Решение № 3938 от 08.04.2026 г. на ВАС по адм. д. № 12489/2025 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на В. Д. А., чрез процесуален представител, против решение №32338 от 03.10.2025г. по адм. дело №8641/2025г. на Административен съд София-град /АССГ/, с което е отхвърлена жалбата на А., срещу отказа на министъра на вътрешните работи, обективиран в писмо №812100-13737/18.07.2025г., постановен по молба на В. Д. А. с вх. №489700-5286/19.06.2025г. полагаемият му се редовен платен годишен отпуск за периода 01.01.2016г. до 01.12.2024г. да бъде определен по ред на чл.189, ал.1, т.1 ЗМВР, като се приспаднат използваните от него дни платен годишен отпуск за същия период. Касаторът иска отмяна на обжалваното решение като неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – отменителни основания по чл.209, т.3 от АПК. Подробни съображения излага в касационната жалба и в писмени бележки. Претендира разноски. Ответникът- Министърът на вътрешните работи, чрез процесуален представител оспорва касационната жалба и моли да бъде отхвърлена. Съображения излага в ОСЗ. Не претендира разноски. Представителят на Върховната касационна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Настоящият състав на Върховния административен съд, пето отделение приема, че касационната жалба е подадена в срока по чл.211, ал.1 АПК и от страна, за която съдебният акт е неблагоприятен, поради което е допустима. Разгледана по същество е неоснователна. За да постанови обжалваното решение АССГ е приел, че оспореният административен акт е издаден от компетентен орган, в предвидената от закона форма, при спазване на административнопроизводствените правила и в съответствие с материалния закон. Съдът е приел за установено, че през процесния период А. е заемал длъжности като държавен служител по чл.142, ал.1, т.2 ЗМВР, същия е упражнявал правото си на отпуск, който е бил определен по реда на чл.56, ал.1 ЗДСл -20 работни дни, с добавки за допълнителен платен годишен отпуск за изпълнение на задължения извън работно време на служителите по чл.142, ал.1, т.2 ЗМВР, определени съгл. чл.50, ал.3 ЗДСл. АССГ е приел, че в конкретния случай с преценката си законодателят е определил какви категории служители ще има в МВР, отчитайки спецификата на работа на полицейските служители, на държавните служители- полицейски органи и органи по ПБЗН и на държавните служители по чл.143, ал.3, т.1 до т.6, както и на останалите категории служители, определени в ЗМВР. Съдът е достигнал до извод, че жалбоподателят не попада в персоналния обхват на нормата на чл.189, ал.1, т.1 ЗМВР, тъй като няма качеството на държавен служител по чл.142, ал.1, т.1 ЗМВР и за него не са налице посочените в нормата предпоставки. Решението е правилно. При установения по делото факт относно статута на касатора в качеството му на служител в МВР, а именно държавен служител по чл.142, ал.1, т.2 ЗМВР, спорен е въпроса има ли право служителя на редовен платен годишен отпуск, в размер 30 работни дни, регламентиран в чл.189, ал.1, т.1 ЗМВР. Отговорът на този въпрос е отрицателен, както правилно е приел първостепенния съд. Този извод се налага от разпоредбата на чл.142, ал.4 ЗМВР, според която статутът на държавните служители по ал.1, т.2 се урежда със Закона за държавния служител и с чл.56, чл.151, ал.1 и 7, чл.156, ал.4, чл.181, ал.3, чл.182, чл.185, ал.1, чл.186а, чл.189, ал.1, т.7, чл.190, ал.2, чл.191, 233, 238, ал.1 - 3 и 5, чл.239, ал.1, т.1 и ал.2, чл.245а, чл.247, ал.1 и 4 и чл.247а, ал.1, 3 и 4 от този закон. Видно е, че извън изрично определените като приложими норми от ЗМВР спрямо статута на държавните служители по чл.142, ал.1, т.2 ЗМВР, по отношение на тях е приложима уредбата, предвидена в ЗДСл, а това означава редът по Глава трета, Раздел V, чл.56, ал.1 ЗДСл - разпоредба, определяща право на редовен платен годишен отпуск в размер на 20 работни дни. Законодателната уредба относно статута на служителите на МВР и техните права в качеството им на служители в зависимост от определения статут по чл.142, ал.1, т.1-т.3 държи сметка за характера и начина на полагания труд съобразно статуса на полицейски органи и органи по пожарна безопасност и защита на населението (т.1), държавни служители (т.2) и служители по трудово правоотношение (т.3), и не допуска отклонение в упражняване на права, извън конкретни изключения - посочените в чл.142, ал.4 ЗМВР. Категоричен аргумент в тази насока са нормите на чл.142, ал.2 и ал.5 ЗМВР, според които статутът на държавните служители по ал.1, т.1 се урежда с този закон, а статутът на лицата, работещи по трудово правоотношение, се урежда при условията и по реда на Кодекса на труда и на този закон. Горното обосновава законосъобразност на извода на първоинстанционния съд за правилно приложени от АО материалноправни разпоредби в оспорения АА. Не се кредитират доводите в касационната жалба. Приложимата законодателна уредба, посочена по горе, по преценката на законодателя изключва приравняване статута на държавните служители по чл.142, ал.1, т.2 ЗМВР с този на полицейските органи и органи по пожарна безопасност и защита на населението, и статута на работещите по трудово правоотношение, по отношение ползваните видове отпуски и техния размер. Относно обхвата и прилагането на ТР №1 от 27.11.2024г. по т.д.№1/2024г. на ОСГК ВКС, настоящата инстанция на осн. чл.221, ал.2, изр. второ АПК, препраща към мотивите на първоинстанционния съд. Несподелимо от настоящия състав е възражението на касатора, свързано с разрешенията в Решение №8 от 27.06.2017г. по к.д.№1/2017г. на КС на РБ. По конституционното дело са оспорени разпоредбите на §69 и §70, приети с ПЗР на Закона за изменение и допълнение на Закона за Министерството на вътрешните работи (ДВ, бр.81 от 14.10.2016г.). Съгласно §69. (В сила от 01.02.2017г.)