Определение № 3444 от 23.06.2026 г. на ВКС по гр. д. № 1854/2026 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Обжалвано е решение № 245/07.11.2025 г. по гр.д. № 124/2025 г., с което Окръжен съд – Кюстендил, потвърждавайки решение № 7/03.01.2025 г. по гр.д. № 590/2024 г. на Районен съд - Дупница в обжалваната част, по иска на Ю. В. М. срещу „Мурсалево Проджект“ ООД на основание чл. 28, ал. 2 ЗАЗ е развалил сключения между Н. Г. Н. и ответника договор от 31.07.2014 г. за аренда на 13 земеделски имота в [населено място], общ. К., обл. К.. Решението се обжалва от „Мурсалево Проджект“ ООД с искане да бъде допуснато до касационен контрол за проверка за правилност по следните материалноправни въпроси: 1. Как се определя, съгласно чл. 68 ЗЗД, местоизпълнението на натуралното плащане при договора за аренда на земеделска земя? 2. По коя хипотеза на чл. 95 ЗЗД – първата или втората, аренодадателят изпада в забава като кредитор по вземането за натурално арендно плащане? 3. При възражение за забава на кредитора по натуралното арендно плащане, ответникът/арендаторът носи ли тежестта да доказва, че е извършил действията по чл. 97, ал. 2 ЗЗД? Касаторът счита въпросите включени в предмета на доказване – общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационния контрол, и твърди, че са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото – допълнителната по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. По същество се оплаква, че решението е неправилно като постановено в нарушение на материалния закон и поради необоснованост – касационните основания по чл. 281, т. 3, пр. 1 и 3 ГПК. Претендира разноските по делото. Ответникът по касация Ю. М. възразява, че повдигнатите въпроси нямат претендираното значение, а решението е правилно. Претендира направените разноски пред настоящата инстанция. Въззивното решение е постановено по жалба от ответника „Мурсалево Прожект“ ООД/сега касатор срещу първоинстанционното решение в частта, с която по иск на Ю. М. на основание чл. 28, ал. 2 ЗАЗ е развален договорът за аренда от 31.07.2014 г., сключен между Н. Г. Н. и ответника. За да постанови обжалвания резултат, въззивният съд е приел, че спорът пред него не е за това, че след сключването на договора с 25-годишен срок ищецът е закупил 13-те земеделски имота в [населено място] и е заместил първоначалния арендодател Н. Н. (по предпоставките по чл. 17, ал. 2, изр. 1 ЗАЗ), нито спорът е за това, че ищецът е уведомил ответника/арендатора за заместването (за спазеното изискване по чл. 17, ал. 3 ЗЗД). Въззивният съд е приел, че според направените оплаквания в жалбата спорът пред него е концентриран в две насоки. Първо, как се определя местоизпълнението на престация при уговореното натурално арендно плащане: за първите две години – по 50 кг. пшеница или ечемик за декар, а за третата до двадесет и петата – по 70 кг. пшеница или ечемик за декар. Второ, при какви предпоставки, аренодателят изпада в забава като кредитор по уговореното натурално арендно плащане – по първата или по втората хипотеза на чл. 95 ЗЗД. Ответникът не е твърдял да е платил, а е оспорил иска по чл. 28, ал. 2 ЗАЗ с възражение, че ищецът, а преди това – неговият праводател, не са дали необходимото съдействие по изпълнението (чл. 95, пр. 2 ЗЗД). Така за релевантните факти, за които страните не спорят, въззивният съд е възприел мотивите на първоинстанционното решение (чл. 272 ГПК). Съдът е намерил, че натуралното арендно плащане е следвало да се извърши между първо и тридесето число на м. октомври на съответната стопанска година – така чл. 21, ал. 1 и ал. 3 от договора, а е нищожна клаузата на чл. 21, ал. 4, според която ако арендодателят не потърси плащането/изпълнението до 25-ти декември на съответната стопанска година, то става недължимо – първоинстанционното решение е влязло в сила в частта, с която е бил уважен главният иск за прогласяване на частичната нищожност на договора. Съобразил е, че съгласно чл. 68, б „в“ ЗЗД, изпълнението е следвало да се извърши в местоседалището на длъжника по време на пораждане на задължението - престацията е за заместими, несъществуващи към сключването на договора движими вещи, а чл. 68, б. „б“ ЗЗД не се прилага. Арендаторът е следвало да уведоми първоначалният арендодател, респ. ищеца, че е готов и предлага изпълнение в местоседалището си в периода от първо до тридесето число на м. октомври през съответната стопанска година. Съобразил е, че след като ответникът не е твърдял, че е направил такова предложение/покана за приемане на изпълнението, но арендодателят не се е отзовал, възражението по чл. 95, пр. 1 ЗЗД е неоснователно Въззивният съд е добавил, че дори да приеме, че такава забава е настъпила било за първоначалния арендодател, било за ищеца, длъжникът/арендаторът би могъл да се освободи от изпълнението, като извърши действията по чл. 97, ал. 2 ЗЗД. Ответникът обаче не въвел такива твърдения, респ. не ангажирал такива доказателства. Въззивният съд е заключил, че е основателен искът за разваляне на вписания договор за аренда от 31.07.2014 г. с 25-годишен срок, по който ищецът е заместил арендодателя. Сключен преди единадесет години, арендаторът/ответникът не е изпълнил нито едно свое задължение за натуралното арендно плащане, което е следвало да извършва между първо и тридесето число на месец октомври на всяка стопанска година. Настоящият състав намира, че първите два въпроса обуславят решението, но оплакванията в касационната жалба, които ги обясняват, и тезата на касатора, която ги обединява, е че при уговорено натурално плащане по договор за аренда на земеделски земи местоизпълнението се определя съгласно чл. 68, б. „б“ ЗЗД, респ. че съгласно чл. 95, пр. 2 ЗЗД, кредиторът/арендодателят изпада в забава когато не се яви на мястото, където се намира селскостопанската продукция, за да съдейства на арендатора да я престира. Тезата е несподелима. Уговорена в натура, престацията на арендатора е за заместими движими вещи. При липса на изрична клауза в договора, чл. 68, б. „в“ ЗЗД определя местоизпълнението, респ. съгласно чл. 95, пр. 1 ЗЗД, кредиторът/арендодателят изпада в забава, когато неоправдано не приеме предложеното изпълнение от арендатора. Макар по повдигнатите въпроси да е налице общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационния контрол, по тях е изключена допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Казуалното тълкуване, което касаторът очаква да извърши настоящият състав, би противоречало на закона. Въззивното решение е съобразено с приложимите разпоредби на чл. 68, б. „в“ ЗЗД, респ. с чл. 95, пр. 1 ЗЗД. Третият въпрос не обуславя решението, тъй като разсъжденията на въззивния съд по чл. 97, ал. 2 ЗЗД са хипотетични. В чл. 97 ЗЗД са последиците от настъпила забава на кредитора. В решението е прието, че хипотезата на чл. 95, пр. 1 ЗЗД не е осъществена както за ищеца, така и за праводателя, а изложените мотиви по чл. 97, ал. 2 ЗЗД са без значение за крайния извод на въззивния съд за основателност на иска по чл. 28, ал. 2 ЗАЗ. При този изход и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК в тежест на касатора/на ответника следва да се направените разноски пред настоящата инстанция. Те се изразяват в уговорения и изплатен адвокатски хонорар. При тези мотиви, съдът