Определение № 60654 от 12.10.2021 г. на ВКС по гр. д. № 1648/2021 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Т. К. В. против решение от 27.01.2021 г., постановено по гр.д.№ 685/2020 г. от състав на Окръжен съд – Сливен. Ответникът по касационната жалба не е представил писмен отговор. Касационната жалба е подадена в срок и е процесуално допустима. С обжалваното решение съдът е приел, че предявените обективно съединени искове за заплащане на обезщетение за неизползуван допълнителен отпуск за положен извънреден труд и лихва за забава са неоснователни и е потвърдил постановеното в този смисъл решение на районен съд. Съдът е приел, че правото на обезщетение възниква едва при прекратяване на служебното правоотношение и от този момент започва да тече три годишен давностен срок, в който служителят има право да потърси обезщетението си. В случая служебното правоотношение между страните е било прекратено на 30.12.2017 г. и давността е изтекла на 30.12.2020 г. Исковата молба е депозирана на 13.03.2018 г., което е преди изтичането на давностния срок, поради което давността в случая не погасява правата на ищеца. Прието е, че в случая обаче следва да се съобрази и обстоятелството, че част от правото на допълнителен платен годишен отпуск към момента на прекратяване на правоотношението между страните вече е било погасено по давност на друго основание. Този извод е направен, тъй като по неуредените в специални закони въпроси се прилагат съответно разпоредбите на ЗДСлужител. С разпоредбата на чл. 59 а, ал. 1 от ЗДСл ( в сила от 01.03.2011 г.) е въведено правилото, когато платеният годишен отпуск или част от него не е използван до изтичане на две години до края на годината, за която се полага, независимо от причините за това, правото на ползване да се погасява по давност. Съдът е приел, че за възникналите права на отпуск до момента на влизане в сила на разпоредбата на чл. 59 а, ал. 1 от ЗДСл ( в сила от 01.03.2011 г.) двугодишния давностен срок не може да бъде приложен, но той се прилага за правото на отпуск, което е възникнало след 01.03.2011 г. Посочено е, че се оформят два процесни периода. Първият е от 01.01.2003 г. до 01.03.2011 г., а вторият е от 01.03.2011 г.( 01.01.2011г.) до 30.06.2014 г. По отношение на втория период съдът е приложел разпоредбата на чл. 59 а, ал. 1 от ЗДСл за двугодишната давност, като така претендираните и спорни в настоящото производство вземания за периода от 2011г. до 30.06.2014 г. се явяват погасени по давност. По отношение на периода от 01.01.2003г. до 31.12.2009г. съдът е приел, че исковата претенция се явява неоснователна поради недоказаност, тъй като от събраните доказателства не се е установило ищецът да е полагал извънреден труд над 50 часа на тримесечие, който да бъде компенсиран с отпуск до 12 дни. В случая съдът е приел, че не се установява искът по основание. Прието е, че за един малък период от време, че ищецът е полагал извънреден труд – първо тримесечие през 2012г. в размер на 16 часа и четвърто тримесечие на 2011г. – в размер на 6 часа, като правото на отпуск обаче и в двата случая е погасено по давност, като не може по принцип да се приеме, че през целия предхождащ период от време ищецът е полагал извънреден труд, че той е бил над 50 часа на тримесечие и че е следвало да се компенсира задължително с 12 дни допълнителен отпуск. Съдът е посочил, че страната е можела да установи претенцията си ако е провела по – активно доказателствения си ангажимент, тъй като по делото липсват писмени доказателства за графиците на работа на ищеца и те не са могли да бъдат изискани от ответника, тъй като той по закон не е длъжен да ги съхранява за период по – дълъг от три години, но полагането на извънреден труд е можело да се установи и със свидетелски показания, които са относими и допустими. Посочено е, че същите са били допуснати от съда, но не са били реализирани от страната носеща главната доказателствена тежест, като по този начин исковата претенция за главница е останала недоказана. В изложението на касационните основания се твърди, че съдът се е произнесъл по процесуалноправни въпроси, в противоречие с практиката на ВКС – касационно основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Сочат се въпроси относно задължението на съда да обсъди всички доказателства по делото, доводите и аргументите на страните. Действително, съдебната практика, в това число и сочената от касатора е, че съдът е длъжен да обсъди всички доказателства по делото, доводите и аргументите на страните. Въпросът е поставен общо, без да се посочи обосновка на така формулираните въпроси, т.е. кои точно аргументи, доводи и доказателства по делото не са обсъдени от съда, поради което на това основание следва да се приеме, че не са налице касационни основания за допускането до касационно обжалване. Сочи се въпрос относно задължението на съда, при доказаност на основанието на предявен иск, размера на обезщетението да се определи по справедливост, при липса на доказателства. Безспорно практиката на ВКС е в насоката, в която е поставен въпроса, но съдът е приел, че исковете не са доказани по своето основание, поради което така формулиран, въпросът не е относим към произнасянето на съда по основателността на исковете. Предвид изложеното, не са налице сочените касационни основания относно допустимостта на касационното обжалване. Водим от горното, състав на ВКС