Определение № 2963 от 04.06.2026 г. на ВКС по гр. д. № 2817/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Подадена е касационна жалба от съделителите Д. Т. М. и В. И. М., чрез адв. С. Д., срещу решение № 6722 от 6. 12. 2024 г. по в. гр. д. № 9024/2024 г. на Софийски градски съд, II-Ж въззивен състав, потвърждаващо решение № 3815 от 1. 03. 2024 г., допълнено с решение № 10759 от 5. 06. 2024 г., и двете постановени по гр. д. № 15945/2023 г. на СРС, 78 състав, с което е допусната делба на недвижим имот – апартамент № ***, на етаж ***, във вход ***, блок ***,[жк], [населено място], нанесен като самостоятелен обект на собственост с идентификатор ***по КККР на [населено място], между съделителите С. Л. Н., М. Л. Н., Ц. Н. Я., Н. Н. И., Д. Т. М. и В. И. М., при дялове по 1/6 идеална част за всеки от тях, и е отменен, на основание чл. 537, ал. 2 ГПК, нотариален акт за собственост по давност № 165 от 12. 07. 2023 г., том VII, рег. № 18371, дело № 1183/2023 г. на нотариус И. Д. в частта, с която Д. Т. М. е призната за собственик по давност на 5/6 идеални части (за над 1/6 идеална част) от описания по-горе жилищен имот. Сочат се основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2, пр. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Подаден е отговор на касационната жалба от съделителите С. Л. Н., М. Л. Н., Ц. Н. Я. и Н. Н. И., чрез адв. П. П., с който се твърди, че не са налице основания по чл. 280 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, при извършването на преценка за наличие на основания по чл. 280 ГПК за допускане до касационно обжалване на въззивното решение в обжалваните части, съобрази следното: Въззивният съд е приел за безспорно, а и установено от съдебна спогодба, обективирана в протокол от 16. 01. 1989 г. по гр. д. № 2370/1988 г. на Коларовски РС, 5 колегия, че Н. М. М. е придобила в изключителна собственост процесния апартамент (спогодбата е сключена между Н. М. и децата й В., Т. и И. М.). Н. М. М. е починала 1999 г. и е оставила за наследници децата си В. М. Н., Т. М. Я. и И. М. М., всеки от които е придобил по наследство по 1/3 идеална част. Съпругът й М. И. М. е починал преди нея, на 1. 12. 1986 г., и е оставил за наследници съпругата си Н. М. М. и децата си В., Т. и И. М.. И. М. е починал 2012 г. и е наследен от съпругата си Д. М. и дъщеря си В. М., всяка от които е придобила по 1/6 идеална част от процесния апартамент. В. М. е починала 2013 г. и е оставила за единствени наследници по закон децата си С. Л. Н. и М. Л. Н., както и съпруга си Л. С. Н. (починал 2020 г. и оставил същите наследници по закон), поради което С. Л. и М. Л. са придобили по 1/6 идеална част от апартамента. Т. М. е починала 2018 г. и е оставила за наследници децата си Ц. Н. Я. и Н. Н. И., всеки от които е придобил по 1/6 идеална част от жилището. Прието е за неоснователно възражението на съделителката Д. Т. М. за придобиване по давност на наследствените идеални части на С. Л. Н., М. Л. Н., Ц. Н. и Н. Н. от процесния имот, възлизащи общо на 2/3 (4/6) идеални части. От показанията на разпитаните по делото свидетели се установява, че в процесния апартамент е живяла общата наследодателка Н. М., заедно със сина си И. М. и семейството му – съпруга Д. М. и дъщеря В. М., а след смъртта на Н. М., в имота продължил да живее И. М., със съпругата си и дъщеря си. Според свидетелката Д., Н. М. искала апартаментът да остане за сина й И. М. и за внучката й В. М., тъй като другите й деца си имали жилища, заради което на дъщерите си дала по-голям дял от продажната цена на имот в ***. Според показанията на свидетелката К. обаче общата наследодателка Н. М. нееднократно е споделяла, че иска да остави процесния апартамент в наследство на всичките си деца, за да няма ощетени. С., Ц., М. и внучката Н. са помагали за ремонт на апартамента, извършен по повод абитуриентската вечер на В. – смяна на тапети и боядисване. При тези данни е прието за недоказано твърдението, че Д. М. е упражнявала фактическа власт върху апартамента с намерение за своене на чуждите идеални части. До смъртта на Н. М. съделителката Д. М. е живяла в имота, тъй като е била допусната от общата наследодателка Н. М., заедно с цялото й семейство, да го ползва за задоволяване на жилищните си нужди. За недоказано е прието и твърдението, че след смъртта на Н. М. съделителката Д. М. е започнала да владее наследствените идеални части на другите наследници на Н. М.. Съобразени са указанията по прилагане на чл. 69 ЗС, дадени с ТР № 1/2012 г. по т.д. № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС, според които, за да придобие по давност правото на собственост върху чуждите наследствени идеални части, съделителката Д. М. е следвало да докаже, че тя и/или съпругът й И. М. са извършили действия, които по явен и недвусмислен начин да установяват трансформиране на държането на чуждите идеални части във владение – в държането им за себе си, с намерение за своене, които действия да са доведени до знанието на другите съсобственици. Събраните по делото доказателства не установяват нито И. М., нито ответницата Д. М. да са демонстрирали по отношение на собственика на имота Н. М. (до 3. 04. 1999 г.), а след смъртта й – по отношение на наследниците й намерение за своене на чуждите идеални части чрез извършване на действия, отблъскващи владението им. В изложението по чл. 284, ал. 3 ГПК се поставят следните въпроси във връзка с основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК: 1/. Уговорката между преките наследници на наследодателя приживе за кой от преките наследници да остане в съсобственост даден имот на наследодателя има ли действие спрямо наследниците по заместване и от кой момент. 2/. Възниква ли право за наследниците по заместване след смъртта на преките наследници да оспорват фактическото предаване от наследодателя приживе на фактическата власт /владението на даден имот на негов пряк наследник и от кой момент, когато това предаване не се оспорва от преките наследници. 3/. Когато наследодател приживе е предал владението на целия имот негова собственост на пряк наследник възниква ли право за наследниците по заместване да оспорват владението на прекия наследник. 4/. Какви са предпоставките, при които наследниците по заместване могат да оспорват владението на пряк наследник на имот, собственост на наследодателя, когато прекият наследник е получил това владение от наследодателя приживе. 5/. При смърт на наследодателя необходимо ли е владелецът-наследник, който живее в имот на наследодателя и е получил владението от последния да демонстрира намерение за своене пред децата на останалите живи преки наследници или е достатъчно само пред преките наследници да демонстрира такова, за да се реализира презумпцията по чл. 69 ЗН. Изложението съдържа позоваване и на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. Не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по поставените въпроси. Въпросите нямат връзка с фактическите и правни изводи на въззивния съд, нито с установените по делото факти. По делото не е доказано, нито е прието за доказано от въззивния съд, че между Н. М. и децата й е имало уговорка процесният апартамент да остане в собственост на сина й И. М. и семейството му, че с оглед тази уговорка, още приживе Н. М. е предала владението върху апартамента на сина си И. М. и семейството му, че след смъртта на Н. М. синът й И. М., съпругата му Д. М. и дъщеря му В. М. са установили владение върху идеалните части на другите съсобственици. Не е налице и хипотезата на наследяване по право на заместване по смисъла на чл. 10, ал. 1 ЗН. В този смисъл, въпросите са поставени хипотетично, не кореспондират на установените по делото факти, отговорите на същите не биха повлияли на изхода на делото. С оглед на това и предвид указанията по прилагане на чл. 280, ал. 1 ГПК, дадени с ТР № 1/2010 г. на ОСГТК на ВКС, точка 1, въпросите не покриват критериите на общо основание по чл. 280, ал. 1 ГПК, което би могло да обуслови допускане до касационен контрол на въззивното решение за проверка на правилността му. Не е налице и очевидна неправилност на въззивното решение по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. Очевидната неправилност предполага наличието на особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на характерната за същинския касационен контрол проверка за наличие на отменителни основания за неправилност по чл. 281, т. 3 ГПК, каквато се извършва само в случай на допускане на касационно обжалване на въззивното решение. В случая обжалваното решение не страда от пороци с такава тежест. Не е налице прилагане на закона в неговия обратен смисъл, нито е налице прилагане на отменена, неотносима или позоваване на несъществуваща правна норма. Не са нарушени основни принципи на гражданския процес. Не е налице и очевидна необоснованост на акта, изразяваща се в явно несъответствие на фактическите изводи със събраните по делото доказателства, правилата на логиката и науката. При този изход на делото жалбоподателите Д. Т. М. и В. И. М. следва да бъдат осъдени да заплатят на съделителите С. Л. Н., М. Л. Н., Ц. Н. Я. и Н. Н. И. общо сумата 511, 29 евро (равностойността на 1000 лв.) разноски за настоящата инстанция, направени за заплащане на адвокатско възнаграждение за изготвяне и подаване на отговор на касационната жалба и осъществяване на процесуално представителство пред касационната инстанция. По изложените по-горе съображения Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение