Определение № 418 от 22.02.2024 г. на ВКС по т. д. № 147/2024 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК.

Образувано е по частна касационна жалба на „Дженерали застраховане“ АД срещу определение № 388 от 01.11.2023г. по ч.т.д. 634/2023г. по описа на Апелативен съд - Пловдив, с което след отмяна на определение № 1051 от 18.09.2023г. по т.д. 171/2023г. по описа на Окръжен съд - Пловдив, по молба с вх. № 24548 от 03.08.2023г. на ищеца Г. Н. Г. е допълнено решение № 327 от 20.07.2023г. по т.д. 171/2023г. по описа на Окръжен съд - Пловдив, в частта за разноските, като е осъден ответникът „Дженерали застраховане“ АД да заплати на ищеца Г. Н. Г. направените разноски по делото в размер на сумата 4 504,96 лв.

Частният жалбоподател поддържа, че въззивното определение е неправилно предвид постановяването му в нарушение на процесуалния и материалния закон. Излага, че съдът не е отчел, че исковата молба е предявена преди да е изтекъл срокът за уреждане на щетата по доброволната претенция, а с предявяването на иска ищецът реално е десезирал застрахователя от доброволното уреждане и е променил характера на претенцията си от извънсъдебна на съдебна. Сочи, че в хода на съдебната претенция е признал исковете и платил, поради което и не е станал причина за завеждането ѝ. Поддържа, че в нарушение на процесуалния закон въззивният съд не се е произнесъл по възражението му за прекомерност на заплатения от ищеца адвокатски хонорар. По тези доводи моли обжалваното определение да бъде отменено и вместо него постановено друго, с което молбата на ищеца за допълване на първоинстанционното решение с произнасяне по разноските да бъде оставена без уважение, или да бъде присъдено адвокатско възнаграждение в минимален размер. Претендира присъждане на разноски по частната жалба.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК прави искане за допускане на касационно обжалване по следните въпроси:

1. Съдът задължен ли е при формиране на правните си изводи при решаване на спора да извърши преценка на всички доказателства, събрани по делото, и да обсъди всички доводи на страните, включително и възраженията за прекомерност на претендираното адвокатско възнаграждение?

2. В случаите, когато ползвателят на застрахователни услуги по своя воля се откаже от доброволното извънсъдебно уреждане на застрахователната претенция със застрахователя, като сезира съда с нейното разрешаване преди да са изтекли релевантните срокове по КЗ за това (чл. 496, ал. 1 КЗ за конкретния случай), застрахователят продължава ли да е обвързан от сроковете по КЗ (при условие, че реално е десезиран, тъй като по волята на ползвателя на застрахователни услуги претенцията е променена от извънсъдебна на съдебна)?

3. Съгласно закона допустимо ли е паралелно завеждане и висящност на извънсъдебна и съдебна застрахователна претенция с идентичен предмет?

4. При паралелна висящност на извънсъдебна и съдебна претенция поведението на застрахователя и ползвателя на застрахователни услуги по коя от тях следва да бъде решаващо за съда (в случая застрахователят е признал исковете и платил по съдебната претенция, като е преустановил обработката на извънсъдебната в момента, в който е узнал за съдебната)?

Поддържа, че въззивният съд се е произнесъл по първия въпрос в противоречие с практиката на ВКС по цитирани в изложението решения по чл. 290 ГПК, с което обосновава искането си за допускане до касация при допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. По останалите въпроси моли касационно обжалване да бъде допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Ответникът, Г. Н. Г., оспорва жалбата като неоснователна. Поддържа, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване. Сочи, че въззивният акт е правилен. Излага, че застрахователят е имал възможността да плати в законовоопределения срок по чл. 496 КЗ, в който случай не би бил отговорен за сторените от ищеца разноски по делото, но не е сторил последното, изпаднал е в забава и е станал причина за извършването на разноски, поради което и правилно същите са присъдени в негова тежест. Не прави искане за присъждане на разноски в настоящото производство.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, констатира, че частната касационна жалба е подадена от легитимирана страна срещу подлежащ на обжалване съгласно чл. 248, ал. 3, изречение 2-ро ГПК съдебен акт в указания на страната преклузивен срок.

За да постанови обжалвания акт, въззивният съд е приел, че делото е образувано по подадена искова молба от Г. Н. Г. срещу „Дженерали застраховане“ АД за заплащане на сумата от 27 624 лв., представляваща претендирано обезщетение по договор за застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите за причинени имуществени вреди на собствен на ищеца автомобил. Отчел е, че исковата молба е подадена в съда на 24.03.2023г., като към нея са приложени пълномощно, договор за правна услуга от 09.03.2023г., платежно нареждане от 13.03.2023г., удостоверяващо плащане на уговореното адвокатско възнаграждение в договора за правна услуга в размер на 3 400 лв. Счел е за безспорно, че ищецът е предявил претенция за изплащане на застрахователното обезщетение пред ответника на 09.01.2023г., и посочил, че срокът за окончателното произнасяне по претенцията, уреден в чл. 496, ал. 1 ГПК, изтича на 09.04.2023г. Отчел е, че исковата молба е връчена на ответника на 05.04.2023г., като същият е подал отговор на 19.04.2023г., с който е направил признание на иска. Посочил е, че на 01.06.2023г. по сметка на ищеца е постъпило плащане от ответника, с което е погасил претендираното застрахователно обезщетение. Изтъкнал е, че плащането е отчетено при постановяване на първоинстанционното решение, предявеният иск е отхвърлен и не са присъдени разноски на ищеца, като с обжалваното пред АС – Пловдив определение е отказано да бъде допълнено решението с присъждане на разноски в полза на ищеца.

При така установените факти въззивният съд е приел от правна страна, че с разпоредбата на чл. 78 ГПК е уредено присъждането на разноски, като при определени условия отговорността за разноски се понася от ищеца, независимо от изхода на делото. Позовал се е на законовата разпоредба на чл. 78, ал. 2 ГПК и посочил, че ако ответникът с поведението си не е дал повод за завеждане на делото и ако признае иска, разноските се възлагат върху ищеца. Изтъкнал е, че по делото е осъществен първият елемент от фактическия състав на нормата – ответникът е направил признание на иска с депозирания писмен отговор. Счел е, че не е осъществен вторият елемент от фактическия състав – ответникът да не е дал повод за завеждане на делото. Посочил е, че при спазване на установения в КЗ ред ответникът е бил сезиран с искане за извънсъдебно произнасяне по претенцията на ищеца като срокът за произнасяне по същата е изтекъл в хода на делото – на 09.04.2023г., към която дата не е изплатено застрахователно обезщетение и ответникът е изпаднал в забава. Поведението на ответника, изразяващо се в неизплащане на обезщетение и непроизнасяне с мотивиран отказ в законоустановения срок за доброволно уреждане на щетата, е счетено от въззивния съд като такова, дало повод за завеждане на делото, поради което е приел, че ответникът следва да заплати на ищеца направените разноски в размер на 4 504,96 лв., съгласно списък по чл.80 от ГПК, приложен към допълнителната искова молба, включващ 1 104,96 лв. – заплатена държавна такса, и 3 400 лв. - заплатен адвокатски хонорар.

Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване.

Допускането на касационно обжалване предвид нормата на чл. 280, ал. 1 ГПК, приложима на основание чл. 274, ал. 3 ГПК и по отношение на частните касационни жалби, е предпоставено от произнасяне от въззивния съд по материален или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода на конкретно дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правната воля на съда, обективирана в решението му.

Формулираният от касатора в изложението по чл. 284, ал. 3 ГПК първи процесуален въпрос е обуславящ за изводите на въззивния съд, доколкото касае правомощията му при произнасяне по сезиралата го частна жалба, но по отношение на същия не е налице сочената допълнителна предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Цитираната от касатора практика на ВКС по постановени по реда на чл. 290 ГПК решения е по приложението на чл. 269 ГПК в хипотеза на подадена въззивна жалба срещу първоинстанционно съдебно решение.

Правомощията на въззивния съд по подадена частна жалба, с каквато е сезиран АС - Пловдив, са очертани в ТР № 6 от 15.01.2019г. по т.д. 6/2017г. по описа на ОСГТК на ВКС, като изрично е подчертано, че ограниченията относно обхвата на дейността на въззивния съд, предвидени в чл. 269, изр. второ ГПК, не се прилагат в производството по частна жалба. С тълкувателния акт е прието, че инстанцията, осъществяваща контрол за законосъобразността на актовете, подлежащи на обжалване с частна жалба, разполага с правомощието самостоятелно да установява фактите, относими към приложимата процесуалноправна норма, да вземе собствено становище по предмета на производството и да се произнесе по неговото същество, без да е обвързана от изложените в частната жалба оплаквания. Счетено е, че и подадената бланкетна частна жалба не само е редовна, но чрез нея страната може ефективно да защити правото си, а ако в частната жалба са изложени конкретни оплаквания срещу обжалваното определение, те имат значение единствено да ориентират съда за становището на страната. И в двата случая съдът служебно проверява всички правно релевантни факти, сам преценява доказателствата, събрани от първата инстанция, тези представени с частната жалба и отговора, както и събраните от него, въз основа на което разрешава въпросите, включени в предмета на производството. По този начин съдът изпълнява своето задължение да осигури прилагането на процесуалния закон, която дейност не е обусловена от волята на страните, обективирана посредством оплакванията за незаконосъобразност.

Въззивният съд не се е отклонил от горецитираната практика на ВКС. Произнесъл се е по сезиралата го частна жалба като е проверил всички правно релевантни факти, сам е преценил събраните доказателствата, въз основа на което е разрешил въпросите, включени в предмета на производството, включително подробно е обосновал извода си, че ответникът е станал причина за завеждане на делото, поради което и на него следва да бъдат възложени сторените от ищеца съдебни разноски.

На настоящия състав е служебно известно и даденото тълкуване на процесуалния закон с мотивите към т. 3 на ТР 6/06.11.2013г. по т.д. 6/2012г. по описа на ОСГТК на ВКС, съобразно което по действащия ГПК не съществува правомощие на съда служебно да осъществява проверка за прекомерност на разноските за адвокатска защита при постановяване на решението. С чл. 78, ал. 5 ГПК е предвидено, че само страна може да сезира съда с искане за намаление на възнаграждението за адвокатска услуга, дължимо като разноски. Основанието по чл. 78, ал. 5 ГПК се свежда до преценка за съотношението на цената на адвокатска защита и фактическата и правна сложност на делото. Когато съдът е сезиран с такова искане, той следва да изложи мотиви относно фактическата и правна сложност на спора, т.е. да съобрази доказателствените факти и доказателствата, които ги обективират и дължимото правно разрешение на повдигнатите правни въпроси, което е различно по сложност при всеки отделен случай. След тази преценка, ако се изведе несъответствие между размера на възнаграждението и усилията на защитата при упражняване на процесуалните права, съдът намалява договорения адвокатски хонорар.

Произнасянето на въззивния съд е съответно на горецитираната служебно известната на съда практика на ВКС като въззивният съд е отчел липсата на подаден отговор на частната жалба от ответника и възражения в този смисъл.

Останалите поставени от касатора въпроси не покриват общия селективен критерий на чл. 280, ал. 1 ГПК да са обусловили решаващата воля на съда по обжалваното определение и да са от значение за неговата правилност.

Въпросите не са обсъждани от въззивния съд и не съответстват на фактическите констатации на съда. Съдът не е приемал, а и от данните по делото не може да бъдат изведени заложените с въпросите твърдения, че ответникът бил десезиран от претенцията на ищеца за доброволно уреждане претенцията, че по причина на неговото поведение ответникът бил принуден да преустанови обработката на извънсъдебната претенция, както и че предявяването на иск за спорното вземане е пречка застрахователят да определи и изплати доброволно обезщетение по посочената му от ищеца банкова сметка.

Касаторът не обосновава и допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, съобразно разясненията, дадени с ТР 1/2009г. по описа на ОСГТК на ВКС.

По изложените съображения настоящият състав на съда намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното определение.

Не са налице предпоставките за присъждане на разноски в настоящото производство.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение