Определение № 84 от 18.02.2013 г. на ВКС по т. д. № 190/2012 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на И. М. А., чрез пълномощника си адвокат А. Г. от САК, срещу решение от 10.02.2011 г. по гр. д. № 4331/2010 г. на Софийски градски съд, ІІ-А въззивно отделение, с което е потвърдено постановеното от Софийски районен съд, 45 състав решение от 21.01.2010 г. по гр. д. № 28295/2009г. по отношение отхвърлянето на предявения от касатора частичен иск по чл. 226, ал. 1 КЗ за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди от пътно-транспортно произшествие за разликата от 2000 лв. до претендирания размер 25 000 лв. К. поддържа, че въззивното решение е постановено в нарушение на материалния закон, процесуалните правила и е необосновано, поради което моли същото да бъде отменено, а предявеният иск - уважен изцяло. Счита, че определеният размер на обезщетението е крайно занижен и несъответстващ на характера на получените травматични увреждания, периода на болките и страданията и на произтичащите от тях допълнителни обстоятелства. Освен това, касаторът твърди, че решаващият състав неоснователно е отказал да вземе предвид факта на продължаващи и след завеждането на исковата молба болки и страдания, приемайки, че същите не са част от предмета на делото. Като релевантни за допускането на касационния контрол в изложението по чл. 284, ал. 3 ГПК са посочени въпросите: 1. За определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди в съответствие с принципа за справедливостта, установен в чл. 52 ЗЗД и 2. Следва ли по дела с предмет обезщетение за неимуществени вреди съдът да ограничи преценката си само до проявените до датата на исковата молба негативни усещания и представляват ли обективираните след датата на завеждане на иска болки и страдания част от предмета на конкретното дело. По отношение на двата въпроса се поддържа, че са „от значение за точното прилагане на закона”, поради което е налице основанието по чл. 280, т. 3 ГПК /посочването на ал. 3 се дължи очевидно на техническа грешка/. Ответникът по касация – [фирма], [населено място] – не заявява становище по допускане на касационното обжалване. Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото, намира следното: Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване. За да потвърди първоинстанционното решение в частта, с която предявеният от И. М. А. иск е отхвърлен за разликата над 2 000 лв. до пълния претендиран размер 25 000 лв., въззивният съд е възприел като справедливо по смисъла на чл. 52 ЗЗД определеното от първостепенния съд обезщетение за претърпените от ищеца неимуществени вреди – болки, страдания и неудобства от травматичното увреждане, получено в резултат от процесното пътно-транспортно произшествие от 28.08.2007 г., в размер на 9 000 лв., от което е приспадната платената от застрахователя сума 7 000 лв. Като значими за обема на неимуществените вреди обстоятелства съдът е преценил: вида на увреждането /счупване на големия пищял на дясната подбедрица/; установения от заключението на медицинската експертиза продължителен период на лечение и възстановяване /около 7-8 месеца/; болките и страданията от обичаен характер; общия период на обездвижването и причинените от това битови неудобства от невъзможността на ищеца да се обслужва сам за около 4 месеца; възрастта на същия и липсата на установени остатъчни усложнения и болки за релевантния за делото период – до завеждането на иска. Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато, за което е достатъчно обстоятелството, че касаторът не е заявил надлежно единственото поддържано основание по чл. 280, ал. 1 ГПК – това по т. 3. Съобразно разясненията, дадени в т. 4 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, точното прилагане на закона и развитието на правото формират едно общо основание за допускане на касационното обжалване, докато в случая касаторът твърди наличието само на част от това основание – значение за точното прилагане на закона. Дори и да е надлежно заявено, обаче, посоченото основание не е налице по отношение на въпроса, свързан с определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди и прилагане на принципа за справедливост, въведен в чл. 52 ЗЗД. По този въпрос отдавна съществува задължителна съдебна практика – ППВС /т. 4/, която е актуална и понастоящем. Освен това са постановени и множество решения по новия процесуален ред на чл. 290 ГПК, които, съгласно указанията по т. 2 от цитираното тълкувателно решение, са задължителни за долустоящите съдилища. В случая, въззивното решение не е в отклонение от тази практика, тъй като в него ясно и изчерпателно са посочени всички релевантни за размера на обезщетението за неимуществени вреди обстоятелства. Изводите, обаче, до които е достигнал решаващият състав в резултат на тяхната преценка, касаят изцяло правилността на обжалвания акт и са ирелевантни за производството по допускането му до касационен контрол. Касационното обжалване не следва да бъде допуснато и по втория заявен от касатора въпрос. Изложените от въззивния съд съображения, че при определяне на обезщетението се вземат предвид болките и страданията, проявени в периода от произшествието до датата на завеждане на иска, са изцяло в съответствие с предмета на спора, очертан в исковата молба – в същата изрично е посочено, че процесната сума се претендира за търпени от ищеца вреди „за периода от датата на ПТП до подаване на настоящата искова молба”. С оглед изложеното, настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато. Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК