Определение № 2871 от 10.06.2024 г. на ВКС по гр. д. № 1835/2024 г.

Производството е по чл. 274, ал. 2, изр. 2 ГПК. С определение № 1201 от 14.03.2024 г. по гр. д. № 538/2024 г. Върховният касационен съд, първи състав на Второ гражданско отделение, е оставил без разглеждане подадената от Г. В. В. молба вх. № 1248/22.01.2024 г. за отмяна, с която на основание чл. 303, ал. 1, т. 1 и т. 4 ГПК се иска да бъде постановено отменяване на определение № 31 от 20.01.2023 г., по в. ч. гр. д. № 459/2022 г. по описа на Апелативен съд– Велико Търново в частта, с която молителят е осъден да заплати в полза на бюджета на съдебната власт сумата 15 лв., представляваща държавна такса за разглеждането на частната жалба срещу потвърденото от Апелативен съд – Велико Търново първоинстанционно разпореждане № 264 от 23.11.2022 г. по гр. д. № 423/2022 г. на Окръжен съд – Ловеч. Срещу това определение в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК е подадена частна жалба от молителя с искане да бъде отменено като неправилно. Върховният касационен съд на РБ, състав на Второ г. о., като обсъди данните по делото, намира следното: Определението, предмет на частната жалба, е постановено в производство по чл. 307, ал. 1 ГПК, с което Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение, се е произнесъл по допустимостта на подадената молба за отмяна. Обосновал е извод, че атакуваната с молбата част от определението не притежава белезите на акт, който да може да бъде предмет на производството за отмяна. Изложил е съображения, че с този акт е реализирана отговорността за заплащане на държавна такса по чл. 19 от Тарифа за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК във връзка с чл. 4, б. „а” от Закона за държавните такси. Посочил е, че задължението за заплащане на държавни такси е от публично-правен характер, предвид което актът, имащ за цел и последица събирането на таксата, не разрешава гражданско-правен спор между равнопоставени субекти. Средството за защита срещу произнасянето по реда на чл. 77 ГПК е уредено в чл. 248 ГПК – посредством подаването на молба за изменение на съответния съдебен акт в частта за разноските. Молителят е разполагал с процесуалната възможност в срока за обжалване на определението да поиска изменението му в частта, с която е постановено осъждането му да заплати държавната такса за разглеждането на частната му жалба срещу разпореждането на първоинстанционния съд. С изтичането на срока за обжалването на това определение възможността за преразглеждане на произнасянето по чл. 77 ГПК е преклудирана. Това няма за последица пораждането на право за сезиране на ВКС по реда на чл. 303 – чл. 309 ГПК, доколкото отмяната не представлява универсален извънреден способ за контрол и не се прилага по отношение на всеки съдебен акт. На отмяна по реда на глава ХХІV от ГПК подлежат само актове, които се ползват със сила на пресъдено нещо и по които спорните въпроси не могат да бъдат пререшавани, както и съдебни актове, които са приравнени по правни последици на влезлите в сила решения (определението за прекратяване на производството поради отказ от иска). С определението по чл. 77 ГПК нито се формира сила на пресъдено нещо по материалноправен спор (с този акт се разрешава процесуалноправен въпрос), нито пък по правни последици е приравнено на влезлите в сила решения. С нормите на чл. 303 и сл. ГПК производството по отмяна на влезли в сила решения е уредено като двуфазно. Разглеждането на молбата за отмяна по същество се предхожда от постановяване на нарочно определение по нейната допустимост. При липсата на законоустановени условия за допустимост на самото отменително производство, каквито законодателят е въвел с чл. 280, ал. 1 ГПК за касационното обжалване, съдебната практика приема, че проверката по допустимостта на молбата за отмяна следва да обхване наличието на подлежащ на отмяна съдебен акт, спазване на установените в чл. 305 ГПК срокове за подаване на молбата и наличие на конкретни и надлежно формулирани основания за отмяна по смисъла на чл. 303, ал. 1 ГПК и чл. 304 ГПК. С обжалваното определение съставът на Върховния касационен съд, Второ г. о., като е извършил горната проверка, правилно е приел, че молбата за отмяна е насочена срещу акт, който не разрешава със сила на пресъдено нещо гражданско-правен спор. Същият не е от категорията актове, които подлежат на отмяна (решение или съдебен акт със същите процесуалноправни характеристики). В обобщение, молителят не е изпълнил изискването на закона, обуславящо положителната преценка за допустимост на молбата за отмяна. Ето защо частната жалба срещу определението, с което същата е оставена без разглеждане, е неоснователна и следва да се остави без уважение. По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на Второ г. о.