Определение № 98 от 27.05.2022 г. на ВКС по гр. д. № 547/2022 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на „Банка ДСК“ АД, гр. София, чрез юрисконсулт А. К., срещу въззивно определение № 1225/27.09.2021 г. по ч. гр. д. № 1554/2021 г. на Окръжен съд - Бургас. Поддържат се оплаквания за незаконосъобразност на определението. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържа, че са налице основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по следните въпроси: 1. Притежава ли присъединеният взискател качеството „трето лице“ по смисъла на чл. 440 ГПК и допустим ли е предявеният срещу първоначалния взискател и длъжника иск за установяване, че един от имотите, върху които е насочено изпълнението, не е собственост на длъжника. Посочва се противоречие с определение № 193/03.10.2017 г. по ч. гр. д. № 3236/2017 г. на ВКС, I г.о.; 2. Може ли постановлението за възлагане да влезе в сила при наличието на обезпечителна заповед, по силата на която преди влизането в сила на постановлението е спряно производството по изпълнителното дело, при положение, че обезпечителната заповед не е отменена. Посочва се противоречие с решение № 56/24.04.2018 г. по гр. д. № 2339/2017 г. на ВКС, II г.о. В срока по чл. 276, ал. 1 ГПК са депозирани писмени отговори от А. Д. Д., чрез пълномощника адвокат Р. С., и „Мепс“ ЕООД, чрез пълномощника Г. Н., с които ответниците по касация оспорват жалбата. Претендират сторените от тях в касационното производство съдебни разноски. При проверка допустимостта на касационното производство, ВКС, II г. о. констатира следното: С въззивното определение е потвърдено определение № 51/27.05.2021 г. по гр. д. № 146/2021 г. на Районен съд - Царево, с което е прекратено поради недопустимост производството по предявения от „Банка ДСК“ АД срещу „Мепс“ ЕООД и А. Д. Д. отрицателен установителен иск с правно основание чл. 440 ГПК. Въззивният съд е приел, че производството по гр. д. № 146/2021 г. на Районен съд - Царево е образувано по предявен иск по чл. 440 ГПК от "Банка ДСК" АД срещу "МЕПС" ЕООД – взискател, и А. Д. Д. – длъжник, по изпълнително дело № 434/2020 г. на ЧСИ Т. Д., peг. № 801 на КЧСИ, за установяване на обстоятелството, че имуществото, върху което е насочено изпълнението за парично вземане по изп. дело № 434/2020 г. - 1/12 ид. ч. от поземлен имот с идентификатор 58356.502.84, целият с площ от 4603 кв. м, находящ се в местността "П.", [населено място], обл. Бургас, не принадлежи на длъжника А. Д. Д.. Прието е, че в случая "Банка ДСК" АД няма качеството трето лице в изпълнителния процес. По отношение на инициирания изпълнителен способ с предмет идеална част от недвижимия имот банката има качеството взискател и няма как да предяви иск и срещу себе си. Освен това принудителното изпълнение върху вещта е приключило преди датата на подаване на исковата молба от "Банка ДСК" АД - 05.01.2021 г. Искът по чл. 440 ГПК е недопустим след влизане в сила на постановлението за възлагане, тъй като след този момент имотът вече не представлява имущество, върху което е насочено изпълнението, и вещта не е предмет на изпълнителното производство. За неоснователни са приети доводите, че принудителното изпълнение не е приключило поради наложената обезпечителна мярка спиране на изпълнението по изпълнително дело № 434/2020 г. Обезпечителната заповед по ч. т. д. 479/2020 на Окръжен съд - Бургас, с която е спряно изпълнението по изпълнително дело № 434/2020 г., е издадена на 10.12.2020 г. Няма данни кога е представена на ЧСИ. Изпълнителното дело не е било спряно към датата на постановление за възлагане на недвижим имот на ЧСИ - 26.11.2020 г. То е обжалвано пред Окръжен съд - Бургас, като с влязло в сила определение № II - 260752/23.04.2021 г. жалбата е оставена без разглеждане като недопустима. Частната касационна жалба е допустима, тъй като същата е подадена от легитимирана страна и е насочена против съдебен акт, с който се потвърждава определение, преграждащо по-нататъшното развитие на делото. Върховният касационен съд, състав на II г. о., намира, че не следва да се допуска касационно обжавлане на определението, поради липса на сочените основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Съгласно ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г., ОСГТК, ВКС, допускането на касационно обжалване предпоставя с въззивното решение (определение) да е разрешен правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в т. 1 - т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК. Материалноправният или процесуалноправен въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение (определение), за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Посоченият от касатора правен въпрос като общо основание за допускане до касационен контрол, определя рамките, в които Върховният касационен съд е длъжен да селектира касационните частни жалби. Не се установява наличието на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване по поставените от касатора въпроси. Първият процесуалноправен въпрос не е решен в противоречие, а в съответствие с цитираната от касатора съдебна практика. Съгласно определение № 193/03.10.2017 г. по ч. гр. д. № 3236/2017 г. на ВКС, I г.о., изпълнението може да бъде реализирано чрез един или няколко изпълнителни способа, които от своя страна могат да бъдат насочени към различни имущества, като по съществото си всеки способ представлява самостоятелен изпълнителен процес. От тази гледна точка по отношение на част от способите, избрани от първоначалния взискател, останалите кредитори могат да имат качеството „присъединен взискател“, докато по отношение на останалите способи, могат да имат качеството „трето лице“, чиито права са засегнати от изпълнението. В този смисъл е и изложеното от въззивния съд правно становище, съгласно което присъединен взискател има качеството на „трето лице“ по смисъла на чл. 440 ГПК в изпълнителното дело, когато той не е „присъединен кредитор“ за имота, предмет на иска по чл. 440 ГПК. Той е приел, че след като ищецът „Банка ДСК“ АД има качеството на присъединен взискател спрямо процесния имот по единствения предприет изпълнителен способ и не се установява да се засягат негови права от изпълнението, то той не разполага с процесуална легитимация за предявяване на иска с правно основание чл. 440 ГПК. Вторият въпрос относно възможността за влизане в сила на постановление за възлагане, когато производството по изпълнителното дело е спряно на основание постановена обезпечителна заповед, не е обусловил решаващите изводи на въззивния съд. Решаващите изводи са за това, че за ищеца „Банка ДСК“ АД не е налице активна процесуалноправна легитимация за предявяване на иска по чл. 440 ГПК, тъй като няма качеството трето лице в изпълнителния процес. Освен това въпросът е поставен при фактическа обстановка, каквато въззивният съд не е приел за установена по делото. Той е приел, че производството по изпълнителното дело не е спряно, тъй като няма данни обезпечителната заповед да е породила действие преди влизането в сила на постановлението за възлагане. Посоченото решение на ВКС /№56/2018г./ не може да се приеме за относимо към настоящия случай, при който е прието за установено, че подадената жалба срещу постановлението за възлагане, при висящност на която е постановена обезпечителната мярка, е оставена без разглеждане с влязло в сила определение, т.е. тази жалба не е проявила суспензивен ефект. Следователно така поставеният въпрос е ирелевантен и не съдържа общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК, поради което същият не представлява основание за допускане на обжалваното определение до касация. Поставените в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК въпроси не могат да предпоставят допускане касационно обжалване на въззивното решение в соченaтa хипотезa на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, тъй като касаторът не обосновава приложимост на основанието. При този изход на спора, в полза на ответниците по касационната жалба А. Д. Д. и „Мепс“ ЕООД следва да бъдат присъдени сторените от тях в настоящото съдебно производство разноски в размер на 300 лв. за всеки от тях. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на II г. о.