Определение № 72 от 24.02.2021 г. на ВКС по гр. д. № 3795/2020 г.

Производството е по реда на чл.288 ГПК във връзка с чл.280 ГПК. Образувано е по касационна жалба на А. Д. М. срещу решение № 193 от 03.08.2020 г. по в.гр.д.№ 274 от 2020 г. на Добричкия окръжен съд, гражданско отделение в следните негови части:

1. частта, с която частично е отменено решение № 134 от 24.07.2018 г. по гр.д.№ 474 от 2017 г. на Районен съд- Каварна и вместо него е постановено решение за отхвърляне на предявения от А. Д. М. срещу В. П. П. иск с правно основание чл.124, ал.1 ГПК за установяване на правото на собственост върху следния имот: втори етаж с площ от 61,50 кв.м. от сграда с идентификатор ..... по кадастралната карта на [населено място], одобрена със заповед № РД-18-32 от 27.02.2008 г. на Изпълнителния директор на АГКК, находящ се в западната част на сградата, състоящ се от входно антре, салон, кухня, две стаи и баня с тоалетна, претендиран да е придобит на основание строителство в периода от 1968 г.- 1975 г., със съгласието и знанието на родителите му Д. А. М. и С. Д. М., след осъществено непрекъснато владение в периода от 1975 г. до завеждане на делото;

2. частта, с която частично е отменено решение № 134 от 24.07.2018 г. по гр.д.№ 474 от 2017 г. на Районен съд- Каварна и в вместо него е постановено решение за уважаване на предявения от В. П. П. срещу А. Д. М. иск с правно основание чл.124, ал.1 ГПК за установяване на правото й на собственост върху гореописания имот, придобито по наследяване на собственика на признато право на строеж по чл.1 от Закона за уреждане правата на лицата, които са заели или получили държавни дворни места Д. Д. М., починала на 15.05.2015 г. и

3. в частта за разноските.

Касаторът А. Д. М. твърди, че решението на въззивния съд е недопустимо и неправилно- основания за касационно обжалване по чл.281, ал.1, т.2 и т.3 ГПК.

Като основания за допускане на касационното обжалване сочи чл.280, ал.1, т.1 ГПК и чл.280, ал.2, предл.3 ГПК. Счита, че обжалваното решение е постановено в противоречие с посочена от него практика на ВКС /т.2 от Тълкувателно решение № 1 от 2009 г. на ОСГТК на ВКС, т.9 от ППВС № 1 от 1985 г., решение № 225 от 05.01.2016 г. по т.д.№ 3636 от 2015 г. на ВКС, ТК, I т.о., решение № 532 от 25.05.2011 г. по гр.д.№ 532 от 2010 г. на ВКС, ГК, I г.о. и решение № 599 от 26.07.2010 г. по гр.д.№ 766 от 2009 г. на ВКС, ГК, I г.о. / по следните въпроси:

1. Когато въззивният съд се произнася по иск с правно основание чл.124, ал.1 ГПК за право на собственост и уважи същия вместо на поисканото от страната основание, на друго незаявено основание, произнесъл ли се е по иска по незаявено основание ?

2. Трябва ли съдът, след като е преценил, че даден обект на владение не е самостоятелен съгласно нормативните разпоредби на ЗУТ към настоящия момент, да извърши преценка относно възможността за придобиване по давност на идеална част от обекта, в обема на владяната реална част от него ?

3. Следва ли съдът да съобрази, при доказано оригинерно придобиване на собствеността на част от сграда с изтичане на срока на придобивната давност, че последващо прехвърляне на правото на строеж не произвежда вещно-прехвърлителен ефект ?

Освен това твърди, че решението е очевидно неправилно- основание за допускане на касационното обжалване по чл.280, ал.2, предл 3 ГПК.

В писмен отговор от 28.10.2020 г. ответницата по жалбата В. П. П. оспорва същата. Моли касационното обжалване на решението на Добричкия окръжен съд да не бъде допускано. Претендира и за направените по делото пред ВКС разноски.

Върховният касационен съд на Република България, Гражданска колегия, състав на първо гражданско отделение по допустимостта на жалбата и наличието на основания за допускане на касационното обжалване счита следното: Касационната жалба е допустима: подадена е от легитимирано лице /ищец по делото/, в срока по чл.283 ГПК и срещу решение на въззивен съд по искове за собственост на недвижим имот, което съгласно чл.280, ал.3, т.1 ГПК подлежи на касационно обжалване при условията на чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК, независимо от цената на исковете.

За да постанови решението си, въззивният съд е приел, че ответницата по главния иск и ищца по насрещния В. П. П. е собственик на първия етаж от къщата и правото на строеж върху мястото, находящо се в [населено място], [улица], по наследство от майка й Д. Д. М., която от своя страна ги е придобила от своите родители Д. А. М. и С. Д. М. на основание договор за прехвърляне на имот срещу задължение за издръжка и гледане, обективиран в нотариален акт № ..... от 25.05.1993 г. Като собственик на правото на строеж от сградата В. П. П. е станала собственик и на изградения втори етаж от тази сграда.

Съдът е приел за неоснователно твърдението на ищеца по първоначалния иск А. Д. М., че е придобил по давност втория етаж от къщата, тъй като не го е владял през необходимия съгласно чл.79, ал.1 ЗС десетггодишен срок. Счел е за безспорно установено по делото от приетата по делото съдебно-техническа експертиза и показанията на свидетелите, че вторият етаж от къщата е построен с общи усилия и средства на родителите на А. М., на родителите на неговата съпруга М. И. /жената, с която А. живее на семейни начала, свидетелка по делото/ и на младото семейство. До 2012 г. обаче вторият етаж от сградата не разполагал с кухня, баня и тоалетна, поради което не представлявал отделен обект на собственост съгласно чл.40, ал.1 ЗУТ. Едва през 2012 г. било извършено преустройство на едната стая от втория етаж в кухня, баня и тоалетна, но това преустройство било извършено в отклонение на забраната на чл.40, ал.1 ЗУТ за пространствено свързване на банята и тоалетната с другите помещения /банята и тоалетната били обособени чрез преградна стена в кухнята, с която били пространствено свързани/. Дори и да се приемело, че след 2012 г. вторият етаж е обособен като самостоятелно жилище по правилата на чл.40, ал.1 ЗУТ, от 2012 г. до предявяването на насрещния иск на В. П. срещу А. М. не е изтекъл необходимия съгласно чл.79, ал.1 ЗС десетгодишен срок на владение. Поради това съдът е приел, че А. М. не е придобил по давност претендирания от него втори етаж от къщата.

Предвид тези мотиви на съда в обжалваното решение не са налице основания по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационното обжалване на решението, поради следното:

1. Първият поставен въпрос /Когато въззивният съд се произнася по иск с правно основание чл.124, ал.1 ГПК за право на собственост и уважи същия вместо на поисканото от страната основание, на друго незаявено основание, произнесъл ли се е по иска по незаявено основание ?/ не е правен въпрос, който би могъл да обуслови допускането на касационното обжалване, тъй като не е относим към настоящото дело. Въпросът предполага, че съдът се е произнесъл по незаявено от ищцата по насрещния иск основание, каквото произнасяне в настоящия случай не е налице. В насрещната искова молба В. П. е твърдяла, че е собственик на процесния втори етаж от къщата по наследство от майка си Д. Д. М., която от своя страна е била собственик на първия етаж от къщата и на правото на строеж. Именно на това основание съдът е признал в решението си, че В. П. е собственик на процесния втори етаж от къщата- признал я е за собственик на имота по наследяване на собственика на признато право на строеж по чл.1 от Закона за уреждане правата на лицата, които са заели или получили държавни дворни места Д. Д. М., починала на 15.05.2015 г.

2. По втория поставен въпрос /Трябва ли съдът, след като е преценил, че даден обект на владение не е самостоятелен съгласно нормативните разпоредби на ЗУТ към настоящия момент, да извърши преценка относно възможността за придобиване по давност на идеална част от обекта, в обема на владяната реална част от него ?/ няма противоречие между обжалваното решение и посочената практика на ВКС- решение № 532 от 25.05.2011 г. по гр.д.№ 532 от 2010 г. на ВКС, ГК, I г.о. В това решение на ВКС е прието, че чрез владение на реална част от сграда може да се придобие съответна ид.ч. от нея, щом обектът на владяната реална част не отговаря на изискванията за самостоятелен обект на собственост. Прието е обаче и че в този случай следва да бъдат доказани елементите на владението: упражняване на фактическа власт върху съответна реална част, намерение за придобиване по давност на собственост на тази реална част и невъзможност тя да се обособи като самостоятелен обект на собственост. Макар и не изрично, в обжалваното решение е прието същото- че по принцип е възможно придобиване на ид.ч. от къщата при владение на реална част от нея. В решението си обаче Добричкият окръжен съд не е признал придобиване по давност на такава ид.ч., тъй като в случая не са доказани всички предпоставки за придобиване на ид.ч. при владение на реална част- по-конкретно не е доказано, че владяната от А. М. реална част от къщата /втория етаж/ не е можела да се обособи като самостоятелен обект на собственост. Напротив, по делото е безспорно установено обратното: че такава възможност за обособяване на втория етаж от къщата като самостоятелно жилище е имало още при построяването на етажа, нещо повече- че тази възможност е реализирана /с преустройството на една стая от втория етаж в кухня, баня и тоалетна/, но едва през 2012 г.

3. Третият поставен въпрос /Следва ли съдът да съобрази, при доказано оригинерно придобиване на собствеността на част от сграда с изтичане на срока на придобивната давност, че последващо прехвърляне на правото на строеж не произвежда вещно-прехвърлителен ефект ?/ също не е правен въпрос, който би могъл да обуслови допускане на касационното обжалване, тъй като е неотносим към конкретното дело. Въпросът предполага, че по делото е доказано, че в полза на А. М. е бил изтекъл срокът на давностно владение към момента на прехвърляне на правото на строеж от родителите му на сестра му Д. М. на 25.05.1993 г. По делото обаче е установена друга фактическа обстановка- че давностният срок на владение не само, че не е бил изтекъл към 1993 г., а и въобще не е бил започнал да тече, защото към 25.05.1993 г. процесният втори етаж от сградата все още не е бил обособен като самостоятелен обект на собственост, който би могъл да бъде предмет на давностно владение.

Не е налице и твърдяното от касатора основание на чл.280, ал.2, предл.3 ГПК за допускане на касационното обжалване- очевидна неправилност на решението. За да е налице очевидна неправилност на решението, като предпоставка за допускане до касационен контрол по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК, е необходимо неправилността на решението да е дотолкова съществена, че да може да бъде констатирана от съда само при прочита на решението, без да е необходимо запознаване с и анализ на доказателствата по делото. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, която предполага наличието на видимо тежко нарушение на закона- материален или процесуален, или явна необоснованост.

В случая обжалваното решение не е очевидно неправилно: То не е постановено нито в явно нарушение на материалния или процесуалния закони /такова нарушение, което да е довело до приложение на законите в техния обратен, противоположен смисъл/, нито извън тези закони /въз основа на несъществуваща или несъмнено отменена правна норма/, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. За да постави решението си, съдът е приложил относимите към спора норми на ЗС, ЗУТ и ГПК, в действащите им редакции и съобразно с техния точен смисъл. Изводите, до които е достигнал съдът, не са в противоречие с правилата на формалната логика и в този смисъл не са явно необосновани.

Не са налице и останалите предвидени в чл.280, ал.2 ГПК основания за служебно допускане на касационното обжалване на решението на Добричкия окръжен съд: Няма вероятност решението да е нищожно или недопустимо, тъй като същото е постановено от съд в надлежен състав; в пределите на правораздавателната власт на съда; изготвено е в писмен вид и е подписано; изразява волята на съда по начин, от който може да се изведе нейното съдържание; постановено е по редовна искова молба и по предявените искове по чл.124, ал.1 ГПК, без да са били налице процесуални пречки за разглеждането на тези искове.

Поради всичко гореизложено касационното обжалване на решението на Добричкия окръжен съд не следва да се допуска.

Предвид изхода на делото и на основание чл.81 ГПК във връзка с чл.78 ГПК касаторът дължи на ответницата по жалбата направените от нея разноски за адвокат по делото пред ВКС. В отговора на касационната жалба ответницата В. П. претендира за тези разноски, но не е представила доказателства за направата им /за заплатено адвокатско възнаграждение/, поради което разноски не следва да й бъдат присъждани.

Воден от горното, настоящият състав на Върховния касационен съд, ГК, първо г.о.