване на кредита, а не кратката 3-годишна давност по чл.111 б. „в“ ЗЗД, изчислена от датата на падежа на отделните погасителни вноски. Изложеното налага да бъде постановен отказ обжалваното от касаторите решение на Софийски апелативен съд да бъде допуснато до касационен контрол. Данни за направени от ответника по касационната жалба разноски няма, поради което такива не се присъждат. Така мотивиран, Върховен касационен съд, Второ търговско отделение