Определение № 472 от 25.11.2020 г. на ВКС по т. д. № 1772/2020 г.

Производството е по чл.274, ал.3, т.2 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на „Агрозащита” ООД, представлявано от адв. Я. Я., срещу определение № 286 от 18.08.2020г. по ч.т.д. № 472/2020г. на Пловдивски апелативен съд, 1 състав, с което е потвърдено определение № 1169 от 11.06.2020г. по т.д. № 184/2020г. на Окръжен съд Пловдив, с което е оставена без уважение молбата на дружеството за освобождаване от държавна такса по делото. Частният жалбоподател поддържа, че в практиката на ЕСПЧ е признато правото на юридическите лица да бъдат освободени изцяло или частично от плащането на държавна такса /решение от 24.12.2009г. по дело „Агромодел” ООД среще България, решение от 26.07.2005г. по дело Podbielski PPU и Polpure срещу Полша, решение от 10.01.2006г. по дело Teletronic – CATV срещу Полша/, като е аналогична и практиката на СЕС, обективирана в Определение от 13.06.2012г. по дело С – 156/12 GREP/Freistat Bayer. Поддържа, че в настоящия случай е налице нотариално заверена спогодба, от която той извлича правата си, т.е. може да се направи обоснован извод за вероятна основателност на иска. Сочи, че въззивният съд не е извършил преценка на съвкупността от релевантни обстоятелства, посочени в практиката на ЕСПЧ и СЕС, каквато дължи съгласно определение № 80 от 13.05.2020г. по ч.т.д. № 1358/2019г. на ВКС, I т.о., а неправилно е направена аналогия на искането за освобождаване от държавна такса с изпадането на дружество в неплатежоспособност, която да се установи в производство по несъстоятелност. Твърди, че искането за освобождаване от държавна такса е направено поради липса на финансова възможност за осигуряване на дължимата сума от страна на дружеството в определения от съда срок. В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК частният жалбоподател прави искане за допускане на касационно обжалване поради произнасяне в противоречие с практиката на ЕСПЧ и СЕС по следния правен въпрос, който също така е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото: „Следва ли съгласно принципите на равностойност и ефективност, заложени в правото на Съюза, съответно правото на ефективен и справедлив съдебен процес съобразно чл.47, ал.2 и ал.3 от Хартата на основните права на ЕС, да допуснат в настоящия случай търговското дружество да бъде освободено от държавна такса с оглед невъзможността за заплащане на същата?”. Частният жалбоподател се позовава на решение от 24.12.2009г. по дело „Агромодел” ООД срещу България, решение от 26.07.2005г. по дело Podbielski PPU и Polpure срещу Полша, решение от 10.01.2006г. по дело Teletronic – CATV срещу Полша и Определение от 13.06.2012г. по дело С – 156/12 GREP/Freistat Bayer. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, констатира, че частната касационна жалба е подадена от легитимирана страна срещу подлежащ на обжалване съгласно чл.274, ал.3, т.2 ГПК съдебен акт, в преклузивния срок по чл. 275, ал.1 от ГПК. В обжалваното определение въззивният съд е приел, че освобождаването от такси и разноски, уредено в чл.83, ал.2 ГПК, е приложимо само и единствено за физически лица, но не и за търговски дружества. Счел е за неоснователен довода на жалбоподателя за приложение на чл.78, ал.2 от ЗОПДНПИ /отм./, тъй като разпоредбите на този закон са неотносими към търговски спорове, какъвто е настоящият. Посочил е, че правото на юридическите лица за освобождаване от държавни такси и разноски в общия граждански процес не е гарантирано от императивна разпоредба на правото на ЕС, а подобни гаранции са предвидени само при спорове за нарушаване на правото на ЕС. Приел е, че в случая, с оглед предмета спора, свързан с търговската дейност на ООД и размера на предварително дължимата държавна такса от 25 261,07 лева, тя не представлява непреодолимо препятствие пред достъпа до правосъдие за дружеството, което продължава да осъществява търговска дейност и не е неплатежоспособно, както се признава в частната жалба. Допълнил е, че при невъзможност за търговеца да поеме разходите по осъществяване на търговската си дейност, включително по предявяване на искове за вземанията си по съдебен ред, търговецът разполага с друг ред за защита, а именно иницииране на производство по установяване на неплатежоспособност и събиране на вземанията в производство по несъстоятелност, в което той разполага с изрично уредени законови облекчения – чл.620 ТЗ. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на определението на въззивния съд. Поставеният процесуалноправен въпроси се отнася до правото на юридическо лице да бъде освободено от заплащане на държавна такса и е обусловил решаващите изводи на въззивния съд. По този въпрос е формирана трайна практика на ВКС, обективирана в определение № 285 от 05.07.2019г. по ч.т.д.№ 1234/2019г. на ВКС, ТК, I т.о., определение № 193 от 24.04.2019г. по ч.т.д. № 810/2019г. на ВКС, ТК, I т.о., определение № 141 от 20.02.2019г. по ч.т.д. № 52/2019г. на ВКС, ТК, IIт.о., определение № 122 от 12.02.2019г. по ч.т.д. № 114/2019г. на ВКС, ТК, II т.о. Съгласно тази практика, гарантираното на страните по граждански спор с разпоредбата на чл.6 ЕКПЧОС и чл.47 от Хартата на основните права на ЕС право на достъп до съдилищата се реализира с предоставения на държавите – членки свободен избор на средства за постигане на тази цел. Правото на юридическите лица за освобождаване от задължението за заплащане на такси и разноски в общия граждански процес не е гарантирано от императивна разпоредба на правото на ЕС, като подобни гаранции са предвидени само при спор за нарушаване на правото на ЕС. Прието е, че когато предявеният иск от или срещу юридическо лице няма за предмет такъв спор или искът и/или самото юридическо лице не попадат в някоя от изключителните хипотези на разпоредбите на чл.83, ал.1, т.4, чл.84 ГПК или на особена разпоредба в друг закон (например чл.620, ал.1 и ал.5, чл.649, ал.6, чл.694, ал.2 ТЗ), то внасяне на държавна такса се дължи предварително предвид общото правило на чл.71, ал.1, изр.1 вр. чл.73, ал.3 ГПК, тъй като съгласно изричната формулировка на разпоредбата на чл.83, ал.2 ГПК съдът може да признае липсата на достатъчно средства за заплащане на държавна такса и да освободи страната от внасянето й, само ако тя е физическо лице. Констатирано е, че в практиката на Европейския съд по правата на човека е признато правото на юридическите лица да бъдат освободени изцяло или частично от плащането на държавна такса (решение от 24.12.2009 г. по дело „Агромодел” ООД срещу България (жалба № 68334/01), решение от 26.07.2005 г. по дело Podbielski и PPU Polpure срещу Полша (жалба № 39199/98), решение от 10.01.2006 г. по дело Teltronic – CATV срещу Полша (жалба № 48140/99), като е прието, че достъпът до съд може да бъде обект на ограничения от различно естество, в това число и финансови, когато става дума за изискването да се плати на гражданските съдилища държавна такса, и само по себе си това ограничение на правото на достъп не е несъвместимо с чл.6 §1 от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи, когато преследва законна цел и е налице разумно съотношение на съразмерност между използваните средства и преследваната цел, така че правото на достъп да не е накърнено в самата си същност. В тази връзка факторите, които се преценяват са: размер на таксите, преценен в светлината на специфичните обстоятелства според случая, както и платежоспособността на заинтересованото лице и стадий на производството, в който въпросното ограничение е наложено. Съобразена е и практиката на СЕС, обективирана в Определение от 13.06.2012г. по дело С –156/12 GREP/FreistatBayern, според което принципът на ефективна правна защита, закрепен в член 47 от Хартата на основните права на Европейския съюз, може да обхваща правото на освобождаване от заплащане на разноските във връзка с производството и/или на разноските за адвокатска помощ в производството по такава жалба. В тази връзка националният съд следва да провери дали условията за предоставяне на такава помощ представляват ограничение на правото на достъп до съдилищата, което накърнява самата същност на това право, дали са насочени към постигането на легитимна цел и дали съществува разумно съотношение на пропорционалност между използваните средства и поставената цел. В рамките на преценката си националният съд може да вземе предвид предмета на спора, доколко има основания да се очаква, че молителят ще спечели делото, значимостта на неговия интерес, сложността на приложимото право и производство и възможността му ефективно да защитава позицията си по делото. За да прецени пропорционалността, националният съд може също да вземе под внимание размера на разноските във връзка с производството, които трябва да се платят предварително, и дали те представляват непреодолимо препятствие пред достъпа до правосъдие. Когато става дума за юридически лица, националният съд може да вземе под внимание положението им, например правно-организационната форма и дали съответното юридическо лице преследва стопанска цел, както и финансовите възможности на неговите съдружници или акционери и възможността им да си набавят необходимите средства за предявяването на иска или подаването на жалбата. Въззивният съд не се е отклонил от тази практика, в това число от посочената практика на ЕСПЧ и на СЕС, като е взел предвид предмета на делото и размера на дължимата държавна такса, при липса на други изложени от частния жалбоподател конкретни твърдения и представени доказателства в подкрепа на искането му, относими към посочените критерии. Изложеният в частната касационна жалба довод, че частният жалбоподател не разполага с финансова възможност да заплати държавната такса в определения от съда срок може да послужи като основание да се поиска продължаване на срока за внасяне на държавната такса, но не и да обоснове освобождаване от държавна такса. Формираната постоянна практика, в съответствие с която се е произнесъл въззивният съд, изключва наличието на соченото от частния жалбоподател допълнително основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. По изложените съображения настоящият състав приема, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на определението на въззивния съд. Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение