Определение № 576 от 09.10.2015 г. на ВКС по т. д. № 213/2015 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал.3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на К. И. Б., [населено място], срещу определение № 1202 от 19.06.2014 г. по ч.т.д.№ 701/2014 г. на Пловдивски апелативен съд, с което се потвърждава разпореждане № 33165 от 29.08.2013 г. по гр.д.№ 381/2011 г. на Софийски градски съд. С последното като нередовна е върната частна жалба с вх.№ 17225/14.02.2013 г. поради неизпълнение в срок на указанията на администриращия съд за внасяне на дължимата държавна такса от 15,- лв. Оплакванията на жалбоподателя са за неправилност и незаконосъобразност на обжалвания съдебен акт, като се иска отмяната му. Върховният касационен съд, състав на второ търговско отделение, за да се произнесе взе предвид следното: Частната жалба е процесуално допустима, като подадена от надлежна страна в процеса срещу акт, подлежащ на обжалване и е спазен преклузивният срок по чл. 275, ал.1 ГПК. За настоящото производство е приложен платежен документ от 12.01.2015 г. за внесена държавна такса от 15,- лв. Съгласно разпоредбата на чл. 280, ал.1 ГПК, приложима с оглед препращането по чл. 274, ал.3 ГПК, касационното производство е допустимо при наличието на едно от изброените в чл. 280, ал.1 т.1- т.3 ГПК основания. В изложението по чл. 280, ал.1 ГПК, като процесуалноправен въпрос, обуславящ изхода на делото, е формулиран въпросът за приложението на разпоредбата на чл. 83, ал.2 ГПК. В тази връзка жалбоподателят се позовава на приложното поле на чл. 280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 от ГПК. Като противоречива съдебна практика по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК е посочено определение № 342 от 09.05.2014 г. по ч.гр.д.№ 1591/2014 г. на ВКС, IV г.о. В тази връзка следва да се отбележи, че преценката за освобождаване от държавни такси се извършва във всеки отделен случай и с оглед на представените доказателства. Независимо от това цитираното от касатора определение е постановено по реда на чл.274, ал.2 ГПК и съгласно разясненията, дадени в ТР № 1/2010 г. на ОСГТК на ВКС, то няма характера на задължителна съдебна практика и в този смисъл не е доказана допълнителната предпоставка по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК за достъп на въззивното определение до касация. Отделен е въпросът, че при администриране на жалбите в настоящото производство на жалбоподателя е указано да предостави надлежни доказателства с оглед направеното от него искане по чл. 83, ал.2 ГПК, които той не е изпълнил. С подробна аргументация по направеното искане по чл. 83, ал.2 ГПК в настоящото производство се е произнесъл и състав на ВКС- определение № 602 от 04.07.2012 г. по ч.т.д.№ 223/2012 г. на ВКС, II т.о. Поради това атакуваното определение не противоречи на константната съдебна практика на ВКС по приложението на чл. 83, ал.2 ГПК. По отношение на т.2 от чл. 280, ал. 1 ГПК не са цитирани, нито приложени противоречиви съдебни актове, поради което не следва да бъде разглеждана тази предпоставка от настоящия съдебен състав. С оглед на константната съдебна практика по приложението на разпоредбата на чл. 83, ал.2 ГПК е неоснователно позоваването на чл. 280, ал.1, т.3 ГПК, според която произнасянето на съда по процесуалноправен или материалноправен въпрос е наложено от непълнота в закона или е свързано с тълкуването на неясни правни норми, с цел еднаквото им прилагане от съдилищата, както и когато се изоставя едно тълкуване на закона, за да се възприеме друго, какъвто не е настоящият случай. С оглед на гореизложеното, настоящият съдебен състав счита, че не е налице приложното поле по смисъла на чл. 280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ГПК. Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на второ търговско отделение