Определение № 460 от 22.06.2021 г. на ВКС по гр. д. № 2107/2021 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба с вх.№262161/14.04.2021г., подадена от А. И. Т. от [населено място], чрез процесуалния му представител адв.М. З. Т. от Ак-Д., срещу решение №260057, постановено на 05.03.2021г. от Добричкия окръжен съд, Гражданска колегия по в.гр.д.№907/2020г., потвърждаващо решението на първоинстанционния съд, с която е допусната съдебна делба на недвижим имот с идентификатор 72624.624.7837.1.27 по КК на [населено място], представляващ апартамент с административен адрес [населено място], [улица], вх.Б, ет.5, ап.9, с площ от 120.05 кв.м., състоящ се от три стаи, столова и кухня, балкон и сервизни помещения, ведно с прилежащото избено помещение № ..... с площ от 16.79 кв.м. и таванско помещение № .... с площ от 13.45 кв.м., както и 2.975 % ид.части от общите части на сградата и съответните идеални части от правото на строеж върху ПИ с идентификатор ....., между съделители А. И. Т. с квота от 2440.07/30168 ид.части; Е. П. Т. с квота от 12643.93/30168 ид.части; В. Д. С. с квота от 7542/30168 ид.части; П. К. С.-В. с квота от 7542/30168 ид.части. Касаторът обжалва въззивното решение в частта, с която са определени неговите делбени права и делбените права на съделителката Е. П. Т., като поддържа, че тези делбени права са определени от съда неправилно. Поддържа, че въззивният съд не е взел предвид обстоятелството, че той е бил признат за собственик на процесния недвижим имот с н.а.№ ....., том IVс, дело № ...../1997г. като жилище, дадено в обезщетение срещу отчужден имот за кооперативно строителство, като в нотариалния акт е посочено, че имотът е придобит на основание заповед №992/05.08.1986г., че стойността му възлиза на 1101077 лева и се покрива от припадащите се суми срещу отчуждения имот и от заем от Д. в размер на 15000 лв., т.е. заемните средства съставляват 1.36% от стойността на имота. Поради това счита, че след прекратяването на брака той се легитимира като собственик на 99.32 % ид. части от имота, а Е. П. Т. е собственик на 0.68 %, като през 2009г. се е разпоредил с 50% ид.части в полза на Е. П. Т.. Поддържа, че към настоящия момент той притежава 49.32 % ид.части от имота, а Е. Т. е собственик на 0.68 % ид.части, както и следва да бъдат определени делбените им права. В изложението към касационната жалба се поддържа, че са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване по реда на чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Според касатора в обжалваното въззивно решение съдът се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС (ППВС №5 от 31.10.1972г. по гр.д.№4/1972г.; решение №38 от 25.03.2019г. по гр.д.№878/2018г. на I г.о. на ВКС; решение №16 от 09.03.2016г. по гр.д.№6670/2014г. на I г.о. на ВКС; решение №579 от 10.06.2009г. по гр.д.№648/2008г. на I г.о. на ВКС) по въпроса какъв е размерът на дяловете на съпрузите след прекратяване на съпружеската имуществена общност на недвижим имот, получен в обезщетение за отчужден недвижим имот по силата на заповед по чл.100 З. (отм.), когато срещу отчуждения недвижим имот е предоставен като обезщетение и цената на получения имот е по-голяма от стойността на отчуждения, като това е станало по време на брака и разликата е изплатена със заемни средства. В писмен отговор в срока по чл.287, ал.1 ГПК, съделителят Е. П. Т. чрез процесуалния си представител адв.П. А. от АК-Д., изразява становище, че не са налице поддържаните от касатора основания за допускане на касационно обжалване по изложените в отговора съображения. Претендира присъждане на направените по делото разноски по представен списък. Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд в срока по чл.283 ГПК. Досежно наличието на предпоставки за допускане на касационно обжалване съображенията са следните: Производството е за делба във фазата по допускане. А. И. Т. е предявил иск за делба на процесния апартамент срещу Е. П. Т. с твърдението, че имотът е придобит по време на брака им, даден като обезщетение срещу отчужден имот за кооперативно строителство, на основание заповед №922/05.08.1986г., като стойността му възлиза на 1101077 лева и се покрива с припадащите се суми срещу отчуждения имот и от заем от Д. в размер на 15000 лв., т.е. че заемните средства съставляват 1.36% от стойността на имота. С оглед на тези твърдения поддържа, че след прекратяване на брака той притежава 99.32% ид.части от имота, а Е. П. Т. – 0.68% ид.части от имота. Твърди също така, че през 2009г. се е разпоредил с 1/2 ид.част (50%) от имота в полза на бившата си съпруга Е. П. Т., но с влязло в сила решение по гр.д.№685/2012г. по описа на Д. продажбата е обявена за недействителна по отношение на В. Д. С. и П. К. С.-В., като към момента на предявяване на иска за делба твърди, че изпълнителното производство е прекратено на основание чл.433, ал.1, т.8 ГПК. Посочил е, че с постановление от 2017г. по изп.д. №265/2007г. 1/2 ид.част от имота е възложена на взискателите В. С. и П. С.-В., но счита, че това възлагане като изпълнително действие и постановлението за възлагане на 1/2 ид.част от имота е обезсилено по право и не е породило вещно действие. В писмен отговор в срока по чл.131 ГПК съделителката Е. П. Т. е оспорила иска за делба, като поддържа, че ако съдът приема, че постановлението за възлагане е обезсилено по право, то тя е едноличен собственик на имота. Ако се приеме, че постановлението за възлагане е породило вещно действие, счита, че имотът е съсобствен между нея, В. Д. С. и П. К. С.. След дадени от съда указания и въз основа на молба на съделителя А. И. Т., с определение от 22.02.2018г. първоинстанционният съд е конституирал като съделители В. Д. С. и П. К. С.-В.. В писмен отговор в срока по чл.131 ГПК съделителите В. Д. С. и П. К. С.-В. са изразили становище, че притежават право на собственост върху 1/2 ид.част от имота по силата на постановление за възлагане по изп.д.№20078110400265 от 10.04.2017г., като възражението на А. И. Т. за настъпила перемпция вече е било направено и отхвърлено от Окръжен съд – Добрич с решение №64 по гр.д.№143/2016г. От фактическа страна въззивният съд е приел за установено, че съделителите А. Т. и Е. Т. са бивши съпрузи, чийто брак е сключен на 19.08.1984г. и прекратен с развод с решение №411/10.11.2005г. по бр.д.№259/2005г. на Районен съд – Добрич, влязло в сила на 10.11.2005г. Взето е предвид, че по време на брака с констативен н.а. № ..... том IVc, дело №1754/1997г., съставен по реда на чл.35, ал.2 ЗЖСК, А. Т. е признат за собственик на процесния апартамент, даден като обезщетение за отчужден имот за кооперативно строителство, като в акта е посочено, че имотът е придобит като обезщетение срещу отчужден имот на основание заповед №922/05.08.1986г., както и че общата стойност на имота е 1101077 лв. и се покрива от приспадащите се суми срещу отчуждения имот, собствени средства и разрешен заем от Д. в размер на 15000 лв. Прието е за установено от събраните по отношение на процедурата по отчуждаване и обезщетяване доказателства, че със заповед №1304/27.12.1984г. на председателя на ИК на ОНС, издадена на основание чл.95 и чл.98 З. (отм.) и въз основа на протокол №22/12.11.1984г. на Комисията по чл.265 ППЗТСУ, е започнало отчуждително производство по отношение на имот, собствен на И. Т. Я. и Й. К. Я., родители на А. Т.. Имотът е отчужден за жилищно строителство по стопански начин при определена с протокол №4/16.10.1984г. цена в размер на 9760.29 лв., при което собствениците И. Т. Я. и Й. К. Я. са обезщетени с жилище от две стаи и кухня в Ж. и гараж, като на блокиран влог в Ж. им се преведе 1/2 от общата стойност, равняваща се на 4880.15 лв. и с жилище от три стаи и кухня за сина им А. И. Т. в Ж., като на блокиран влог му се преведе останалата 1/2 от стойността, а именно 4880.14 лв. Взето е предвид, че в протокол №22/12.11.1984г. изрично е отразено наличието на писмена молба от страна на отчуждените собственици за прехвърляне на 1/2 от общата стойност на отчуждения имот на блокиран влог на сина им А. Т.. Посочено е, че със заповед №922/05.08.1986г. на ИК на ОбНС, издадена на основание чл.100 и 102 З., А. Т. е обезщетен наравно с родителите си с процесния апартамент. Изложени са съображения, че изричното позоваване на разпоредбата на чл.102 З. (отм.) и отразяването в заповедта по чл.98 З. (отм.) на искането на родителите до органа по чл.95 З. (отм.) за прехвърляне на 1/2 ид.част от общата стойност на отчуждения имот на блокиран влог на сина им, сочи на упражнена от собствениците на отчуждения имот възможност по чл.102 З. (отм.), в резултат от което с последващата заповед по чл.100 З. (отм.), с която е бил определен и начина на обезщетяване, конкретното жилище за сумата от 30168 лв., вкл. правото на строеж върху държавна земя, А. Т. е определен като правоимащ. Изложени са съображения, че заповедта по чл.100 З. (отм.) легитимира правоимащия като член-кооператор по право в Ж., докато за настъпването на вещноправния ефект на преминаване на правото на собственост върху избраното жилище е приложим специалния закон – ЗЖСК. И тъй като нотариалният акт по реда на чл.35, ал.2 ЗЖСК е издаден през 1997г. по време на брака на страните, въззивният съд е приел, че приложение следва да намери правилото, според което придобитото по време на брака имущество има правното положение на средствата, които са изразходвани за придобиването му. Така изложените от въззивния съд съображения съответстват изцяло на трайно установената практика на ВС и ВКС. Както е посочено в решение №7 от 02.03.2021г. по гр.д.№1765/2020г. на I г.о. на ВКС, трайната и непротиворечива практика на ВКС по приложението на чл.21 СК (отм.), съотв. чл.23 СК, приема, че при режима на съпружеската имуществена общност имуществото има статута на средствата, вложени в придобиването му. При преценка основателността на предявен иск, възражение или довод по чл.21 СК (отм.), съотв. чл.23 СК, от значение е произходът на средствата, с които е придобито вещното право, която преценка следва да бъде направена след обсъждане на всички събрани по делото доказателства, в тяхната съвкупност и във връзка едни с други. В този смисъл са становищата, изразени в решение № 156 от 08.07.2013 г. по гр.д.№ 1073/2012 г. на ВКС, ІІІ г.о.; решение № 177 от 20.10.2015 г. по гр.д.№ 4590/2013 г. на ВКС, ІІІ г.о.; решение № 8 от 15.02.2019 г. по гр.д.№ 1314/2018 г. на ВКС, ІІ г.о.; решение № 168 от 30. 11. 2016 г. по гр. д. № 2411/2016 г. на ВКС, 2 г.о.; решение № 218 от 01.02.2016 г. по гр. д. № 1872/2016 г. на ВКС, 1 г.о.; решение №62 от 08.05.2018г. по гр.д.№1840/2017г., 1 г.о.; решение №72/07.07.2017г. по гр.д. №3056/2016г., 1 г.о.; решение № 249 от 27.12.2011 г. по гр. д. № 1037/ 2010 г., 2 г.о.; решение №72 от 07.07.2017г. по гр.д.№3056/2016г., 1 г.о. и др. Като е взел предвид, че стойността на апартамента, посочена в нотариалния акт, възлиза на 30168 лв., че е била покрита отчасти със заем от Д. от 15000лв., отчасти със сумата от 4880.14 лв., преведена на блокиран влог на А. Т. 1/2 част от стойността на отчуждения имот, и отчасти с други собствени средства, въззивният съд е приел, че само частта от имота в обем на 4880.14/30168 ид.части (съотношението между получената като обезщетение срещу отчужден от родителите имот в размер на 4880.14 лв. и общата стойност на новопридобитото) е станала лична собственост на А. Т.. Взето е предвид, че личен характер на остатъка от средствата в размер на 25 287.86 лв. не е установен. По отношение на сумата от 15000лв. по договор за заем, сключен с Д., въззивният съд е изложил съображения, че води до общност или до съпружески принос относно придобитото с такива средства имущество, както и че при липса на доказване на личния характер на останалите „други 6 собствени средства“ за придобиване на имота, такъв извод следва и за останалата част от имота. С оглед на това въззивният съд е приел, че 25287.86/30168 ид.части от апартамента са придобити в режим на съпружеска имуществена общност по време на брака на А. Т. и Е. Т. или след прекратяване на брака през 2005г. делбеният имот е притежаван от А. Т. и Е. Т. в съсобственост при квоти 17524.07/30168 ид.части за А. Т. (4880.14/30168 ид.части на лично основание и половината от 25287.86/30168 ид.части, равняваща се на 12643.93/30168 ид.части в резултат на прекратената СИО) и 12643.93/30168 ид.части за Е. Т. в резултат на прекратената СИО. Взето е предвид, че с н.а.№ ....., том IV/2009г. А. Т. е продал на бившата си вече съпруга Е. Т. 1/2 ид.част от апартамента, след което с влязло в сила решение по гр.д.№685/2012г. на Д. продажбата е обявена за относително недействителна в хипотезата на чл.135 ЗЗД по отношение на В. Д. С. и П. К. С.В., които в качеството си на кредитори (наследници на кредитор) на А. Т. са реализирали принудително паричното си вземане по изп.д. №265/2007г. и с постановление от 10.04.2017г. по изп.д.№265/2007г., вписано с вх.№4586/18.05.2017г., акт №186, том IX на СлВп-Д., 1/2 ид.част от имота им е възложена в качеството им на взискатели. Въззивният съд е приел, че с издаване на постановлението за възлагане, което не е отменено и е влязло в сила на 20.04.2017г., прехвърлената от А. Т. на Е. Т. 1/2 ид.част от процесното жилище е придобита от В. Д. С. и П. К. С.В. при равни дялове, като възражението на А. Т., че всички изпълнителни действия по изп.д.№265/2007г. са обезсилени по право поради настъпила перемпция е прието за неоснователно. И тъй като правата на А. Т. в имота са в обем по-голям от прехвърлената 1/2 ид.част, равняваща се на 15084/30168 ид.части, и за разликата до притежаваните преди прехвърлянето 17524.07/30168 ид.части (равняваща се на 2440.07/30168 ид.части) не е установено каквото и да е погасяващо правата му основание, въззивният съд е приел, че към настоящия момент А. Т. притежава в имота, предмет на делбата, права в обем на 2440.07/30168 ид.части. Прието е, че Е. Т. притежава в имота права в обем на 12643.93/30168 ид.части, а В. Д. С. и П. К. С.-В. – по 7542/30168 ид.части, както е допусната делбата. Изложените от въззивния съд съображения, касаещи съотношението в правата на бившите съпрузи към момента на придобиване на правото на собственост върху имота през 1997г., както и към момента на прекратяване на брака с развод, съответстват изцяло както на задължителната, така и на трайно установената практика на ВС и ВКС, вкл. посоченото в изложението ППВС №5 от 31.10.1972г. Според даденото в т.2 на ППВС №5/1972г. тълкуване, меродавен за преценката дали имотът е съпружеска имуществена общност, е моментът на юридическото придобиване на правото на собственост. С това тълкуване въззивният съд се е съобразил, като е приел, че правото на собственост е придобито през 1997г., когато е съставен нотариален акт по реда на чл.35, ал.2 ЗЖСК. Този извод на въззивния съд съответства и на тълкуването, дадено от Пленума на ВС в т.2 на ППВС №3 от 12.11.1983г., според което членкооператорът по право, на когото като обезщетение срещу отчужден имот е отреден имот в сграда на Ж., придобива собствеността на отстъпения в обезщетение жилищен имот от момента на снабдяването с нотариален акт по реда на чл.35, ал.2 ЗЖСК. Установеното в чл.103 З. (отм.) правило, че правото на собственост върху недвижими имот, получен като обезщетение за отчужден недвижим имот се придобива по силата на заповедта по чл.100 З. (отм.) в този случай не намира приложение. С оглед на това следва да се приеме, че начинът, по който въззивният съд е определил делбените права на страните, както и моментът, към който е извършил съпоставянето на стойността на имота с размера на вложените за придобиването му средства (1997г., когато е съставен нотариалният акт по чл.35, ал.2 ЗЖСК) съответстват на практиката на ВКС. Съответства на практиката на ВКС и изводът на въззивния съд, че придобитото със заем имущество е общо на двамата съпрузи като придобито в режим на СИО. Съображения в този смисъл се съдържат и в посочените от касатора в изложението актове на ВКС, вкл. решение №38 от 25.03.2019г. по гр.д.№878/2018г. на I г.о. на ВКС, в което обаче е разгледана хипотеза на придобиване на право на собственост върху имот отстъпен в обезщетение срещу отчужден имот, различна от настоящата, доколкото обезщетяването не е било извършено чрез предоставяне на имот в Ж.. Разрешението, дадено в решение №16 от 09.03.2016г. по гр.д. №6670/2014г. на I г.о. на ВКС, не обосновава поддържаното от касатора основание за допускане на касационното обжалване, тъй като не засяга хипотеза, която да е сходна с настоящата, нито поставения с изложението въпрос – в това решение тричленният състав на ВКС се е произнасял по въпроси, касаещи вещноправното действие на заповедите по чл.95, чл.98 и чл.100 З. (отм.), но не и в хипотеза, при която като обезщетение е отстъпен имот в Ж.. По същите съображения следва да се приеме, че и разрешението, дадено в решение №579 от 10.06.2009г. по гр.д.№648/2008г. на I г.о. на ВКС не обосновава наличие на поддържаното от касатора основание за допускане на касационно обжалване. Водим от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение