Определение № 2385 от 24.07.2025 г. на ВКС по т. д. № 1132/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на С. И. М. и З. М. М., чрез пълномощника им адв. П. К. от САК, с надлежно учредена по делото представителна власт, срещу решение № 363/18.10.2024 г., постановено по в. т. д. № 334/2024 г. по описа на Апелативен съд-Пловдив, в частта, в която след частична отмяна и потвърждаване на решение № 303/12.09.2023 г., постановено по т. д. № 83/2022 г. по описа на Окръжен съд-Стара Загора, са отхвърлени предявените от ищците срещу ЗАД „Далл Богг: Живот и здраве“ АД активно субективно съединени осъдителни искове с правно основание чл. 432, ал. 1 КЗ, във вр. с чл. 45, ал. 1 ЗЗД за заплащане на заместващо обезщетение за причинените им неимуществени вреди от смъртта на техни син – И. С. М., починал вследствие на настъпило на 17.10.2021 г. ПТП, както следва по ищци: 1 ) за С. И. М. – над присъдената сума от 60000 лв. до пълния му предявен размер от 180000 лв. (предявен частично от 200000 лв.) и 2 ) за З. М. М. – над присъдената сума от 60000 лв. до пълния му предявен размер от 180000 лв. (предявен частично от 200000 лв.), ведно със законната лихва върху всяко едно главно парично притезание от 01.11.2021 г. до окончателното им заплащане. Като необжалвано въззивното решение е влязло в сила в частта, в която са уважени предявените осъдителни искове, вкл. и за заплащане на сумата общо от 735,30 лв., представляваща компенсаторно обезщетение за причинените на ищците имуществени вреди (извършени разходи за лечението на сина им преди неговата смърт), както и в частта, в която искът за заплащане на компенсаторно обезщетение за причинените имуществени вреди (извършени разходи за лечението на сина им преди неговата смърт) е отхвърлен. Касаторите поддържат, че въззивното решение е незаконосъобразно, тъй като то е необосновано - при определяне на размера на заместващото обезщетение съобразно критериите за справедливост, установени в нормата на чл. 52 ЗЗД, решаващият съд не е съобразил в достатъчна степен високия интензитет на претърпените неимуществени вреди - ищците и починалия били изградили отношения, които се отличавали с изключителна духовна близост и привързаност. Считат, че справедливите заместващи обезщетения за причинените им неимуществени вреди, които следва да бъдат присъдени, са в размер, съответен на предявените парични искове. Навеждат довод за неправилност на обжалваното решение в частта, в която въззивният съд е достигнал до правния извод, че чрез своето противоправно поведение (пътник без правилно поставен предпазен колан) загиналият син на ищците е допринесъл в единния съвкупен съпричинителен процес за настъпване на процесния вредоносен резултат, респ. че дори и да е налице съпричиняване на вредоносните последици, приносът на пострадалия е значително по-нисък от определения в размер на 50%. Касаторите обосновават искането за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, съдържащо се в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, както със специалните процесуални предпоставки, регламентирани в чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, така и със самостоятелното селективно основание, уредено в чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – решението е очевидно неправилно, като поставят следните процесуалноправни и материалноправни въпроса: 1. „Длъжен ли е въззивният съд да установи истинността на фактическите твърдения на страните чрез самостоятелна преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма?“; 2. „Липсата на обсъждане в пълнота и при съвкупна и логическа последователност на налични по делото доказателства представлява ли съществено нарушение, тъй като се отразява на изхода на делото?“ (по тези два процесуалноправни въпроси се твърди противоречие както със задължителната практика – тълкувателните разяснения по т. 2 на ТР № 1/2013 г. на ОСГТК и т. 19 на ТР № 1/2001 г. на ОСГК, така и с казуалната практика - решение № 42/05.03.2014 г. на ВКС по гр. д. № 5488/2013 г., IV г. о.; решение № 42/05.03.2014 г. на ВКС по гр. д. № 5488/2013 г., IV г. о.; решение № 11/21.04.1994 г. по адм. д. № 4900/1993 г., III г. о. и решение № 87/4.09.1958 г. по гр. д. № 55/1958 г., ОСГК; считат, че правният отговор на тези два процесуалноправни въпроса ще способства както за точното прилагане на закона, така и за развитие на правото); 3. „Несъответствието на фактическите изводи на съда както на правните изводи, така и на установените по делото доказателства и факти представлява ли нарушение на съществени процесуални правила? Длъжен ли е съдът да обсъди в съвкупност и логическа връзка всички налични по делото доказателства и да изведе правилни правни изводи въз основа на обосновано и логическо обсъждане на фактите и обстоятелствата?“ (по този процесуалноправен въпрос се твърди противоречие със задължителната практика – тълкувателните разяснения по т. 12 от ТР № 1/2001 г. на ОСГК); 4. „Длъжен ли е ответникът да докаже въведеното възражение за съпричиняване при условията на пълно и главно доказване? При главно доказване изисква ли се винаги пълно доказване, т.е. да създава сигурно убеждение у съда в истинността или неистинността на съответното твърдение?“ (по този процесуалноправен въпрос се твърди противоречие с решение № 226/12.07.2011 г. на ВКС по гр. д. № 921/2010 г. на ІV г. о.; решение № 31/09.03.2012 г. на ВКС по гр. д. № 502/2011 г. на ІІІ г. о. и решение № 61/01.03. 2016 г. на ВКС по гр. д. № 4578/2015 г., IV г. о.); 5. „Може ли съдът да обосновава изводите си за съпричиняване с вероятности или предположения, и при недоказана причинна връзка?“ (по този процесуалноправен въпрос се твърди противоречие с решение № 147/05.12.2017 г. на ВКС по т. д. № 60341/2016 г., І т. о. и решение № 206/12.03.2010 г. на ВКС по т. д. № 35/2009 г., II т. о.); 6. „Дали всяко нарушение на правилата за движение има релевантно значение за настъпване на вредоносния резултат, или само това, което има пряка причинна връзка с вредоносните последици? (твърди се противоречие с решение № 206/12.03.2010 г. на ВКС по т. д. № 35/2009 г., II т. о.); 7. „Само по себе си нарушението на установените правила за движение по пътищата (в случая неизползване на колан) основание ли е да се приеме съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалия, водещо до намаляване на дължимото обезщетение, или е необходимо да е доказано допуснато нарушение в пряка причинна връзка с настъпилия вредоносен резултат и доказано поведение на пострадалия, с което той обективно е създал предпоставки и/или възможност за настъпване на увреждането?“ (твърди се противоречие с решение № 16/4.02.2014 г. на ВКС по т. д. № 1858/2013 г., I т. о.; решение № 6/3.02.2017 г. на ВКС по гр. д. № 53091/2015 г, III г. о.; решение № 45/15.04.2009 г. на ВКС по т. д. № 525/2008 г., II т. о.; решение № 154/31.10.2011 г. на ВКС по т. д. № 977/2010 г., II т. о.; решение № 97/10.11.1968 г. по н. д. № 1359/1967 г., III н. о.; решение № 322/28.11.1973 г. по н. д. № 234/1973 г., III н. о.; решение № 407/1987 г. по н. д. № 365/1987 г. на ВС; Решение № 260/1983г. по н. д. № 216/1983г. на ВС); 8. „При отчитане на съпричиняване следва ли съдът да отчете степента на вина на всеки от участниците за настъпване на деликта и последиците и с оглед на това да определи размера на допринасяне и на обезщетението?“ (твърди се противоречие с решение № 154/31.10.2011 г. на ВКС по т. д. № 977/2010 г., II т. о.; решение № 45/15.04.2009 г. на ВКС по т. д. № 525/2008 г. на II т. о.; решение № 206/12.03.2010 г. на ВКС по т. д. № 35/2009 г. на II т. о.; решение № 159/24.11.2010 г. на ВКС по т. д. № 1117/2009 г. и решение № 58/29.04.2011 г. на ВКС по т. д. № 623/2010 г. на II т. о.); 9. „Как следва да се прилага принципът на справедливост, въведен в чл. 52 ЗЗД, и кои са критериите, които трябва да се съобразят и как да се оценят и съобразяват при определяне на дължимо обезщетение за неимуществени вреди от причинена в резултат на деликт смърт, в хипотезата на предявен пряк иск срещу застрахователя?“; „При загуба на дете фактът, че детето е пълнолетно, конкретно възрастта представлява ли критерий с пряко отражение върху размера на обезщетението?“; „Длъжен ли е съдът да търси „точен паричен еквивалент“ на търпените морални вреди и длъжен ли е да намери „справедлив еквивалент“ на същите?“ (твърди се противоречие с решение № 124/11.11.2010 г. на ВКС по т. д. № 708/2009 г., II т. о.; решение № 88/17.06.2014 г. на ВКС по т. д. № 2974/2013 г., II т. о.; решение № 177/27.10.2009 г. на ВКС по т. д. № 14/2009 г., II т. о. и решение № 1/05.02.2019 г. на ВКС по т. д. № 1002/2017 г., I т. о.) и 10. „Релевантни ли са за критериите по чл. 52 ЗЗД лимитите на застраховане съобразно § 27 ПЗР на КЗ и обществено-икономическите и социални условия в страната и тези условия към 2017 г. налагат ли присъждане на по-ниски обезщетения от такива, присъждани за събития години преди това и след това?“ „Следва ли при определяне на справедливото застрахователно обезщетение съдът да се съобрази с нормативно определените лимити при застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, които отразяват промените в икономическите условия?“; Общественото разбиране за справедливост през последните 4-5 години и конкретно през 2021 г. предпоставя ли присъждане на значително по-ниски обезщетения от присъжданите предходни години?“ (твърди се противоречие с ППВС № 4/23.12.1968 г.; решение № 1/26.03.2012 г. по т. д. № 299/2011 г. на ВКС, II т. о; решение № 83/06.07.2009 г. по т. д. № 795/2008 г. на ВКС, II т. о.; решение № 23/25.03.2014 г. на ВКС по т. д. № 1154/2013 г., II т. о.; решение № 157/28.10.2014 г. на ВКС по т. д. № 3040/2014 г., II т. о.; решение № 94/24.10.2012 г. на ВКС по т. д. № 916/2011 г., I т. о. и решение № 151/12.11.2013 г. на ВКС по т. д. № 486/2012 г., II т. о.). Ответникът е подал в законоустановения срок писмен отговор на касационната жалба, в която развива правни съображения както за необосноваване на основанията за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, така и за неоснователност на касационните основания, изложени в касационната жалба. Върховният касационен съд, Търговска колегия, IІ отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК, констатира следното: Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежни страни, чрез пълномощник – с надлежно учредена по делото представителна власт, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че в процеса на доказване са установени всички правопораждащи предявените материални права юридически факти - настъпването на застрахователното събитие, вината на застрахования водач на процесното ПТП и причинно-следствената връзка между неговото противоправно поведение и смъртта на И. М., от която са настъпили твърдените от ищците неимуществени вреди. При определяне на размера на заместващото обезщетение апелативният съд е съобразил, че родителите на починалия И. М. са сред лица, активно материалноправно легитимирани да получат обезщетение за причинените им неимуществени вреди при смърт на близък съгласно разясненията, дадени в ППВС № 4/25.V.1961 г. Съобразил е показанията на разпитаните свидетели, като при тяхната преценка по правилата на чл. 172 ГПК апелативният съд е приел, че те са обективни и незаинтересовани - въз основа на тях е обосновал фактическия извод, че между ищците и сина им е била изградена типичната за нашето общество близка връзка между родители и дете, характеризираща се с взаимна обич, уважение, взаимопомощ. Внезапната смърт на сина им се е отразила тежко и на двамата, те все още тъгуват за него и не са преживели загубата му. Разчитали са на неговата помощ и подкрепа, която са загубили безвъзвратно. Към момента на смъртта си И. М. е бил на 52 години, в трудоспособна възраст и без съществени здравословни проблеми. От около 10 г. е живеел отделно от родителите си и в друго населено място - [населено място]. И. имал по-малък брат, който също се грижел за родителите си. При така приетите за установени правнорелевантни факти въззивният съд е изяснил, че ищците безспорно са претърпели неимуществени вреди - душевни болки и страдания вследствие загубата на сина им, които е справедливо да бъдат обезщетени, като съобразно уредените в чл. 52 ЗЗД критерии за справедливост размерът на заместващото обезщетение за причинените им неимуществени вреди вследствие кончината на сина им възлиза на сумата от по 120000 лв. (за всеки един от тях). Този размер отговарял на обществените очаквания в подобни случай, на икономическата конюнктура към момента на смъртта на И. М., на обективния критерий, който представлява уредените в чл. 492 КЗ лимити на отговорност на застрахователите за неимуществени и имуществени вреди вследствие на телесно увреждане или смърт - 10 420 000 лв. за всяко събитие, независимо от броя на пострадалите лица. Счел е за безспорно, че загубата на дете е едно от най-тежките житейски събития за един родител, която не би могла да се компенсира по никакъв начин. Съобразил е, че в случая починалият е бил възрастен, самостоятелен човек, на 52 години, живял е в отделно домакинство от родителите си повече от 10 години, поради което и интензитетът на негативните изживявания у ищците е по-нисък в сравнение със случаите, когато е починало малолетно или непълнолетно дете. От друга страна, в процеса на доказване не е установено, че ищците са били изцяло зависими от грижите или издръжката на сина си, като за тях е полагал грижи и по-малкият им син, който също живее в [населено място]. Апелативният съд е приел за основателно релевираното от ответника правонамаляващо материалноправно възражение за съпричиняване на вредоносния резултат от противоправното поведение на пострадалия (пътник в процесния лек автомобил без правилно поставен предпазен колан). Счел е за изяснено в процеса на доказване следния механизъм (динамика) на релевантното ПТП: на 17.10.2021 г., около 20,20 ч., на смрачаване, със скорост на движение 57 км/ч се е движил л. а. „Опел Вектра“, който навлязъл в участък от пътя със завой надясно, при критична скорост на плъзгане за безопасно преминаване през участъка за този радиус на дъгата 50,40 км/ч. Поради движение със скорост, по-висока от критичната, автомобилът е загубил напречна устойчивост и е започнал да се плъзга странично, наляво спрямо посоката си на движение. Водачът е задействал спирачната система с максимално усилие, оставяйки спирачни следи по пътната настилка (към този момент на практика автомобилът е бил неуправляем и водачът е загубил контрол над управлението му). Плъзгайки се, МПС е продължило движението си напред и наляво, преминало е през горски път и е навлязъл в стръмно дере под моста. Настъпил е удар в ствола на дърво, намиращо се в дерето. За автомобила първоначалният удар е настъпил в предните му челни състави, като мястото на удара е в дерето, вследствие на което лекият автомобил се е завъртял около вертикалната си ос обратно на часовата стрелка, продължил е движението си на северозапад и се е установил в покой, с предна част насочена на северозапад. Процесният лек автомобил е бил фабрично оборудван с инерционни предпазни колани за всички места на пътниците и за водача - общо 5 бр. От фактическите изводи, до които е достигнала комплексната СМАТЕ, се изяснява, че съобразно установените травматични увреждания на починалия син на ищците, динамиката и механизма на процесното ПТП, траекторията на движение на тялото му може да се заключи, че пострадалият е бил без поставен предпазен колан към момента на настъпването на ПТП. В случай че той бе пътувал с поставен предпазен колан, вероятно би получил по-леки травматични увреждания. Към момента на настъпване на релевантното ПТП починалият И. М. е заемал дясната част на задната седалка, поради което, ако е пътувал с поставен предпазен колан, би се ограничило движението му напред, като коланът би задържал тялото му върху седалката и то не би достигнало до облегалките на предните седалки. При поставен колан би се ограничило движението на тялото му и във вертикално направление при навлизане на автомобила в стръмното дере. Той обаче не би ограничил движението на горната част на тялото надясно. Синът на ищците е получил следните травматични увреждания: двустранни контузии на белите дробове; счупване на 10 и 11 ребра; счупване и изкълчване на ТБС (лява тазобедрена ставна област), като причината за смъртта представлява масивна белодробна тромбоемболия, развила се на базата и във връзка със счупването и изкълчването в областта на лява тазобедрена става, получени при настъпилото ПТП. Установените по делото травми на починалия М. са в лява гръдна половина, лява тазобедрена ставна област и дясна гръдна половина, поради което те са вследствие на осъществения контакт с вътрешните части на купето на автомобила - облегалките на предните седалки. Първоначалният контакт на тялото е бил с облегалката на предната лява седалка, а впоследствие при движение и ротация в дясна гръдна половина - към облегалката на предната дясна седалка. При така приетите за установени правнорелевантни факти апелативният съд е обосновал фактическото съждение, че починалият син на ищците съществено е допринесъл за настъпването на процесните травматични увреди, вкл. и за счупването и изкълчването на ТБС (лява тазобедрена ставна област), усложнението от което увреждане е довело до смъртта му 12 дни по-късно. Изяснил е, че съпричиняването от пострадалия като пътник на задната седалка се изразява в непоставянето на обезопасителен колан, с какъвто процесният автомобил е бил фабрично оборудван (нарушение на чл. 137а ЗДвП), като вследствие на това противоправно поведение (при пряка и непосредствена причинно-следствена връзка) се е достигнало до релевантното травматично увреждане - счупването и изкълчването на ТБС, впоследствие което е настъпила неговата смърт - установените травми на пострадалия, които са в лява гръдна половина, лява тазобедрена ставна област и дясна гръдна половина, са получени вследствие на осъществения контакт с вътрешните части на купето на автомобила - облегалките на предните седалки. Първоначалният контакт на неговото тяло е бил с облегалката на предната лява седалка, а впоследствие при движение и ротация в дясна гръдна половина към облегалката на предната дясна седалка. Причина за счупването на лявата тазобедрена става е удар на началната част на бедрото (областта на коляното) в предните седалки. В случай че пострадалият е пътувал с поставен предпазен колан, той би ограничил движението на тялото напред и то не би достигнало до облегалките на предните седалки, респ. не би се осъществил контакт с левите вътрешни детайли в купето на процесния лек автомобил. При тези приети за установени правнорелевантни факт апелативният съд е достигнал до правния извод, че починалият син на ищците е допринесъл в единния, цялостния съпричинителен процес на фактите и явленията в обективната действителност до настъпване на тежките травматични увреждания, вследствие на което – по-късно, той е починал, поради което неговият принос е тъждествен на противоправно поведение на виновния водач на процесния лек автомобил (по Ѕ). В този смисъл, въззивният съд е счел за необосновани (несъответни на събраните по делото доказателства) правните доводи на ищците, релевирани в предявената от тях въззивна жалба, за неустановеност на факта на съпричиняване на вредоносния резултат. Предвид приетия от съда процент на съпричиняване на вредоносния резултат от И. М. (50%), определеното заместващо обезщетение в размер на по 120000 лв. (за всеки един от ищците) е намалено наполовина – по 60000 лв. (за всеки един от ищците), поради което за разликата над сумата от 60000 лв. до пълния предявен размер от по 180000 лв. – за всеки един от ищците (част от глобално претендираните суми от по 220000 лв.), предявените активно субективно съединени искове за заплащане на заместващо обезщетение за причинените им неимуществени вреди са отхвърлени, вследствие на което първоинстанционното решение е отменено в частта, в която е било присъдено заместващо обезщетение над сумата от по 60000 лв. до размера от по 108000 лв. (за всеки един от ищците) и в тази част тези искове са отхвърлени. Обобщени първите три процесуалноправни въпроси са от значение за установяване на действителните правнорелевантните факти по делото и изграждането на правилни фактически изводи при формиране на вътрешното убеждение на съда (арг. чл. 235, ал. 2 ГПК, във вр. с чл. 12 ГПК) – чрез съвкупната преценка на всички събрани по делото доказателствени средства и при съобразяване с наведените правни и фактически доводи във въззивната жалба и нейния писмен отговор. Именно вследствие на тази мисловна логическа дейност въззивният съд трябва да подведе приетите от него за установени по делото факти под диспозицията на приложимата материалноправна норма, за да разреши правилно правния спор, предмет на исковото производство. Апелативният съд е извършил самостоятелна преценка на всички относими по делото доказателства, като се е произнесъл по релевираните във въззивните жалби на страните правни доводи за неправилност на първоинстанционното решение, както предписват процесуалните правила, уредени в ГПК, и установената съдебна практика на ВКС (вкл. посочената от касаторите задължителна и казуална практика на ВКС). В обжалваното решение въззивният съд е изяснил защо и въз основа на кои доказателствени средства е приел за установени определени правнорелевантни факти, свързани както с определяне на размера на заместващото обезщетение, което трябва да бъде определено съобразно уредените в чл. 52 ЗЗД критерии за справедливост, така и с неговото фактическо съждение за принос на пострадалия за настъпване на релевантните вредоносни последици (неговата кончина), а именно чрез своето противоправно поведение (пътник без правилно поставен предпазен колан), установено от приетата като компетентно изготвена комплексна СМАТЕ, загиналият е допринесъл в съвкупния съпричинителен процес до осъществяването на вредоносния резултат. Следователно, апелативният съд е разгледал правния спор в неговата цялост – въз основа на приетите за установени от събраните писмени доказателствени средства правнозначими обстоятелства и при обсъждане на правните доводи на страните относно обосноваността на правния извод на първоинстанционния съд за основателност на наведеното от ответника правонамаляващо материалноправно възражение за съпричиняване на вредите от противоправното поведение на загиналия пътник в процесния лек автомобил, поради което въззивното решение не е постановено в противоречие с формираната по реда на чл. 290 ГПК практика на ВКС, посочена в изложението на касатора по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК. По тъждествени правни съображения въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване по обобщените материалноправни и процесуалноправни въпроси от т. 4 до т. 7, вкл. - апелативният съд се е съобразил с константната практика на ВКС, съобразно която изводът за наличие на съпричиняване по смисъла на чл. 51, ал. 2 ЗЗД не може да почива на предположения и че намаляването на дължимото обезщетение за вреди от деликт на основание чл. 51, ал. 2 ЗЗД предполага доказани по безспорен начин конкретни действия или бездействия на пострадалия, с които той обективно е способствал за настъпване на вредоносния резултат, като е създал условия или е улеснил неговото настъпване. Възприемайки установения от комплексната СМАТЕ механизъм (динамика) на процесното ПТП, въззивният съд е достигнал до фактически извод, че загиналият е допринесъл със своето противоправно поведение в единния съпричинителен процес за настъпване на процесното ПТП. Следователно, съдът не се отклонил от константната практика на ВКС, съгласно която на делинквента, респ. на субекта, който носи обезпечително-гаранционна отговорност за причинените имуществени и неимуществени вреди за чужди виновни деяния, принадлежи процесуалното задължение (доказателствената тежест) да установи по несъмнен, безспорен начин (чрез пълно доказване, както предписва правната норма на чл. 154, ал. 1 ГПК), че пострадалият е извършил твърдяното противоправно поведение, което да е в причинно-следствена връзка с настъпване на вредоносния резултат. В този смисъл, по този въпрос касаторите не са установили пораждането на уредената в чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК специална процесуална предпоставка за допускане на въззивното решение до касационно обжалване – той да е решен в противоречие с практиката на ВКС. Обобщени деветата и десетата група материалноправни въпроси са свързани с изясняване на нормативните критерии, уредени в чл. 52 ЗЗД, за определяне на заместващо обезщетение за причинени неимуществени вреди – по справедливост. Макар и да отговорят на общата процесуална предпоставка, уредена в чл. 280 ГПК (те са от значение за изхода на правния спор пред въззивния съд, тъй като са обусловили неговата решаваща воля), не са разрешени в противоречие със задължителната (ППВС 4/1968 г.) и казуална практика на ВКС, вкл. и тази, която е цитирана в изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК. Апелативният съд е съобразил тълкувателните разяснения, дадени по т. 2 от ППВС 4/1968 г., в което се приема, че понятието „справедливост“ по смисъла на чл. 52 ЗЗД е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението - при причиняването на смърт от значение са възрастта на увредения, общественото му положение, отношенията между пострадалия и близкия, който търси обезщетение за неимуществени вреди. От значение са и редица друго обстоятелства, които съдът е длъжен да обсъди и въз основа на оценката им да заключи какъв размер обезщетение по справедливост да присъди за неимуществени вреди. Именно за да обоснове конкретния размер на присъденото заместващо обезщетение за причинените на ищците неимуществени вреди от кончината на техния син, въззивният съд е съобразил обстоятелствата, при които е настъпила смъртта; интензитета и продължителността на болките и страданията на родителите; общественото разбиране за справедливост на съответния етап от развитие на самото общество; конкретните икономически условия в страната - като помощен критерий, израз на който са лимитите на застрахователно покритие към момента на настъпване на застрахователното събитие. Взел е предвид обстоятелството, че в конкретния случай пострадалият е бил мъж в своята зрялост, активна работоспособност, поради което внезапната му смърт се е отразила тежко на родителите му – загубили са неговата икономическа и социална подкрепа, като са изживели емоционален стрес и тъга. Те и загиналият са изградили много близки взаимоотношения, като неговата смърт е предизвикала у тях силни и продължителни отрицателни емоции - психично състояние, което е трудно преодолимо и мъчително. Разглеждайки релевираните във въззивната жалба, предявена от застрахователя, правни доводи за необоснованост на първоинстанционното решение относно справедливия размер на присъденото заместващо обезщетение, въззивният съд е заключил, че претендираният от ищците по-висок размер не се подкрепя от събраните по делото доказателства с оглед на установения обем на вредите за всеки от ищците и интензитета на понесените страдания – противното би означавало да се наруши принципът на справедливостта, тъй като несъразмерното на вредите обезщетение би се квалифицирало като неоснователно обогатяване. Дали при определяне на конкретния размер на присъденото заместващо обезщетение за причинените на ищците неимуществени вреди от кончината на дете, което е било в зряла възраст, въззивният съд е допуснал твърдяната в касационната жалба правна грешка, представляваща необоснованост на въззивното решение, касационният съд може да се произнесе едва при разглеждане на релевираните касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. По осмия материалноправен въпрос, който съобразно тълкувателните разяснения по т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ВКС по т. д. № 1/2009 г., ОСГТК касационната инстанция е уточнила и конкретизирала: „Кои са законоустановените критерии за определяне на конкретния принос на делинквента и пострадалия в единния цялостен съпричинителен процес между фактите и явленията в обективната действителност и какви са нормативните изисквания за съпоставяне на тяхното казуално участие в процеса на настъпване на вредоносните последици?”, въззивното решение трябва да бъде допуснато до касационно обжалване. Този въпрос е значим за правния спор, тъй като е включен в неговия предмет и е обусловил правния извод на въззивния съд за определяне на степента на казуалния принос на загиналия при настъпване на процесното ПТП, поради което съответства на общата процесуална предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК. Касаторите обосновават и специалната процесуална предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, като поддържат, че този материалноправен въпрос е разрешен в противоречие с формираната по реда на чл. 290 ГПК практика на ВКС - в посочените от касаторите решения, но и в служебно известните на настоящия съдебен състав решение № 46/05.06.2014 г. по т. д. № 3696/2013 г. по описа на ВКС, ТК, II т.о., решение № 117/08.07.2014 г. по т. д. № 3540/2013 г. по описа на ВКС, ТК, I т.о. и решение № 17/8.02.2024 г. на ВКС по т. д. № 2264/2022 г., I т. о., ТК. В този смисъл, следва да се извърши проверка на съответствието на даденото от въззивния съд разрешение по този въпрос с посочената практика на ВКС. Тъй като въззивното решение е допуснато до касационно обжалване при допълнителната процесуална предпоставка, уредена в чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, от една страна, не е породена твърдяната от касаторите специална процесуална предпоставка, регламентирана в чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, за допускане на въззивното решение до касационно обжалване (поставените първи два процесуалноправни въпроси да са от значение както за точното прилагане на закона, така и за развитието на правото), а от друга, не следва да се разглежда самостоятелното селективно основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – решението да е очевидно неправилно. Касаторите са освободени с определение № 556/20.05.2022 г., постановено от първоинстанционния съд, на основание чл. 82, ал. 3 ГПК от процесуалното задължение за заплащане на държавна такса. Мотивиран от горното и на основание чл. 288 ГПК, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение