Определение № 1065 от 05.03.2026 г. на ВКС по гр. д. № 4650/2025 г.

Производство по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на А. Ж. К., чрез назначения ѝ особен представител - адв. З., против решение № 4455 от 09.07.2025 г. по гр. д. № 2275/2025 г. на Софийски градски съд, II-г въззивен състав. Ответната страна Н. А. С., чрез адв. Г., е подала писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, с който изразява становище за липса на основания за допускане на касационен контрол и за неоснователност на касационната жалба. Претендира разноски. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима. За да се произнесе по основанията за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение приема следното: Предмет на жалбата е посоченото въззивно решение, с което е потвърдено решение № 23328 от 23.12.2024 г. по гр. д. № 23548/2024 г. на Софийски районен съд, 36-ти състав за уважаване на предявения от Н. А. С. против А. Ж. К. иск с правно основание чл. 233, ал. 1 ЗЗД като е осъдена ответницата да върне на ищцата държането на недвижим имот, съставляващ апартамент № .., с площ от 56 кв. м., находящ се в [населено място],[жк], [жилищен адрес] и в полза на ищцата са присъдени разноски. Въззивният съд е постановил обжалвания резултат след цялостна преценка на доводите на страните и събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, при което е установил същата фактическата обстановка като изложената от първоинстанционния съд и е препратил към мотивите му, на основание чл. 272 ГПК. Приел е за безспорно между страните, че са обвързани от облигационно правоотношение по договор за наем на имот от 01.05.2023 г., който е предаден от ищцата на ответницата като предпоставка за фактическото му използване, за срок от 12 месеца срещу уговорен месен наем, платим до 10-то число на текущия месец за всеки следващ месец на ползването. Констатирал е, че съгласно клаузата на чл. 7, ал. 1 от договора, същият се прекратява в момента на изтичането на договорения и посочен по-горе срок, а според чл. 7, ал. 3 от съглашението е предвидено правото на наемодателят да го прекрати едностранно при неплащане на наемната цена до 15-то число на месеца на ползване. Решаващият състав е приел, че в договорът за наем е прекратен на 14.03.2024 г. при предпоставките на чл. 7, ал. 3 от него – едностранно от наемодателя, породи неплащане на наемната цена като е намерил за доказано надлежно уведомяване на наемателя по реда на чл. 47 ГПК чрез частен съдебен изпълнител. За неоснователни са намерени възраженията на ответника в обратния смисъл, тъй като видно от приложените по делото отрязъци от съобщения връчителят е посетил постоянния и настоящ адрес на ответницата на следните дати – 26.01.2024 г., 17.02.2024 г. и 28.02.2024 г., като последната не е открита на адреса. При тези данни е затъпено становище, че в случая основателно е приложена разпоредбата на чл. 47, ал. 1 ГПК, като връчителят е залепил уведомление на 28.02.2024 г., с което е указал на ответницата, че следва да се яви в канцеларията на ЧСИ А. Д. за получаване на документи. Инстанцията по същество е приела, че по делото няма данни в указания срок ответницата да се е явила в кантората на ЧСИ да получи документите, поради което следва да се счита, че уведомлението за прекратяване на договора е връчено на наемателката на 14.03.2024 г. и оттогава е породило правните си последици. В допълнение на горните мотиви, съдът по обжалваното решение е приел, че наемното правоотношение между страните се явява прекратено с изтичането на срока на договора, от който е възникнало – т. е. на 01.05.2024 г. Разяснил е, че след прекратяване на наемния договор наемателят е длъжен да върне вещта, като освободи и предаде в случая наетите помещения от недвижимия имот на наемодателя, съгласно чл. 233, ал. 1, изр. 1 ЗЗД. След като е имотът е бил предаден по наемен договор за ползването му от ответницата – факт, приет за безспорен между страните с доклада по делото и след отговора на исковата молба, а облигационната връзка помежду им е престанала да съществува и ответницата не е доказала връщането на вещта на ищцата, предявеният иск за опразване и предаване на наетия имот е счетен за основателен и уважен. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК жалбоподателят поставя правен въпрос, който твърди да е обуславящ изхода по делото и разрешен в противоречие с практиката на ВКС, респ. е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото – основания за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Горният въпрос има следното съдържание: „Допустимо ли е уважаване на иск по чл. 233, ал. 1 ЗЗД за връщане на нает имот, без наемодателят – ищец да е доказал, че го е предал за ползване на наемателя – ответник? Поддържа се, че въззивното решение не е съобразено с практиката на ВКС, вкл. задължителната такава, обективирана в т. 4 от ТР № 4 от 11.12.2013 г. на ОСГК, решение № 176/17.10.2017 г. по гр. д. № 1154/2017 г. на IV г.о., решение № 470/18.12.2013 г. по гр. д. № 5187/2013 г. на II г.о., решение № 98/20.02.2024 г. по гр. д. № 1588/2023 г. на IV г.о., решение № 85/26.03.2022 г. по гр. д. № 1550/2021 г. на III г.о. Сочи се отклонение и с решение № 245/15.04.2025 г. по гр. д. № 311/2025 г. на Апелативен съд - София. Касационен контрол не следва да се допуска. Питането на страната няма характеристиката на правен въпрос по смисъла на разясненията, дадени с т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. То е изводимо не от решаващите мотиви на въззивния съд по конкретното дело и там дадените правни разрешения, поради което и не удовлетворява общо основание. По съществото си въпросът е предпоставен от доводите на касатора, че в случая искът с правно основание чл. 233, ал. 1 ЗЗД е уважен без ищецът – наемодател да е установил по делото, че му е предал (на първия, като наемател) процесния недвижим имот за ползване. Такъв извод отсъства в обжалваното решение. Напротив - там е направено съждение, че вещта е реално предадена на наемателя, с което е изпълнено основното задължение на наемодателя да отстъпи ползването й. Полученото ползване е прието за безспорно между страните с доклада по делото, предвид на заявените техни твърдения и възражения с отговора на исковата молба (следва да се изтъкне, че този въпрос е поставен за първи път едва с въззивната жалба на особения представил на ответницата, но пропускането на преклузивния срок за писмен отговор по чл. 131, ал. 1 ГПК е обвързано с настъпване на указаните в чл. 133 ГПК неблагоприятни последици - ответникът губи възможността да извърши предвидените в чл. 131 ГПК процесуални действия в по - късен момент, освен ако пропускът се дължи на особени непредвидени обстоятелства). Затова след като облигационната връзка по договора за наем е престанала да съществува (било то поради неплащане на наемната цена, било поради изтичане на срока на договора), инстанцията по същество е достигнала до извода, че е възникнало задължението по чл. 233, ал. 1, предл. 1 ЗЗД за връщане на наетата вещ, който факт подлежи на доказване от наемателя. По делото не е установено такова да е проведено в хода на съдебното дирене, поради което предявеният иск е уважен. Предвид на изложеното, така формулираният от касатора въпрос се явява привързан към оплакванията му за неправилна оценка на фактите и доказателствата по делото и чрез тях се изрязва несъгласие с извода за основателност на исковата претенция. Той съставлява касационно оплакване (чл. 281, т. 3 ГПК) за неправилност на обжалвания въззивен акт, което обаче е релевантно във фазата по разглеждане на касационната жалба (по чл. 290 ГПК), но не и в предхождащата я фаза от касационното производство по извършване на селекцията ѝ (по чл. 288 ГПК). При нея, касационният съд, упражнявайки правомощията си за дискреция на касационните жалби, трябва да се произнесе дали соченият от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни. Основанията за допускане до касационно обжалване са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение. В съобразителната част на горецитирания тълкувателен акт е разяснено, че въпросите, които имат значение за правилността на въззивното решение, не са правни въпроси по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК и касационно обжалване по повод на тях не може да се допусне. Непоставянето пък на релевантен правен въпрос с обуславящо значение за делото, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това – вж. мотивите в съобразителната част към указанията по т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г., ОСГТК. За пълнота следва да се посочи, че касаторът недопустимо се позовава по едни и същи въпрос на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 и на това по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК – касае се за самостоятелни фактически състави, които се прилагат при определени предпоставки и имат своето приложно поле. След като по въпроса се сочи отклонение с практика на ВКС, не е допустимо същото питане да се отнася за разглеждане в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, която намира приложение при липса на съдебна практика по приложението на дадена разпоредба, респ. при създадена съдебна практика, която се нуждае тълкуване (при неясна или непълна правна уредба) или пък е налице необходимост от осъвременяване на тълкуването ѝ с оглед изменения в законодателството и обществените условия. Вън от изложеното, липсва обосноваване и на твърдението за наличие на специалната предпоставка – значението на поставените правни въпроси за точното прилагане на закона и за развитието на правото, каквато хипотеза се поддържа от жалбоподателя. В този смисъл изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК не е съобразено с изискванията, поставени с указанията по т. 4 на ТР № 1/2010 г. на ОСГТК на ВКС. Аргументация за обстоятелствата, посочени в предходния пункт на изложението, няма. В заключение, касаторът не е обосновал предпоставки в приложно поле на основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, поради което искането за достъп до касация не може да се уважи. При този изход на делото касаторът следва да понесе отговорността за разноските, сторени от насрещната страна в настоящото производство. Същите са претендирани своевременно в отговора на касационната жалба, но ответникът по жалба не е удостоверил надлежното извършване на такъв разход. Ето защо разноски за касационната инстанция в полза на ответника не следва да се присъждат. Така мотивиран, Върховният касационен съд, ІІІ г. о.