Определение № 50030 от 20.01.2023 г. на ВКС по гр. д. № 2320/2022 г.

Производство по чл. 288 ГПК. Обжалвано е решение № 260026 от 24.02.2022г. по гр.д. № 3223/2020г. на Пловдивски окръжен съд, с което е отменено решение №4251 от 07.12.2018г. по гр.д. № 16628/2016г. на Пловдивски районен съд и е постановено ново, с което е признато за установено на основание чл. 108 ЗС по отношение на Х. Х. П., че Г. Г. Т. и Д. Р. Т. са собственици на основание давностно владение на две функционално свързани избени помещения в избения етаж на жилищната сграда в [населено място], [улица], построена в ПИ с идентификатор *** по КК и КР на [населено място], които помещения се намират в дясно от стълбището, водещо до избения етаж, от страната на [улица]и представляват склад с площ от 11,02 кв.м. и склад с площ от 10,79 кв.м., с вход от обща разпределителна стълбищна площадка и е осъден Х. Х. П. да предаде владението на посочените помещения на Г. Г. Т. и Д. Р. Т.; отхвърлен е предявения от Х. Х. П. против Г. Г. Т. и Д. Р. Т. насрещен иск установяване, че е собственик на същите две помещения на основание давностно владение, установено в периода 1983г. - 2009г. Касационната жалба е подадена от ответника Х. Х. П. чрез адв. Н. А.. Твърди се, че съдът не е съобразил изводите в отменителното решение на ВКС, с което делото е върнато за ново разглеждане относно изясняване статута на процесните две избени помещения. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът претендира допускане на касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Позовава се и на очевидна неправилност. Ответниците по касационната жалба Г. Г. Т. и Д. Р. Т. вземат мотивирано становище за недопускане на касационно обжалване. Претендират присъждане на разноски. Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение счита, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и е допустима. Производството е по ревандикационен иск за две избени помещения, предявен от Г. Г. Т. (починал заместен от наследниците си Д. Р. Т. и Г. Г. Т.) против Х. П.. Първоначалният ищец твърди, че от 2001г. е наемател на притежавания от А. Х. П. първи етаж от жилищната сграда и тогава са му били предадени и двете избени помещения; през 2008г. е придобил правото на собственост върху първия етаж и припадащите се идеални части от общите части на сградата, като продължил да ползва спорните две избени помещения със знанието и без противопоставянето на ответника, който е собственик на останалите самостоятелни обекти в сградата. През декември 2015г. ответникът му отнел достъпа до избените помещения и изхвърлил вещите му. Претендира собствеността върху тези две избени помещения като твърди, че съсобствениците на сградата са имали трайно установен начин на ползване на избения етаж - спорните помещения са владени от А. П., а след 2008г. от него, а ответникът владее другите три избени помещения, преустроени като жилище. Въззивното производство, в което е постановен обжалвания акт, е по реда на чл. 294 ГПК, след отмяна от Върховния касационен съд на предходно въззивно решение по спора. Дадените в отменителното касационно решение (решение № 81 от 23.12.2020г. по гр.д. № 3017/2019г. на I г.о.) указания са за назначаване и приемане на техническа експертиза, която да определи размера на идеалните части от общите части на сградата, припадащи се на всеки един от жилищните обекти в сградата съгласно чл. 40 ЗС. Дадено е разрешение, че етажната собственост възниква от момента, в който един или няколко отделни обекта в сградата са придобити и са станали собственост на лица, различни от първоначалния собственик на цялата сграда; към този момент се преценява дали един обект е самостоятелен или има статут на обща част на сградата поради предназначението му да служи за задоволяване на общи нужди на етажните собственици. От фактическа страна е прието в касационното решение, че спорните две избени помещения се намират в сграда, построена през 1940г., като според архитектурния проект избеният етаж включва общо 5 избени помещения - едно общо избено помещение, от което се влиза в четири други избени помещения; тавански етаж на сградата по проект не е предвиден, а такъв е изграден незаконно. През 1952г. по реда на ЗОЕГПНС е отчужден таванския жилищен етаж, заедно със съответните идеални части от общите части на сградата и от този момент е възникнала етажна собственост между Х. П., като собственик на първия и втория жилищни етажи, и Държавата като собственик на таванския жилищен етаж. Към този момент процесните две избени помещения са служели за обслужване на апартаментите на трите жилищни етажа, поради което са били за общо ползване. В периода до 2015г. три от петте избени помещения са ползвани за живеене, а останалите две (процесните) са продължили да служат за общо ползване от етажните собственици като избени помещения към жилищата. През 2001г. тези две помещения са предадени за ползване от А. П. на Г. Т. заедно с отдаването под наем на първия жилищен етаж от сградата. През 2008г. А. П. прехвърля на Г. Т. заедно със собствеността на първия жилищен етаж и съответния процент от общите части на сградата. Съответно, при сделката от 1983г. относно втория жилищен етаж Х. П. не би могъл да прехвърли на дъщеря си Л. П. повече от притежаваните по реда на чл.40 ЗС идеални части от общите части на сградата, включително от двете избени помещения. С постановлението за възлагане от 2004г. по отношение на третия жилищен етаж, Л. П. е могла да придобие и по-късно да прехвърли през 2014г. на брат си Х. П. полагащия се според чл.40 ЗС процент от общите части на сградата, включително двете избени помещения. На основание изложеното касационният състав е върнал делото за ново разглеждане, за да бъде определен този процент от идеалните части, полагащ се на всеки жилищен обект, чрез назначаване на експертиза. Посочил е, че след установяване на припадащите се идеални части от избените помещения въззивният съд дължи произнасяне по евентуалното основание за придобиване останалите идеалните части от помещенията, които ищците не притежават на основание чл.40 ЗС, а именно чрез давностно владение, осъществявано според тях непрекъснато в периода след 2008г.; необходимо е разглеждане и на предявения от Х. П. насрещен иск за признаване правото му на собственост върху тези две помещения на основание давностно владение, осъществявано според него в периода от 1991г. до завеждане на делото. Пловдивският окръжен съд при новото разглеждане е приел основна и допълнителна техническа експертиза, които са дали варианти за разпределяне на процента общи части с оглед броя самостоятелни обекти в сградата и стойността им. Повдигнат е от страните спор дали останалите избени помещения следва да се третират също като обща част или като самостоятелен жилищен обект, както и дали е налице таванско помещение - подпокривна стая с тераса над нея, която също следва да се включи в обема на помещенията, притежавани от ответника П.. Съдът е събрал гласни и писмени доказателства в тази насока и е приел, че останалите избени помещения не представляват обособено самостоятелно жилище както претендира Х. П.. Такова не е съществувало към 1952г. когато е възникнала етажната собственост. Затова въззивният съд е намерил, че помещенията в избения етаж, извън двете процесни, не следва да се третират като жилище, респ. като самостоятелен обект, за който да се определя процент идеални части от общите части на сградата. Възприел е допълнителната експертиза на в.л. Ж. във вариант 1-3, според който самостоятелни обекти са единствено трите жилищни етажа. При този вариант на първия жилищен етаж се полагат 33,123% ид.ч. от общите части на сградата, на втори жилищен етаж - 38,360%ид.ч. от общите части на сградата и на трети етаж - 28,517% ид.ч. от общите части на сградата. Следователно ищците, собственици на първия жилищен етаж притежават 33,123% ид.ч. от общите части на сградата, включително и върху двете източни избени помещения, обслужващи жилищните етажи. По-нататък съдът е разгледал предявеното от ищците Т. евентуално придобивно основание - давностно владение, считано от 2001г. Установил е от свидетелските показания на С. И., че Г. Т. е ползвал процесните две помещения първоначално като наемател на праводателката си А. П.. Свидетелите на ответника потвърждават, че към 2015г. вещи на Т. са се намирали в тези две помещения и едва тогава са отстранени; според свидетеля Б. в периода 2000-2015г. ответникът П. не е имал ключ и не е могъл да влезе в избеното помещение. Въз основа на тези, съвкупно преценени показания, съдът е приел за установено, че от 2001г. до 2015г. Т. е ползвал процесните две избени помещения, като в периода 2001-2008г. в качеството си на наемател е бил техен държател, но чрез него наемодателят е упражнявал владение. По този начин един от съсобствениците е отдал под наем целите помещения и така е започнал да упражнява фактическа власт върху чуждата идеална част за себе си. С придобиване на имота от наемодателката си през 2008г. Т. е продължил да владее за себе си тези помещения. Противопоставяне от другия съсобственик е направено едва през 2015г. когато П. изнесъл вещите на Т. от процесните помещения. В периода от 2001г. до 2015г. давността не е прекъсвана; владението е прекъснато едва през 2015г., а ревандикационният иск е заведен през 2016г. Към момента на отстраняването вече е било осъществено оригинерното придобивно основание по чл.79, ал.1 ЗС, а позоваването на давността, направено с предявяване на иска, е само процесуално средство за зачитане на настъпилите материалноправни последици на давността. По тези съображения съдът е уважил ревандикационната претенция на ищците. Насрещният установителен иск на ответника за собственост върху същите помещения по давност е отхвърлил. Намерил е, че не е установено Х. П. да е владял двете избени помещения. Според свидетелите той ползва другата част от избените помещения, които са пригодени за живеене; отдавал ги е под наем, допускал е в тях да живеят свои познати. Спорните две изби, обаче не е ползвал, не е имал ключ от тях. При преценка на предпоставките за допускане на касационно обжалване настоящият състав намира, че такива не са налице. Формулираните от касатора правни въпроси от значение за спора са следните: 1/ кога във времето процесните две избени помещения са престанали да бъдат обслужващи цялата сграда, като обща част и кога са се превърнали в принадлежност към някои от самостоятелните обекти в същата сграда; 2/когато предмет на спора е избено помещение, което е обслужващо помещение, следва ли съдът да изясни фактически и от правна страна кое жилище обслужва това избено помещение; 3/ следва ли ищецът, когато претендира самостоятелни права върху избени помещения да обоснове защо квалифицира тези помещения като принадлежност само към първия етаж, върху който той придобива права едва през 2008г.; 4/ когато се третира въпросът за придобиване по давност на избено помещение трябва ли съдът да изясни кой е владял и основната вещ, за да стане възможно, ако се установи, че този който е владял тези помещения именно като обслужващи функционално неговия обособен отделен обект, да придобие по давност и тези помещения, като акцесорни такива към главната вещ; 5/ кога и при какви условия може да се промени предназначението на една обща част по предназначение (в случая избено помещение) като същото се превърне в обслужващо само отделен самостоятелен обект в сградата етажна собственост; може ли тази промяна да се извърши преди възникване на етажната собственост от едноличния собственик на сградата. Сам касаторът признава в изложението, че по тези въпроси съдът не се е произнесъл. А визираното основание по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК предполага правен въпрос, който е разгледан от съда в решението и е обусловил решаващите му правни изводи. Ето защо, само по тези съображения касационно обжалване по посочените въпроси не би могло да бъде допуснато. Застъпваната от касатора теза, от която произтичат поставените въпроси, е че към жилището на ищците не са прехвърлени идеални части от избените помещения като общи части на сградата, съответно, че касаторът е собственик на целия приземен етаж, включващ както трите изби, пригодени за живеене, така и процесните две. Тази теза е отречена още с отменителното решение на ВКС. Отделно, от мотивите на Пловдивски окръжен съд е явно в кой момент спорните избени помещения са превърнати от обща част по предназначение в принадлежност към жилището на първия етаж - когато през 2001г. А. П. ги предава за ползване на Г. Т. заедно с първия жилищен етаж от сградата. По делото е безспорно, че към момента на възникване на етажната собственост избените помещения в сградата не са придадени към отделните самостоятелни обекти, а върху тях е имало установено разпределение на ползването от съсобствениците. Именно по силата на това разпределение спорните две изби са ползвани като обслужващи притежавания от ищците апартамент на първия етаж. В случая няма пречка за придобиване по давност на тези избени помещения от ищците, защото те са собственици на жилище в етажната собственост, а останалите два самостоятелни обекти в сградата не са лишени от складови помещения, макар и фактически преустроени. В този смисъл решението съответства на посочената от касатора практика по Решение № 214 от 24.09.2012г. по гр.д. № 1441/2010г. на І г.о., Решение № 743/10 от 14.03.2011г. по гр.д. № 1720/2009г. на І г.о. и Решение № 89 от 17.06.2014г. по гр.д. № 764/2014г. на ІІ г.о. Решението не страда и от очевидна неправилност. Това основание не е конкретно обосновано от касатора. Видно от съдебния акт, че решаващият съд не е приложил закона в противоположен смисъл, не е нарушил основополагащи правни принципи, нито основни логически, опитни и общо приложими правила в процеса на формиране на правните си изводи. На основание изложеното касационен контрол следва да бъде отказан. В полза на ответниците следва да се присъдят направените разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 1200 лв. Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о.