Определение № 60342 от 13.09.2021 г. на ВКС по гр. д. № 1857/2021 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. С въззивно Решение № 260 031 от 18.02.2021 г. по в.гр.д.№ 317/2020 г. на Окръжен съд – Ямбол е обезсилено Решение № 22 от 17.05.2019 г., поправено с Решение № 83 от 05.03.2020 г. – и двете, постановени по гр.д.№ 15/2019 г. на Районен съд – Тополовград, в частта, с която съдът е отменил Нотариален акт за собственост върху недвижим имот, придобит по наследство и давностно владение № 178, том ІІ, рег. № 548, д. № 260/2018 г., досежно собствената на Д. Г. Г. 1/3 идеална част от недвижим имот, представляващ дворно място - поземлен имот 343, кв. 78 по подробния устройствен план на [населено място], общ. Т., с площ от 2 050 кв.м., с построените в него масивна жилищна сграда с приземен етаж със застроена площ 72 кв.м., второстепенна полумасивна сграда със застроена площ от 33 кв.м. и второстепенна масивна сграда със застроена площ от 65 кв.м., при посочени граници на имота. С въззивното решение първоинстанционния акт е потвърден в останалата част, с която е признато за установено по отношение на Д. Г. Г., че Р. Х. Г. е собственик по наследство на 2/3 идеални части и ответницата е осъдена да предаде на ищцата собствеността и владението върху 2/3 идеални части от описания недвижим имот - дворно място и построените в него жилищна и второстепенни сгради. Касационна жалба срещу въззивното решение е подадена от ответницата Д. Г. Г., чрез адвокат Б. Ч. от АК - Г.. Поддържа, че въззивното решение е неправилно, тъй като е постановено в нарушение на материалния закон, при съществено нарушение на съдопроизводствените правила и е необосновано. Ответницата по касация Р. Х. Г. е депозирала отговор чрез адвокат Л. Н. от АК – Стара Загора, като възразява срещу допускане на обжалването и срещу остователността на жалбата. Претендира разноски, без да представя доказателства в тази връзка. Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение, след като обсъди доводите на страните и прецени данните по делото, прие следното: Въззивният съд е приел, че Х. Г. Д., починал на 13.12.1996 г., е оставил за свои наследници по закон ищцата Р. Х. Г. - дъщеря и К. Х. Г. - син. Последният е починал на 26.07.2017 г. и е наследен от съпругата си - ответницата Д. Г. Г., и сестра си - ищцата Р. Х. Г.. Съгласно представената пред РС скица № 382 от 19.12.2018 г. на Община Тополовград, дворното място, находящо се в [населено място], общ. Т., с площ от 2 050 кв.м., представляващо ПИ *, кв. 78 по ПУП на [населено място], при граници: ПИ * – Т. Г. Д., път и улица, е записан на Х. Г. Д. в разписен списък на [населено място] от 1983 г. За територията на селото са действали план, одобрен през 1936 г. и ПУП, одобрен през 1983 г. (действащ и в момента). В забележка е посочено, че ПИ *, кв. 78 е идентичен с част от парцел **, кв. 90, записан в разписния списък, придружаващ плана от 1936 г. на Г. Д.. Д. Г. Г. се е снабдила с Констативен нотариален акт за право на собственост на недвижим имот, придобит на основание наследство и давностно владение № 178, том ІІ, рег. № 548, д. № 260 от 2018 г. по описа на Съдия по вписванията при Районен съд – Тополовград, с който е призната за собственик по давностно владение върху процесния недвижим имот. Ищцата е представила квитанции за платен данък за имота за 2017 г. Обсъдени са събраните по делото гласни доказателства: разпитаните пред РС свидетели М. Г. (син на ищцата), С. Г., В. Я. и С. С. (посочени от ответницата), както и изслушаните от ОС свидетели Т. Г. (съпруг на ищцата) и Г. М.. Формирани са изводи, че в процесния имот от 1977 г. до 1996 г. е живял наследодателят на ищцата – баща й Х. Г. Д. със семейството си. Този имот е записан на негово име в разписния списък на [населено място] от 1983 г. През цялото време до смъртта си, бащата на ищцата и на съпруга на ответницата, е живял в имота и го е владял без прекъсване. По делото липсват доказателства владението на Д. върху имота да е било смущавано по какъвто й да е начин, респ. той да е предавал владението на имота на сина си или на снаха си - ответницата по делото. Собствеността върху имота е придобита от Х. Г. Д. на основание давностно владение в продължение на повече от 10 години съгласно чл. 79, ал. 1 ЗС. Х. Г. Д. е оставил за свои наследници ищцата Р. Х. Г. и сина си К. Х. Г., като всяко от двете му деца е придобило по наследство по 1/2 ид.част от процесния имот. Твърдението на Д. Г., че е придобила собствените на ищцата 2/3 ид.части от процесния имот в резултат на давностно владение, е останало недоказано. Последната, като наследник на съпруга си К. Х. Г., е придобила по наследство, след смъртта му 1/3 ид.част от целия имот. Обстоятелството, че е живяла в имота заедно със съпруга си до смъртта на последния през м. юли 2017 г., не означава, че същата е владяла имота. След като основанието, на което съсобственикът е придобил фактическата власт върху вещта признава такава и на останалите съсобственици, той се явява държател на техните идеални части, което е достатъчно, за да се счита оборена презумпцията на чл. 69 ЗС. За да придобие по давност правото на собственост върху чуждите идеални части, съсобственикът, който не е техен владелец, следва с едностранни действия да превърне държането им във владение. Тези действия трябва да са от такъв характер, че с тях по явен и недвусмислен начин да се показва отричане владението на останалите съсобственици. Ответницата, като съсобственик, който се позовава на придобивна давност, трябва да докаже при спора за собственост, че е извършила действия, с които е престанала да държи идеалните части от вещта за другите съсобственици и е започнала да ги държи за себе си с намерение да ги свои, като тези действия са доведени до знанието на останалите съсобственици. Завладяването частите на останалите и промяната по начало трябва да се манифестира пред тях и осъществи чрез действия, отблъскващи владението им и установяващи своене. В случая ответницата е предприела такива действия едва през 2018 г., снабдявайки се с констативния нотариален акт по реда на обстоятелствена проверка, както и ограничавайки достъпа на ищцата до имота. Тъй като нотариалното производство е едностранно и не разрешава правен спор, то нотариалният акт по чл. 587 ГПК, удостоверяващ принадлежността на правото на собственост, може да бъде оспорван от всяко лице, което има правен интерес да твърди, че титулярът на акта не е собственик. Оспорването може да се изразява както в доказване на свои права, противопоставими на тези на титуляра на акта, така и в опровергаване на фактите, обуславящи посоченото в акта придобивно основание. Следователно, за да отпадне легитимиращото действие на акта е необходимо да се докаже, че титулярът не е бил или е престанал да бъде собственик (ТР № 11 от 21.03.2013 г. по тълк.д.№ 11/2012 г. на ВКС, ОСГК). Въз основа на представените по делото писмени и гласни доказателства е формиран извод, че Д. Г. не е владяла имота в течение на 10 години преди 10.08.2018 г. (или считано от 10.08.2008 г., когато съпругът й е бил още жив). За ирелевантно по делото е счетено обстоятелството кой и с какви средства е извършвал ремонти в имота. Липсват доказателства за действия на ответницата, респ. на съпруга й, считано от 10.08.2008 г., които да са от такъв характер, че с тях по явен и недвусмислен начин да се показва отричане владението на ищцата като съсобственик, за да е налице преобръщане на владението. Формиран е решаващ извод, че Д. Г. не е придобила по давност право на собственост върху собствените на ищцата 2/3 идеални части. Като последица от уважаване на иска по чл. 108 ЗС издаденият в полза на ответницата констативен нотариален акт подлежи на отменяване за разликата над собствената на ответницата 1/3 ид.част. Отменявайки КНА в цялост, РС – Тополовград се е произнесъл плюс петитум досежно притежаваната от Д. Г. Г. 1/3 ид.част. Ето защо първоинстанционното решение е обезсилено в тази му част като недопустимо, а в останалата част е потвърдено като правилно. В изложение към касационната жалба се поддържа наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните въпроси: 1. Може ли съдът да размести и да разпредели неправилно доказателствената тежест при решаване на спора; 2. Може ли съдът да основе своите изводи само на избрани от него доказателства и доказателствени средства, без да обсъди всички събрани по делото доказателства или направени доводи; 3. Съставлява ли процесуално нарушение едностранното, непълно и извадково обсъждане на събрани по делото доказателства, които са релевантни за спора при постановяване на съдебното решение; 4. Следва ли да се съди за промяна в намерението на един съсобственик на имот, досежно отричане на владението на останалите и манифестиране пред тях на намерение за своене на целия имот, само от устни заявления или следва да се съди комплексно от всякакви конклудентни действия на първия, и съответно в чия тежест е оборването на презумпцията по чл.69 от ЗС – на ответника или на ищеца; 5. Притежава ли констативният нотариален акт по чл. 587 ГПК обвързваща доказателствена сила за третите лица и за съда, като ги задължава да приемат легитимиращото му действие за принадлежността на правото на собственост и кой носи доказателствената тежест при оспорването му. Твърди се, че въззивният съд е разрешил поставените въпроси в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в Решение № 91 от 02.07.2010 г. по търг.д.№ 713/2009 г. на ВКС, ІІ т.о., Решение № 401 от 11.01.2012 г. по гр.д.№ 327/2011 г. на ВКС, ІІІ г.о., Решение № 422 от 03.06.2010 г. по гр.д.№ 805/2009 г. на ВКС, І г.о., Решение № 149 от 03.07.2012 г. по гр.д.№ 1084/2011 г. на ВКС, ІІІ г.о., ППВС № 6 от 27.12.1974 г., ТР № 11 от 21.03.2013 г. по тълк.д.№ 11/2012 г. на ВКС, ОСГК, Решение № 48 от 11.09.2018 г. по гр.д.№ 1669/2017 г. на ВКС, ІІ г.о. Касационното обжалване не може да бъде допуснато. Въпроси №№ 1 и 4 са свързани с довода на касатора, че съдът е следвало да приложи презумпцията на чл. 69 ЗС и че оборването на тази презумпция е било в тежест на ищцата по делото, което в случая не е сторено. Въпрос № 4 е насочен и към изясняване вида на действията, чрез които един от съсобствениците може да демонстрира по отношение на останалите, че владее общата вещ само за себе си. Двата въпроса са в обхвата на разясненията, дадени с ТР № 1 от 06.08.2012 г. по тълк.д.№ 1/2012 г. на ВКС, ОСГК на ВКС, в което е прието, че презумпцията на чл. 69 ЗС се прилага на общо основание в отношенията между съсобствениците, когато съсобствеността им произтича от юридически факт, различен от наследяването. В случаите, при които един от съсобствениците е започнал да упражнява фактическа власт върху вещта на основание, което изключва владението на останалите, намерението му за своене се предполага и е достатъчно да докаже, че е упражнявал фактическа власт върху целия имот в срока по чл. 79 ЗС. Когато обаче съсобственикът е започнал да владее своята идеална част, но да държи вещта като обща, то той е държател на идеалните части на останалите съсобственици и презумпцията се счита за оборена. Независимо от какъв юридически факт произтича съсобствеността, възможно е този от съсобствениците, който упражнява фактическа власт върху чуждите идеални части, да превърне с едностранни действия държането им във владение. Ако се позовава на придобивна давност за чуждата идеална част, той трябва да докаже при спор за собственост, че е извършил действия, с които е обективирал спрямо останалите съсобственици намерението да владее техните идеални части за себе си. Абстрактното понятие „преобръщане на държането във владение” придобива конкретно съдържание в зависимост от особеностите на всяко разглеждано дело. ВКС в трайно установената си практика приема, че действията, с които съсобственикът превръща държането на чуждите идеални части във владение за себе си, могат да бъдат различни, поради което и не може да се даде общ отговор, валиден за всички случаи, какви конкретни факти и с какви конкретни доказателства той следва да установи това. Във всеки отделен случай обаче обстоятелствата, установяващи преобръщане на владението, следва да бъдат доказани конкретно ( Решение № 74 от 24.06.2015 г. по гр.д.№ 6277/2014 г. на ВКС, I г.о.). Извършеното от един от съсобствениците фактическо действие може да се възприеме като демонстриране на намерение за своене, само ако с оглед естеството си е насочено към отричане правата на другите съсобственици. Ако обаче подобно действие може да бъде извършено от съсобственик в рамките на правомощията му по чл. 31 ЗС по начин да не пречи и на другите съсобственици да си служат със същия имот съобразно правата си, включително с отделни, реално обособени части от него, за да се приеме, че това действие има за последица установяване на самостоятелна фактическа власт върху имота, то следва да бъде съпроводено с категорично и недвусмислено демонстриране на промяна в намерението спрямо останалите съсобственици (Решение № 87 от 07.05.2015 г. по гр.д.№ 6486/2014 г. на ВКС, I г.о.). В случая въззивният съд е приел, че ответницата носи доказателствената тежест да установи преобръщане на държането на чуждите идеални части във владение за себе си. След цялостна оценка на събраните по делото доказателства съдът е достигнал до решаващ извод, че по делото не е установено преди 2017 г. ответницата и нейния съпруг да са извършили действия, с които да са манифестирали пред другия съсобственик - ищцата, че са завладели нейните идеални части. Преценени са фактите в тяхната съвкупност, вкл. ползването и поддържането на имота, в контекста на основанието, на което е установена фактическата власт, показващо съвладение. Изложените от въззивния съд съображения по приложението на института на придобивната давност в отношенията между съсобственици съответства изцяло на задължителната практика на ВКС, обективирана в ТР № 1/2012 г. Въпроси №№ 2 и 3 не обосновават допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Касаторът поддържа, че въззивното решение противоречи на практиката на ВКС, според която въззивният съд е длъжен да обсъди всички събрани по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, а не избирателно само някои от тях, като посочи кои факти приема за установени и въз основа на кои доказателства, както и да разгледа всички въведени от страните доводи и възражения, относими към спорното право. При постановяване на обжалваното решение въззивният съд не се е отклонил от така формираната практика. Същият е разгледал и обсъдил показанията и на двете групи свидетели, допуснати по делото, съвкупно със събраните писмените доказателства. Анализът на доказателствата обосновава извода, че направеното от ответницата възражение за придобивна давност не е доказано поради отсътвието на доказателства да е извършила действия, отблъскващи владението на другия съсобственик - ищцата, и установяващи своене на нейните идеални части. Търсената чрез поставените от касатора въпроси ревизия на така формирания извод не може да бъде постигната в рамките на производството по селекция на касационните жалби, което има друг предмет – произнасяне по наличието на основания по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Съобразяването на практиката на ВКС изключва възможността решението да се допусне до касационен контрол на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Не е налице поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и по въпрос № 5. Въпросът за доказателствената сила на нотариалните актове по чл. 587 ГПК и за разпределяне на доказателствената тежест между страните във връзка с оспорването им е разрешен с ТР № 11 от 21.03.2012 г. по тълк.д.№ 11/2012 г. на ВКС, ОСГК. В тълкувателното решение е прието, че нотариалният акт, с който се признава право на собственост върху недвижим имот по реда на чл. 587 ГПК, не се ползва с материална доказателствена сила по чл. 179, ал. 1 ГПК относно констатацията на нотариуса за принадлежността на правото на собственост, тъй като такава е присъща на официалните свидетелстващи документи за факти. Прието е, че с оглед едностранния характер на нотариалното производство, в което не се разрешава правен спор, нотариалният акт по чл. 587 ГПК, удостоверяващ принадлежността на правото на собственост, може да бъде оспорван от всяко лице, което има правен интерес да твърди, че титулярът на акта не е собственик. Оспорването може да се изразява както в доказване на свои права, противопоставими на тези на титуляра на акта, така и в опровергаване на фактите, обуславящи посоченото в акта придобивно основание или доказване, че признатото право се е погасило или е било прехвърлено другиму след издаване на акта. В случая въззивният съд се е произнесъл в съответствие с разрешенията, дадени в тълкувателното решение. В резултат на съвкупен анализ на събраните по делото писмени и гласни доказателства е формирал извод за опровергаване на констатацията на нотариуса, че ответницата е придобила по давност идеалните части на другия съсобственик, и за недоказаност за удостовереното от нотариуса оригинерно придобивно основание. Обстоятелството, че единият от съсобствениците се е снабдил с нотариален акт по обстоятелствена проверка за идеалните части на своя съсобственик, не означава, че при оспорване той е освободен от тежестта да докаже в процеса настъпването на условията на придобивната давност, разгледани в ТР № 1 от 06.08.2012 г. по тълк.д.№ 1/2012 г. на ВКС, ОСГК - че е извършил действия, с които е обективирал спрямо своя съсобственик намерението си да владее идеалните му части за себе си. Да се приеме обратното означава, че спорът за наличието или липсата на предпоставките по второто тълкувателно решение (за придобивната давност между съсобственици) е предрешен от крайния акт в едно безспорно производство по издаване на констативен нотариален акт, в което оспорващата страна не е участвала. Този резултат не намира опора в закона. При този изход от настоящото произнасяне ответницата по касация по принцип има право на разноски, но такива не й се присъждат, тъй като липсват доказателства да е направила разноски. Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение