Определение № 7 от 05.01.2023 г. на ВКС по гр. д. № 4190/2022 г.

Производството е по чл. 274, ал. 2 ГПК. Образувано е по частна жалба на И. П. Р. срещу определение № 50697 от 05.10.2022 г. по гр. д. № 4563/2021 г. на Трето г.о. на Върховния касационен съд, с което е оставена без разглеждане подадената от жалбоподателя Р. касационна жалба срещу решение № 260508 от 12.04.2021 г. по в. гр. д. № 196/2021 г. по описа на Окръжен съд - Пловдив, с което е отменено първоинстанционното решение и вместо него е постановено ново, с което са отхвърлени предявените от И. П. Р. срещу Ж. К. Х. искове с правно основание чл. 240 ЗЗД за присъждане на: 5 000 лева по договор за заем от 26.01.2018 г., ведно със законната лихва от 21.08.2019 г.; 5 000 лева по договор за заем от 02.02.2018 г., ведно със законната лихва от 21.08.2019 г. и 2 500 лева по договор за заем от 06.02.2018 г., ведно със законната лихва от 21.08.2019 г., като е прекратено касационното производство. Жалбоподателят поддържа, че атакуваният акт е неправилен и моли като такъв той да бъде отменен. Твърди, че предявената с исковата молба претенция е за заплащане на сума в общ размер на 12 500 лв., дължима по сключен между страните договор за заем, който е един, като именно въз основа на тази сума следва да бъде определена цената на иска. Посочва, че този извод следва и от мотивите на обжалваното с процесната касационна жалба въззивно решение, в което е прието, че доколкото основанието за предоставяне на процесните заемни суми е едно и също, в случая става дума за едно договорно правоотношение и за един иск с цена над 5 000 лв.. Поради това счита, че касационната му жалба е допустима и неправилно е оставена без разглеждане. В предвидения от закона срок не е постъпил отговор от насрещната страна по частната жалба - Ж. К. Х.. За да постанови обжалваното определение, ВКС е приел, че жалбоподателят е предявил при условията на обективно кумулативно съединение три иска с правно основание чл. 240 ЗЗД, всеки с цена ненадвишаваща 5 000 лв., основаващи се на наведени в исковата молба твърдения за наличие на три отделни договора за заем, сключени между страните, по които ищецът е предал на ответницата различни суми на различни дати. Посочено е, че доколкото нито една от заетите суми не надвишава 5 000 лв., постановеното от въззивния съд решение не подлежи на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК. С тези решаващи мотиви подадената срещу въззивното решение касационна жалба е оставена без разглеждане като недопустима, а касационното производство е прекратено. Настоящият съдебен състав намира, че настоящата частна жалба е допустима, но е неоснователна. От материалите по делото се установява, че исковото производство е образувано по предявени от жалбоподателя срещу Ж. Х. три иска с правно основание чл. 240 ЗЗД, доколкото в исковата молба са изложени обстоятелства за сключени три отделни договори за заем между страните с различни дати и предоставени в заем парични суми, но с един и същи падеж. Ищецът твърди в исковата си молба, че в началото на 2018 г. между страните е постигнато съгласие за продажба на собствен на Р. и съпругата му Р. /бивша понастоящем/, в режим на СИО, недвижим имот в [населено място], като съконтрахентите се уговорили преди изповядване на продажбата по нотариален ред, ответницата да заплати част от продажната цена в размер от 10 000 лева. Във връзка с осигуряването на средства за капарото и разноските по нотариалното изповядване на сделката, според твърденията на ищеца, последният предоставил на ответницата по три самостоятелно сключени договори за заем в устна форма процесните суми – 5 000 лева на 26.01.2018 г., 5 000 лева на 02.02.2018 г. и 2 500 лева на 06.02.2018 г., с падеж и по трите заема – 31.12.2018 г.. Направеният от въззивния съд във въззивното решение извод за наличието на една и съща причина за предоставянето в заем на трите процесни парични суми, а именно обезпечаване на изпълнението на продажбата от 06.02.2018 г., не може да обуслови извод за наличие на едно договорно правоотношение по паричен заем. Това е така, защото индивидуализацията на предявения иск се извършва въз основа на обстоятелствената част и петитума на исковата молба, които не са изменяни в хода на исковия процес, а от тях /както от обстоятелствената част, така и от петитума/ следва недвусмислен извод, основан на твърденията на ищеца, изложените от него обстоятелства и исканията му към съда, за наличие на сключени три договора за заем между страните, по които ответницата не е изпълнила задължението си да върне заетите суми. Нещо повече – диспозитивът на въззивното решение, с което е отхвърлен иск по чл. 240 ЗЗД, също обективира три различни договори за заем досежно процесните три парични престации. При това положение се налага изводът, че са предявени от ищеца и разгледани от първоинстанционния и въззивния съд три отделни иска с правно основание чл. 240 ЗЗД, по които претендираното субективно право произтича от три различни договори за заем. Всеки от трите иска по чл. 240 ЗЗД е с цена ненадвишаваща 5 000 лева, поради което правилно е прието в обжалваното определение, че подадената касационна жалба е недопустима съгласно чл. 280, ал. 3, 1, пр. 1 ГПК като насочена срещу окончателен въззивен съдебен акт. Поради това и с оглед правомощията на настоящия състав на ВКС по чл. 274, ал. 2 ГПК, обжалваното определение е правилно и следва да бъде потвърдено. Водим от горното, Върховния касационен съд, състав на Трето гражданско отделение