Определение № 746 от 26.03.2024 г. на ВКС по т. д. № 1525/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на “ЕЛЕКТРОРАЗПРЕДЕЛЕНИЕ СЕВЕР” АД, ЕИК[ЕИК], против решение № 202/09.06.2023 г. по в.т.д. № 77/2023 г. по описа на Апелативен съд – Варна, 2 състав, с което е потвърдено решение № 534/24.11.2022 г. по т.д. № 479/2022 г. на Окръжен съд – Варна в обжалваната част за осъждане на ответника и настоящ касатор да заплати на “АВАРО” ООД, ЕИК[ЕИК], сумата от 43 830 лева, представляваща неустойка, дължима за вреди, настъпили в периода от 02.07.2018 г. до 02.07.2021 г. от липсата на електрическа енергия до присъединения от лицензиран оператор на разпределителната мрежа жилищен обект, находящ се в [населено място], УПИ № II-929, с абонатен № [ЕГН], включващ две самостоятелни сгради, на основание чл. 49, ал.1 от Общите условия на ЕРПС, ведно със законната лихва върху тази сума от датата на подаване на исковата молба до окончателното й плащане. С касационната жалба са въведени оплаквания за неправилност на въззивното решение – касационно основание по чл. 281, т. 3 ГПК. Поддържа се, че апелативният съд е постановил решение, което не кореспондира с представените писмени доказателства и с установените факти и обстоятелства по делото. Счита се, че въззивният съд е извел противоречиви изводи относно вината на електроразпределителното дружество, без същите да се основават на приети в хода на делото доказателства. Аргументира се, че въззивната инстанция немотивирано е приела, че вината на доставчика се изразява в приемане на изграден от трето лице строеж - кабелна линия за захранване и ел. табло, както и че негови служители са допуснали некачествено муфиране при реализиране на строежа, тъй като по делото липсват доказателства за това. Сочи се, че в мотивите на обжалваното решение не е даден отговор на твърденията и възраженията на дружеството доставчик, не са обсъдени и доказателствата по делото. Навеждат се доводи, че апелативният съд неправилно е счел, че е налице виновно поведение от страна на електроразпределителното дружество с оглед нормата на чл. 92, ал. 1 ЗЗД, доколкото в случая не са налице доказателства, които да вменяват неизпълнение от страна на дружеството, а само личното мнение на вещо лице по въпрос, който не е част от допуснатите експертизи. С оглед на това се изразява несъгласие с приетото от въззивния съд, че вината е доказана. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът релевира доводи за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, като е поставен следният въпрос: “Допустимо ли е при договорната отговорност вината на електроразпределителното дружество, като част от състава на чл. 92, ал. 1 ЗЗД да се разпростира и след “границата на собственост на електрическите съоръжения на ползвателя с електроразпределителната мрежа”?”. Искането за допускане на касационно обжалване се основава и на чл.280, ал. 2, предл. 3 ГПК поради очевидна неправилност на въззивното решение. Ответникът по касационната жалба “АВАРО” ООД възразява по основателността на искането за достъп до касация и оспорва подадената жалба като неоснователна. Настоящият състав на Първо търговско отделение на ВКС, след като обсъди доводи на страните и прецени данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл. 288 ГПК, намира следното: Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК. Предмет на исковото производство е претенция на “АВАРО” ООД против “ЕЛЕКТРОРАЗПРЕДЕЛЕНИЕ СЕВЕР” АД за заплащане на сумата от 43 830 лева, представляваща компенсаторна неустойка за вреди, настъпили в периода от 02.07.2018 г. до 02.07.2021 г. от липсата на електрическа енергия до присъединения от лицензиран оператор на разпределителната мрежа жилищен обект, находящ се в [населено място], УПИ № II-929, с абонатен № [ЕГН], включващ две самостоятелни сгради, за което са отправени уведомления от клиента, ведно със законната лихва. В случая въззивният съд, за да потвърди първоинстанционното решение, с което ищцовата претенция е частично уважена, е приел, че страните не спорят, че ищецът е собственик на електроснабдени имоти, находящи се в [населено място], представляващи УПИ № II-929 и УПИ III-930, кв. 118 по плана на селото, както и че имотите са присъединени към електроразпределителната мрежа чрез изграждане и монтиране на електромерно табло ТЕМО до съществуваща РК – кутия и трифазен електромер с автоматичен предпазител оразмерен за предоставената мощност. Счел е, че съгласно представения договор за присъединяване на обект на потребител към електроразпределителната мрежа за присъединяване на ниско напрежение от 21.04.2014 г., сключен между “Енерго-Про Мрежи” АД и “Бубуся” ООД, обект на дружеството е присъединен към електроразпределителна мрежа чрез следните съоръжения: подмяна на табло ТЕПО 2М, захранено от ТП № 12 на ново табло ТЕПО № 4. Самото табло е захранено от мрежа НН с кабел НН. Отразено е, че съществуващата мрежа НН е собственост на П. К., за която е съставена декларация за присъединяване. Въззивният съд е посочил, че от представените от ответника доказателства за извършена проверка на 17.05.2014 г. от негови служители, се установява, че има повреда по мрежа НН, която не е собственост на електроразпределителното дружество. Решаващият състав е кредитирал заключенията на приетите първоначална и повторна съдебно-техническа експертиза (СТЕ), според които прекъсването е настъпило след границата на собственост на ищеца. Видно от представения договор за присъединяване на обект на “Бубуся” ООД от 21.01.2014 г., включването му като нов абонат се извършва чрез подмяна на табло ТЕПО 2М, захранено от ТП № 12 с ново табло ТЕПО 4М, като таблото е захранено от мрежа НН с кабел НН. Посочил е, че по делото се установява, че дефектът е в резултат на преместване на електромерно табло ТЕПО 2, в което се съхраняват средствата за търговско измерване от старото му положение непосредствено пред имота на ищеца и същевременно подмяната на таблото с ново тип ТЕПО 4М. Извършвайки съвкупен анализ на събрания по делото доказателствен материал, въззивната инстанция е намерила за установено, че в резултат на наложилото се ново присъединяване и съответното преместване на електрическото табло, е прекъснато електрическото захранване в процесния обект на ищеца. Преценено е, че този извод не се разколебава и от събраните гласни доказателства, в т.ч. показанията на свидетеля Е. Г., във връзка с които са наведени оплаквания във въззивната жалба, че двете жилищни сгради в имота не се обитават от ищеца и това обяснявало липсата на консумация на електрическа енергия. Споделени са съображенията на първата инстанция, че след като новото табло е изградено на място, различно от първоначалното, а ответното дружество е приело изграденото съоръжение, то “ЕЛЕКТРОРАЗПРЕДЕЛЕНИЕ СЕВЕР” АД е одобрило изпълнението по установения начин. Анализирайки събраните по делото доказателства, въззивният съд е стигнал до заключение, че в един от двата процесни обекта на ищеца електрозахранването е прекъснато, като това дефектиране се дължи на поведението на служители на ответното дружество, които при преместване на ел. табло са допуснали некачествено муфиране, в резултат на което е настъпила тази повреда в НН мрежата - собственост на ищеца. Съобразил е, че доколкото не е налице право за преустановяване снабдяването с електрическа енергия на абонатите по чл. 123 ЗЕ, то се обосновава неправомерният характер на дейността на служителите от електроразпределителното дружество. Добавено е, че последното отговаря и за условията, при които се извършва присъединяването на нови абонати към мрежата. Апелативният съд е посочил, че в чл. 49, ал. 1 от ОУ е предвидена хипотеза, при която ако потребителите останат без ел.енергия по вина на “ЕЛЕКТРОРАЗПРЕДЕЛЕНИЕ СЕВЕР” АД повече от 24 часа след получаване на уведомление от потребителя, то дружеството заплаща обезщетение на потребителя. Акцентирал е, че посоченото обезщетение има характер на неустойка по чл. 92, ал. 1 ЗЗД, която обезпечава изпълнението на задължението и служи като обезщетение за вредите от неизпълнението. Направен е извод, че от събраните доказателства е установено неизпълнението на задълженията на ответника да експлоатира и поддържа електроразпределителната мрежа, както и да осигурява преноса на електрическа енергия през електроразпределителните мрежи. Отговорността за снабдяване с енергия е на доставчика, който макар да е уведомен от потребителя за липсата на такава (подаден сигнал на 23.05.2014 г. и искания от 13.09.2019 г. и 21.01.2020 г.), не е предприел мерки за нейното възстановяване, което от своя страна е втората предпоставка за търсене на отговорност по чл. 49 от ОУ. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът претендира директен достъп до касационно обжалване поради “очевидна неправилност” на въззивното решение по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Очевидната неправилност е предпоставена от съществуването на такъв тежък порок в обжалвания съдебен акт, който може да бъде констатиран от касационния състав пряко от мотивите на решението, без извършване на същинската контролна дейност на касационната инстанция, която е предвидена в производството по чл. 290, ал. 2 ГПК. Според формираната казуална практика на ВКС по приложението на горецитираната разпоредба очевидно неправилен би бил само въззивен съдебен акт, в който законът е приложен в неговия противоположен смисъл (“contra legem”), приложена е несъществуваща или отменена правна норма (“extra legem”), не са съобразени императивните процесуални правила и основополагащи правни принципи или са грубо нарушени правилата на логиката. Такива основания не се твърдят от касатора и не се констатират от съдържанието на въззивното решение. В останалите случаи, каквото е изразеното несъгласие на касатора с изводите на въззивния съд относно виновното поведение на служители на електроразпределителното дружество за настъпилите вреди, не обосновават наличието на очевидна неправилност по смисъла на цитираната разпоредба. Такива оплаквания биха могли да бъдат преценени едва при произнасяне по същество по реда на чл. 290 ГПК, а не в селективната фаза на касационното производство по чл. 288 ГПК. Поради горното не е налице поддържаното от касатора основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК за достъп до касационен контрол. Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Съгласно разясненията, дадени в т. 1 от Тълкувателно решение от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, този въпрос следва да е обусловил решаващите изводи на въззивната инстанция и от него да зависи изходът на делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма. Поставеният от касатора въпрос не е коректно зададен и не отговаря на приетата по делото фактическа обстановка. В случая въззивната инстанция, след преценка на конкретните факти и обстоятелства по делото и съвкупен анализ на събраните доказателства, е намерила, че в резултат на наложилото се ново присъединяване и съответното преместване на електрическото табло, е прекъснато електрическото захранване в процесния обект на ищеца. Решаващият състав е кредитирал и съобразил заключенията на вещите лица по приетите първоначална и повторна съдебно-техническа експертиза (СТЕ), според които прекъсването е настъпило след границата на собственост на ищеца. Намерил е за логичен и обоснован извода на първоинстанционния съд, че след като новото табло е изградено на място, различно от първоначалното, а “ЕЛЕКТРОРАЗПРЕДЕЛЕНИЕ СЕВЕР” АД е приело изграденото съоръжение, то ответното дружество е одобрило изпълнението по установения начин. Стигнал е до извода, че е налице неизпълнение на задълженията на ответника да експлоатира и поддържа електроразпределителната мрежа и да осигурява преноса на електрическа енергия през електроразпределителните мрежи. Посочвайки че отговорността за снабдяване с енергия е на доставчика, който въпреки уведомяването му от потребителя за липсата на такава, не е предприел мерки за нейното възстановяване, е заключил, че същият носи отговорност по чл. 49 от ОУ. Изложените от касатора оплаквания за възприетото от въззивната инстанция разрешение са такива за неправилност на обжалваното решение - основание по чл. 281, т. 3 ГПК, и не могат да бъдат разглеждани при селектирането на касационните жалби по реда на чл. 288 ГПК. При тези данни така формулираният от касатора въпрос не може да се приеме за обуславящ за решаващите изводи на апелативния съд, поради което не покрива общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК за допуск до касация. За пълнота на изложението следва да се посочи, че дори и хипотетично да се приеме, че въпросът отговаря на общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК, в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът не е обосновал нужда от тълкуване на конкретна неясна, противоречива или непълна правна норма, предвид създадена противоречива съдебна практика по тълкуването й или поради необходимост от промяна на непротиречива такава, с оглед изменение в законодателството или развитие на обществените отношения (съгласно разясненията по т. 4 от горецитираното тълкувателно решение). Поради това не се обосновава наличие на поддържаното от касатора допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. В решение № 75/25.03.2013 г. по гр.д. № 864/2012 г. по описа на ВКС, ГК, I г.о., е прието, че понятието “граница на собственост върху електрическите съоръжения” по смисъла на чл. 120, ал.2 вр. чл. 127 ЗЕ и чл. 28, ал. 1 от Наредба № 6/09.06.2004 г. е различно от понятието “граница на имота на потребителя” по смисъла на чл. 120, ал. 1 ЗЕ. За съдържанието на израза “граница на собственост върху електрическите съоръжения” разпоредбата на чл. 120, ал. 2 ЗЕ препраща към наредба № 6/09.06.2004 г., като разпоредбите на чл. 116, ал. 7 ЗЕ и чл.27 от наредбата определят границата на собственост между електрическите съоръжения на преносното или съответното разпределително предприятие и тези на потребителя. Понятието “граница на имота на потребителя” (“граница на имота на клиента” след изменението с редакцията дв, бр. 54/2012 г., в сила от 17.07.2012 г.) няма определение в закона, поради което следва да се тълкува и разбира в смисъла, който се влага в понятията, включени в израза – т.е. границите (външните очертания) на недвижимите вещи, които са обект на собственост и ги обособяват от околните имоти. Съгласно приетото в решение № 198/12.03.2021 г. по гр.д. № 1204/2020 г. по описа на ВКС, ГК, III г.о., задължението за обезпечаване на безпрепятственото ползване на чуждо съоръжение по чл. 117, ал. 8 ЗЕ не представлява обещаване действието на трето лице по смисъла на чл. 23 ЗЗД. Това е така, защото третото лице собственик не се задължава спрямо друг клиент потребител, а спрямо самото електроразпределително дружество. Освен това дружеството не отговаря при отказ на третото лице да се задължи, а е длъжно да поиска от КЕВР издаване на индивидуален административен акт, след което при отказ на КЕВР да издаде разпореждане за предоставяне на достъп, електроразпределителното дружество се освобождава от гражданска отговорност, защото властническите актовете на държавен орган имат характер на непреодолима сила. Доколкото обжалваното решение не противоречи на цитираната по-горе практика на ВКС, то не е налице и допълнителният критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. По изложените съображения настоящият състав намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на Апелативен съд - Варна. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение,