Определение № 124 от 15.01.2026 г. на ВКС по т. д. № 1932/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Р. И. И., чрез пълномощника му адв. Св. П. от САК, с надлежно учредена по делото представителна власт, срещу решение № 454/14.04.2025 г., постановено по в. гр. д. № 2443/2024 г. по описа на Апелативен съд-София, ГО, 8 състав, с което е потвърдено решение № 3437/11.06.2024 г., постановено по гр. д. № 12692/2022 г. по описа на СГС, I ГО, 14 с-в, с което е отхвърлен предявеният от Р. И. И. срещу „Юробанк България” ЕАД иск за реално изпълнение с правно основание чл. 266, ал. 1 ЗЗД, във вр. с чл. 99 ЗЗД за заплащане на сумата от 69172,18 лв., представляваща възнаграждение по споразумение от 03.10.2016 г., ведно със законната мораторна лихва от момента на подаване на исковата молба до окончателното ѝ заплащане. Касаторът поддържа, че въззивното решение е неправилно, тъй като то е необосновано – макар и от събраните по делото доказателства да се установява, че процесният магазин е бил годен да бъде въведен в експлоатация след издаден Акт обр. 16, в противоречие с правилата на логическото мислене апелативният съд е достигнал до фактическото съждение, че праводателят на ищеца не е извършил процесните СМР, които от стадий на завършеност „груб строеж” са го превърнали в обект, годен за използване по предназначение като магазин. Твърди, че релевантният договор за изработка не е надлежно развален, той като ищецът-изпълнител е осъществил точно и добросъвестно своето непарично задължение да извърши уговорената работа в количествено, качествено и времево отношение. Счита, че съдът в настоящото исково производство е бил обвързан от влязлото в сила решение, с което е уважен предявен от ищеца срещу ответника иск за заплащане на възнаграждение за извършените СМР в друг обособен обект в процесния комплекс. Касаторът обосновава искането за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, съдържащо се в изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК, със специалната процесуална предпоставка, регламентирана в чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като поставя следните процесуалноправни въпроси: 1. „Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в съвкупност всички доказателства по делото, относими към правния спор, във връзка с доводите на страните и да ги изследва пълно и според действителния им смисъл; да посочи кои доказателства и защо игнорира и кои - кредитира, за да направи своите фактически и правни изводи по делото?” (по този правен въпрос се твърди противоречие с решение 403/3.01.2015 г. по гр. д. № 3902/2014г. на ВКС, IV г. о.; решение № 212/01.02.2012 г. по т. д. № 1106/2010 г. на ВКС, II т. о.; решение № 37/29.03.2012 г. по гр. д. № 241/2011 г. на ВКС, I г. о.; решение № 202/21.12.2013 г. по гр. д. № 866/2012 г. на ВКС, I т. о.; решение № 280/22.01.2020 г. по гр. д. № 1509/2018 г. на ВКС, IV г. о. и решение № 50062/12.07.2024 г. по т. д. № 1942/2021 г. на ВКС, I т. о.); 2. „При произнасяне от страна на първоинстанционния съд и последващо потвърждаване от страна на въззивния съд на решението по въпрос, с който съдът не е сезиран и който не е предмет на внесената искова молба, представлява ли същото съществено процесуално нарушение, което е основание за отмяна на решението поради неправилност?” и 3. „При произнасяне от страна на първоинстанционния съд и последващо потвърждаване от страна на въззивния съд на решението при неправилна квалификация, представлява ли същото съществено процесуално нарушение, което е основание за отмяна на решението?” (по тези два правни въпроса се твърди противоречие с тълкувателните разяснения по т. 5 от ППВС № 6/21.02.1979 г.; решение № 398/25.05.2010 г. по гр. д. № 738/2009 г. на ВКС, IV г. о.; решение № 157/30.10.2013 г. по т. д. № 1091/2012 г. на ВКС, I т. о.; решение № 51/07.04.2009 г. на ВКС по т. д. № 623/2008 г., II т. о.; решение № 164/14.01.2010 г. на ВКС по т. д. № 764/2008 г., II т.о. и решение № 176/03.11.2010 г. на ВКС по т. д. № 118/2010 г., II т. о.). Ответникът е подал в законоустановения срок писмен отговор на касационната жалба, в която развива правни съображения както за необосноваване на основанията за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, така и за неоснователност на касационните основания, изложени в касационната жалба. Върховният касационен съд, Търговска колегия, II отделение, след като разгледа касационните жалби и извърши преценка на предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК, констатира следното: Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, чрез пълномощник – с редовно учредена по делото представителна власт, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е съобразил, че в изпълнение на указанията на първоинстанционния съд за отстраняване на констатирани нередовности на исковата молба ищецът е изяснил, че претендираното парично вземане е породено на договорно основание – въз основа на договор за изработка, сключен между „Банка Пиреос България” АД (праводател на „Юробанк България” АД) и „Пиреос Недвижими Имоти” ЕООД, поради което предявеният иск е за реално изпълнение на договорно задължение – за заплащане на уговорено възнаграждение за извършена и приета работа по договор за изработка. Апелативният съд е приел за установено, че с постановление за възлагане на недвижим имот процесният магазин, който е предмет на договора за изработка, е възложен на „Банка Пиреос България” АД, като с протокол за въвод във владение от 07.11.2016 г. банката е въведена във владение на имота. На 03.10.2016 г. е сключено споразумение между „Банка Пиреос България” АД и „Крит” ЕООД във връзка с договор за кредит № 367/2008 г., изменен с описаните в споразумението анекси, за сумата от 1 000 000 евро. В клаузата на чл. 4 от споразумението „Крит” ЕООД се е задължило като изпълнител да извърши СМР в придобитите от банката недвижими имоти, описани в Приложение № 1 и тяхното привеждане до степен на завършеност, годно за приемане с разрешение за ползване. Страните са се съгласили, че общият размер на фактурираните разноски, изчислени съгласно оферти, съдържащи план-сметка на разходите, които ще бъдат изпълнени от „Крит” ЕООД във връзка с извършването на СМР и други дейности по въвеждане на имотите в експлоатация, ще е в размер на сумата от 169171,82 лв. с ДДС. В клаузата на чл. 5 „Крит” ЕООД е поело правно задължение да предостави на банката документите, удостоверяващи актуалния статут на завършеност на недвижимите имоти по Приложение № 1 в края на м. 10.2016 г., м. 11.2016 г., м. 12.2016 г. и м. 01.2017 г. В чл. 6 от споразумението банката се е съгласила да не продава недвижимите имоти, описани в Приложение № 1 до срока на действие на споразумението - 31.01.2017 г. В чл. 7 е уговорено, че след предоставяне от страна на „Крит” ЕООД на фактури за извършените СМР и други дейности по въвеждане на имотите в експлоатация, всички доклади по чл. 5, както и оферти, съдържащи план-сметка на разходите, общото задължение на „Крит” ЕООД па договор за кредит № 367/2008 г. и анексите към него, изчислено към датата на предоставяне на акт 16, ще бъде прихванато от банката само и единствено до размера на сумата на фактура, равна на 169171,82 лв. с ДДС. В клаузата на чл.7.2. е уговорено, че частичното погасяване на вземането на банката по договора за банков кредит чрез насрещно прихващане ще се извърши след предоставяне на доказателства от страна на „Крит” ЕООД, че дължимият ДДС по фактури е надлежно деклариран и внесен чрез представянето на справка-декларация по ДДС за месеца, в който фактурата е издадена, дневник на покупките и продажбите на „Крит” ЕООД, както и платежно нареждане за дължимия ДДС. В чл. 10 от споразумението страните са постигнали съгласие, че то е със срок на действие до 31.01.2017 г., като всяко удължаване на срока следва да бъде договорено писмено между страните. Споразумението следва да се счита за автоматично прекратено, без необходимост от правни действия по уведомяване на страна, в случай че до 31.01.2017 г. не бъде изпълнено което и да било от договорните задължения на страните по него. Те са установили в отношенията помежду си, че към момента на сключване на споразумението размерът на задълженията на кредитополучателя, породени от процесния договор за банков кредит, възлиза на 317185,88 евро, от които: 116961,64 евро - главница и 200224,24 евро - законна мораторна лихва. С писмо от 16.04.2020 г. „Юробанк България” АД (универсален правоприемник на „Банка Пиреос България” АД) е отговорило на „Крит” ЕООД, че на основание чл. 10 от споразумението банката счита, че то е прекратено на 01.02.2017 г. - поради неизпълнение от „Крит” ЕООД, като с прекратяването на споразумението банката е продължила изпълнението на изискуемите вземания по договор за кредит № 367/2008 г. Въззивният съд е съобразил, че с договор за прехвърляне на вземане (цесия) от 15.04.2021 г., сключен между „Крит” ЕООД – цедент, и Р. И. И. - цесионер, търговското дружество е прехвърлило възмездно на цесионера вземането си в размер на 49882,47 лв. – дължима сума от „Юробанк България” АД (универсален правоприемник на „Банка Пиреос България” АД) за увеличената стойност на магазин И103, след извършване от „Крит” ЕООД на необходими и полезни разноски - като добросъвестен владелец, упражняващ фактическа власт по споразумение от 03.10.2016 г. със собственика „Банка Пиреос България” АД. С известие за прехвърляне на вземане „Крит” ЕООД е уведомило на 14.05.2021 г. ответната банка за договора за цесия. Въззивният съд е обсъдил фактическите изводи, до които е достигнала приетата в производството по обезпечаване на доказателства по гр. д. № 33907/2020 г. по описа на ГО, СРС, 143 с-в СТЕ - към момента на извършване на огледа от вещото лице процесният магазин № И103 е в напълно завършен вид, годен за експлоатация, като са изпълнени всички необходими за функционирането му СМР. Обектът се ползва като студио. Той е с площ от 63,10 м 2, като е придобит от „Юробанк България” АД в незавършен вид (подовете на циментова замазка, стените - мазилка и шпакловка, таван – стоманобетонова плоча; ВиК инсталации - частично изпълнена, на тапа, Ел. и ОВ инсталация - частично изпълнени). Всички необходими довършителни СМР са изпълнени от собственика – след достигане на сградата до стадий на завършеност „груб строеж“ до издаване на разрешение за ползване. При така приетите за установени правнорелевантни факти апелативният съд е изяснил, че с молба от 16.10.2023 г. ищецът е уточнил, че, тъй като съдът е квалифицирал иска по чл. 79, ал. 1 ЗЗД, във вр. с чл. 266, ал. 1 ЗЗД и чл. 99 ЗЗД, поради което е налице сключен договор за извършване на СМР, за ищеца не е налице правен интерес от поддържане на иска, основан на извъндоговорно основание. В тази част е заявено оттегляне на исковата молба, като с влязло в сила определение, постановено в проведеното на 05.02.2024 г. о. с. з., съдът е прекратил производството по делото в частта, в която е предявен иск за заплащане на претендираната сума на извъндоговорно основание. Съобразно това процесуално действие на ищеца и доколкото на основание чл. 6, ал. 2 ГПК предметът на делото и обемът на дължимата защита се определят от страните, въззивният съд е достигнал да правния извод, че първоинстанционният съд е разгледал и се е произнесъл по заявеното и поддържано от ищеца договорно основание за ангажиране отговорността на ответника, поради което е приел за неоснователни правните доводи на въззивника за недопустимост на обжалваното решение - като постановено по непредявен иск. В този смисъл, апелативният съд е обосновал правното съждение, че ищецът е предявил иск за реално изпълнение на договорно задължение – за заплащане на възнаграждение за извършената от него работа (СМР в процесния магазин И103), която е приета от възложителя. Анализирайки правната природа на сключеното между страните споразумение от 03.10.2016 г., въззивният съд е обосновал правното съждение, че то разкрива правните признаци на новацията по смисъла на чл. 107 ЗЗД (страните били уговорили нов елемент в състава на облигационното правоотношение, който засяга някои от съществените му елементи относно предмета на задължението) - съгласно постигнатите уговорки в това споразумение кредитополучателят се е задължил вместо изпълнение на парично задължение по договора за банков кредит да извърши СМР в описаните в Приложение № 1 обекти, придобити от банката (по този начин задължението на кредитополучателя е заменено с друго по съгласие с кредитора). Апелативният съд е изяснил, че съгласно правната норма, уредена в чл. 154, ал. 1 ГПК, в доказателствена тежест на ищеца е да установи точното изпълнение на поетите със споразумението от 02.10.2016 г. правни задължения, в каквато насока бил и изготвеният доклад по делото по реда на чл. 146 ГПК. Счел е обаче, че в процеса на доказване кредитополучателят не е установил поддържаното фактическо твърдение, че е вършил уговорените СМР, вкл. и в процесния магазин И103. Заключил е, че категорични изводи в тази насока не могат да се изградят въз основа на изслушаната в производството по обезпечение на доказателства съдебно-техническа експертиза - вещото лице е констатирало настоящото състояние на магазина, но не може да се установи правният субект, извършил довършителните работи в имота. Същевременно ищецът не бил посочил, поради което не били събрани други доказателства относно стойността и реалното влагане на материали и извършване на СМР за довършване на магазина до степен на завършеност с Акт обр. 16, описан в разрешението за ползване. При така приетите за изяснени правнорелевантни обстоятелства въззивният съд е счел за недоказано фактическото твърдение на ищеца за извършване на уговорените СМР. Апелативният съд е съобразил и постигнатото от страните в споразумението от 03.10.2016 г. съгласие относно последиците от неизпълнение на договорните задължения на кредитополучателя - представяне на уговорените в чл. 7 от споразумението фактури за извършените СМР и други дейности по въвеждане на описаните в Приложение 1 недвижими имоти в експлоатация, всички доклади по чл. 5, както и офертите, съдържащи план сметка на разходите; общото задължение на кредитополучателя по договора за кредит № 367/2008 г. и анексите към него, както и паричното задължение по договора за банков кредит, което е подлежало на прихващане до размера на сумата по фактурата, равна на 169171,82 лв. с ДДС. В този смисъл, при евентуално изпълнение на договорните задължения на кредитополучателя за извършване на уговорените СМР за всички обекти, посочени в Приложение № 1 и представяне на уговорените документи за това, което не било установено по делото, в полза на кредитополучателя би възникнало вземане, което обаче е следвало да бъде прихванато с вземането на банката по договора за банков кредит по общо съгласие на страните – по този начин би се достигнало до намаляване на задължението му към банката. Въззивният съд е приел, че от значение за действието на споразумението от 03.10.2016 г. е обстоятелството, че по делото е установено настъпването на уговореното в чл. 10, ал. 2 от споразумението обстоятелство, обуславящо прекратяване действието на споразумението, без отправяне на волеизявление за това, а именно до 31.01.2017 г. да не е издадено разрешение за ползване. В случая страните не спорили, че разрешението за ползване е издадено на 02.10.2017 г., т. е. 8 месеца след изтичане на уговорения срок, поради което по силата на постигнатата между страните уговорка и осъществяване на предвиденото прекратително условие след 31.01.2017 г. действието на споразумението е отпаднало. Следователно, то не уреждало отношенията между страните. С оглед на обстоятелството, че по делото не било установено изпълнение на договорните задължения от ищеца в уговорения срок и обем, за ответника не е възникнало насрещно задължение към изпълнителя, поради което предявеният иск се явява неоснователен. При съвпадане на крайните правни изводи на двете инстанции въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. Първият процесуалноправен въпрос е от значение за установяване на действителните правнорелевантни обстоятелства по делото и изграждането на правилни фактически изводи при формиране на вътрешното убеждение на съда (арг. чл. 235, ал. 2 ГПК, във вр. с чл. 12 ГПК) – чрез съвкупната преценка на всички събрани по делото годни доказателствени средства (съобразно тяхната действителна доказателствена сила) и при съобразяване с наведените правни и фактически доводи във въззивната жалба и нейния писмен отговор. Именно вследствие на тази мисловна логическа дейност въззивният съд трябва да подведе приетите от него за установени по делото факти под диспозицията на приложимата материалноправна норма, за да реши правилно правния спор, предмет на исковото производство. Апелативният съд е извършил самостоятелна преценка на всички относими по делото доказателства, като се е произнесъл по всички релевирани във въззивната жалба правни доводи за неправилност на първоинстанционното решение поради необоснованост, довела до незаконосъобразно прилагане на материалния закон – счел е обаче, че в процеса на доказване кредитополучателят не е установил поддържаното фактическо твърдение, че е извършил уговорените СМР, вкл. и в процесния магазин И103. Приел е, че категорични изводи в тази насока не могат да се изградят въз основа на изслушаната в производството по обезпечение на доказателства съдебно-техническа експертиза - вещото лице е констатирало настоящото състояние на магазина, но не може да се установи правният субект, извършил довършителните работи в имота. Въззивният съд е съобразил и постигнатото от страните в споразумението от 03.10.2016 г. съгласие относно последиците от неизпълнение на договорните задължения на кредитополучателя - представяне на уговорените в чл. 7 от споразумението фактури за извършените СМР и други дейности по въвеждане на описаните в Приложение 1 недвижими имоти в експлоатация, всички доклади по чл. 5, както и офертите, съдържащи план сметка на разходите; общото задължение на кредитополучателя по договора за кредит № 367/2008 г. и анексите към него, както и паричното задължение по договора за банков кредит, което е подлежало на прихващане до размера на сумата по фактурата, равна на 169171,82 лв. с ДДС. В този смисъл, при евентуално изпълнение на договорните задължения на кредитополучателя за извършване на уговорените СМР за всички обекти, посочени в Приложение № 1 и представяне на уговорените документи за това, което не било установено по делото, в полза на кредитополучателя би възникнало вземане, което обаче е следвало да бъде прихванато с вземането на банката по договора за банков кредит по общо съгласие на страните – по този начин би се достигнало до намаляване на задължението му към банката. Следователно, въззивният е разгледал правния спор, пренесен с въззивната жалба, като се е произнесъл по всички наведени в нея правни доводи за неправилност на първоинстанционното решение, както предписват процесуалните правила, уредени в ГПК, и установената задължителна и казуална съдебна практика на ВКС, вкл. посечената от касатора. В този смисъл, не е доказана специалната процесуална предпоставка, уредена в чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. Дали при осъществения анализ на събраните по делото доказателства и на изложените във въззивната жалба правни доводи за неправилност на първоинстанционното решение апелативният съд е допуснал твърдяната в касационната жалба правна грешка, обуславяща необосноваността на въззивното решение, касационният съд може да се произнесе само при разглеждане на релевираните касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК, но едва след установяване на обстоятелството, че въззивното решение подлежи на касационен контрол при общата и специалните предпоставки, уредени в разпоредбата на чл. 280, ал. 1 ГПК. Вторият и третият процесуалноправни въпроса не отговарят на общата процесуална предпоставка, уредена в чл. 280, ал. 1 ГПК, за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, тъй като те не са обусловили решаващата правосъдна воля на въззивния съд – той не е приел, че първоинстанционният съд се е произнесъл по правопораждащи спорното материално право юридически факти, с които не е бил сезиран, респ. че на повдигнатия с исковата молба материалноправен спор не е била дадена правилна правна квалификация. Апелативният съд, произнасяйки се по поддържания във въззивната жалба правен довод за недопустимост на обжалваното решение (поради разглеждане на непредявен иск), е изяснил, че с молба-уточнение от 16.10.2023 г. изрично ищецът е уточнил, че, тъй като съдът е квалифицирал предявения иск по чл. 79, ал. 1 ЗЗД, във вр. с чл. 266, ал. 1 ЗЗД и чл. 99 ЗЗД, поради което е налице сключен договор за извършване на СМР, за ищеца не е налице правен интерес от поддържане на иска, основан на извъндоговорно основание. В тази част е заявено оттегляне на исковата молба, като с влязло в сила определение, постановено в проведеното на 05.02.2024 г. о. с. з., съдът е прекратил производството по делото в частта, в която е предявен иск за заплащане на претендираната сума на извъндоговорно основание. Съобразно това процесуално действие на ищеца и доколкото на основание чл. 6, ал. 2 ГПК предметът на делото и обемът на дължимата защита се определят от страните, въззивният съд е достигнал да правния извод, че първоинстанционният съд е разгледал и се е произнесъл по заявеното и поддържано от ищеца договорно основание за ангажиране отговорността на ответника, поради което е приел за неоснователни правните доводи на въззивника за недопустимост на обжалваното решение - като постановено по непредявен иск. В този смисъл, апелативният съд е обосновал правното съждение, че ищецът е предявил иск за реално изпълнение на договорно задължение – за заплащане на възнаграждение за извършената от него работа (СМР в процесния магазин И103), която е приета от възложителя. От друга страна, влязлото в сила решение, с което между страните в настоящото исково производство е решен различен материалноправен спор на извъндоговорно основание (с правна квалификация чл. 61, ал. 2 ЗЗД, във вр. с чл. 99 ЗЗД) – за заплащане на обезщетение за извършените разноски за осъществените СМР без натоварване в друг магазин (№ И102), в същата сграда, не обвърза съда, разглеждащ друг правен спор – за различен имот и на различно основание (с аргумент за обратното основание от чл. 298, ал. 1 ГПК). По изложените съображения въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване. На основание чл. 78, ал. 3 и ал. 8 ГПК, във вр. с чл. 37 ЗПП и чл. 25, ал. 1 НЗПП в полза на ответника трябва да се присъди сумата от 100 лв. – юрисконсултско възнаграждение за процесуално представителство пред ВКС. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд