Определение № 118 от 28.03.2022 г. на ВКС по гр. д. № 4078/2021 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Лиза - Трейдинг“ ЕООД, гр. Добринище, чрез пълномощника му адвокат П. С., против решение № 333 от 21.07.2021 г., постановено по гр. д. № 374 по описа за 2021 г. на Окръжен съд - Благоевград, с което след частично потвърждаване, частична отмяна и частично обезсилване на решение № 500170 от 12.01.2021 г. по гр. д. № 425/2019 г. на Районен съд – Разлог са отхвърлени, предявените от Лиза - Трейдинг“ ЕООД, гр. Добринище против „Мунин 74“ ЕООД, гр. Добринище и Е. Н. М. ревандикационен иск по отношение на два броя медни колонни казани (комплект) за двойна дестилация на ракия с вместимост на единия 200 литра и на другия 300 литра, иск за заплащане на сумата 11 700 лв., ако вещите са трайно прикрепени към постройката и не могат да бъдат отделени без повреждане и иск за заплащане обезщетение за лишаване от ползването на вещите, предявен като частичен за сумата 1000 лв. и е оставен без разглеждане иска за заплащане сумата 11 700 лв. парична равностойност на двата казана. „Мунин 74“ ЕООД, гр. Добринище и Е. Н. М., чрез пълномощника си адвокат П. С. са подали писмен отговор по реда и в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, в който оспорват наличието на основание за допускане на касационно обжалване и претендират възстановяване на направените разноски. За да се произнесе по наличието на основание за допускане на касационно обжалване, съдът съобрази следното: Въззивният съд е констатирал, че ищцовото дружество е основало исковете на твърденията, че е сключило с Е. М. договор за наем на недвижим имот, където монтирало двата броя медни колонни казани, като след прекратяване на договора на наем и връчена му нотариална покана на 4.07.2018 г. същият отказал да ги върне; управителката на ищцовото дружество Л. М. е дала на праводателя капаро от 1000 лв. на 22.08.2016 г., по-късно на 5.12.2016 г. заплатила още 1300 лв., а при получаване на вещите, за които ходила лично, платила и остатъка от 9500 лв., като отношенията с производителя оформили с договор от 16.02.2017 г. и производителят дошъл на място да монтира казаните. В отговора на исковата молба ответникът Е. М. оспорва исковете с твърдения, че през лятото на 2016 г. възложил на С. С. С. изработката на два казана за ракия от 200 и от 300 литра, колонни комплект с охладители, като на 5.09.2016 г. двамата подписали договор за покупко-продажба и през есента на същата година в присъствието на негов приятел С. Ш. транспортирал казаните до имота си в Д. и още през 2017 г. ги предоставил за ползване на управляваното от него дружество. Въззивният съд е обсъдил събраните доказателства – графологичната експертиза, която установява, че подписът в договора от 16.02.2017 г., с който С. С. С. продала на „Лиза-Трейдинг“ ЕООД 2 бр. медни колонни казани за двойна дестилация на ракия с вместимост от 200 л и от 300 л, на обща стойност 11 700 лв., платени на ръка, не е положен от продавача С. С. С. и същият, разпитан като свидетел категорично заявява, че не е подписвал договор с Л. М. или нейна фирма, нито тя му е възлагала изработката на казани. Същевременно графологичната експертиза установява, че договорът от 5.09.2016 г., с който С. С. С. продава 2 бр. казани 200 л и 300 л – колонни комплект с охладители за сумата от 6 500 лв. на Е. Н. М., е подписан от продавача С. С., като при разпита като свидетел същия заявява, че той лично го е написал и двамата с купувача Е. М. го подписали, а впоследствие, когато бил в Д., видял казаните монтирани. В показанията си С. С. обяснява, че поръчката за казаните и плащането е извършено от Е. М., а Л. М. познава, тъй като е ходил при Е. М., а и е направил и казан на брат й. При така установените за относими факти окръжният съд е приел, че исковете са неоснователни, тъй като ищцовото дружество не е сключвало договор за продажба на казани със С. С. С., т.е. липсват съвпадащи волеизявления между него и Л. М. за изработка и продажба на казаните за сумата 11 700 лв. По отношение доводите в жалбата, въззивният съд е посочил, че несъстоятелно се сочи за порок на първоинстанционния акт, че районният съд е обсъждал единствено основанията за придобиване на вещите от ищеца – писмен договор и след като договорът е неавтентичен, то районният съд необосновано е приел, че ищецът не е собственик на вещите. Счел е, че по този начин първоинстанционният съд се е произнесъл по фактите и обстоятелства, наведени от ищеца в исковата молба досежно придобивното основание, на което ищецът иска да се признае от съда за собственик, като с исковата молба самата страна е определила предмета на делото и обемът на търсената от нея защита и съдействие от съда, което е принцип на диспозитивното начало в процеса, закрепен с чл. 6, ал. 2 ГПК и нарушаването му е недопустимо. В съответствие с него съдът дължи произнасяне по предмета на делото в рамките и начина, очертани от страните, като по този начин се гарантира и правото на адекватна и ефективна защита на всяка от тях. В този контекст не събраните доказателства определят каква теза страната да поддържа, като преценката която съдът дължи на доказателствения материал при постановяване на решението си е дали от същия се доказва поддържаната теза от всяка страна. Затова и довода в жалбата, че въпреки неавтентичността на представения писмен договор, съдът не се е съобразил с изброените обстоятелства в жалбата, е несъстоятелен. Изброените факти не са такива, които да имат връзка и да водят до извод за сключен договор от ищеца със продавача С. за закупуване на процесните вещи. Такива са сочените факти, че казаните са монтирани в нает от ищеца недвижим имот, по който договор за наем наемодателят е ответника Е. М., с който управителката на ищцовото дружество е живеела по това време на семейни начала; че ищцовото дружество е закупило и монтирало в имота казаните, че те са закупени със съдействието на ответника М. и че ищецът със съдействието на ответника е получил на място казаните от [населено място]; че тя е върнала за преработка един от казаните и т.н. Тези факти не само че не сочат, че е постигнато съгласие между продавача и Л. М., и то в качеството й на управител на дружеството, но голяма част от тези факти са и недоказани. Изводите, които се правят въз основа на доказателствата за оказвано „съдействие от ответника“ по повод придобиването на казаните от ищеца като естествен израз от фактическото съжителство между Л. и Е. М. не могат да бъдат определящи за доказване на защитната теза на ищеца, защото те могат да се определят със същата тежест в подкрепа на тезата и на ответника, само че като съдействие на Л. М. по отношение на Е. М. Именно затова определящо за доказаността на тезата на съответната страна е спрямо кой продавачът С. се е задължил да изработи и продаде процесните вещи. Освен това в жалбата недопустимо се поддържа от ищеца различна теза от очертаната с обстоятелствата, в предявената от него искова молба. В жалбата се сочи, че договорът на ответника Е. М. със С. за продажба на казани е редовен, като тези отношения са се водили от ответника „като съпруг на ищцата“, „за услуга на жена си“, „за подпомагането й“. Не се доказа плащането на сумата по продажбата да е извършено от Л. М. и то като управител на ищцовото дружество, като дори да се приеме за доказан този факт, който обсъден с факта, че тя е върнала казана за преработка, не са достатъчни, за да се счете за доказана тезата й за придобито право на собственост въз основа на договор със С. С... По същият начин въззивният съд е преценил и фактите по отношение на регистрацията на вещите в Митницата. Заприходяването на казаните в счетоводството на Лиза Трейдинг“, ЕООД, което е установило вещото лице от съдебно счетоводната експертиза, не е придобивно основание, а освен това посочения като документ за извършеното заприходяване - договор за покупко-продажба от С., се установи, че е неавтентичен т.е. не е сключван. Допълнително въззивният съд е посочил, че според оборимата презумпция на чл. 69 ЗС движимите вещи са в собственост на лицето, в чието владение се намират. Това означава, че дори да се счете, че казаните са монтирани в обект нает от ищеца и са ползвани от него т.е. осъществявал е владение, то с представения договор от ответника Е. М. за закупуването им, презумпцията е оборена. Въззивният съд е приел за недопустим иска за заплащане равностойността на двата казана, ако те липсват. Посочил е, че правната квалификация на иска е по чл.521, ал. 2 ГПК, според който ако вещта не се намира у длъжника или е развалена, от него се събира равностойността. Уважаването на иска по чл.521, ал. 2 е предпоставено от установяване на обстоятелството, че ответникът дължи предаване на ищеца на движима вещ, както и че предаването на вещта е невъзможно, тъй като същата не се намира у него. Без значение е причината, поради която вещта не се намира у ответника - унищожаването й, укриването й, извършено разпореждане със същата в полза на трети лица, неположена грижа за опазването. В случая съдът е отхвърлил иска за ревандикация, тъй като ответникът не дължи предаване на ищеца, тъй като ищецът не е собственик. Следователно не се е сбъднало условието за произнасяне по иска – вещите да липсват, и тази липса да е причина за невъзможността да се изпълни задължението. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК дружеството-касатор се позовава на основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, като тезата му е, че съдът не се е съобразил с търговския характер на сключения договор за покупка на казаните между ищцовото дружество и свидетеля С.. Поддържа, че въззивното решение противоречи на решение № 71 от 22.06.2009 г. по т. д. № 11/2009 г. на ВКС (определение № 581 от 19.07.2012 г. по т. д. № 892/2011 г. на ВКС е постановено в производство по чл. 288 ГПК и не съставлява практика на ВКС по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК). С посоченото решение на ВКС е дадено тълкуване, че след като процесната продажба съставлява търговска сделка, приложими са правилата на ТЗ и в частност на чл. 293 ТЗ. Неспазването на законоустановената форма за действителност на търговската сделка не води автоматично до нищожност и това е едно от различията между търговското и гражданското право, където нищожността настъпва независимо от поведението на страните. В търговското право, неспазването на формата, за да доведе до нищожност на сделката изисква по арг. от чл. 293, ал. 3 ТЗ оспорване на действителността на сделката. Така тази законова постановка доближава нищожността, поради неспазване на формата за действителност в търговското право до унищожаемостта на сделките по ЗЗД /чл. 27 и сл./. Или нищожността, при неспазване на изискването за форма на сделката в търговското право, може да бъде преодоляна чрез разпоредбата на чл. 293, ал. 3 ТЗ - “страната не може да се позовава на нищожността, ако от поведението й може да се заключи, че не е оспорвала действителността на изявлението”. В случая, търговската продажба не е нищожна, макар и да не е била сключена в изискуемата се от закона писмена форма с нотариална заверка на подписите, тъй като от поведението и позициите на страните, въз основа на доказателствата по делото, следва, че страните не са оспорвали действителността й. Това тълкуване е изцяло неотносимо към изводите на въззивния съд, поради което и не е налице основанието по чл. 280, ал.1, т. 1 ГПК. Окръжният съд не е формирал извод за нищожност на соченото от ищеца придобивно основание, поради неспазване на изискуема от закона форма, а за липса на договорно правоотношение между ищцовото дружество, респ. неговия представител и продавача на процесните движими вещи С. С., поради което собствеността не е придобита въз основа на твърдянато в исковата молба придобивно основание – договор за покпуко-продажба с праводател С. С.. При условията на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК касаторът поставя въпросите: 1) поражда ли правни последици неавтентичен договор за продажба на вещи, сключен между физическо лице (продавач) и търговец (купувач), при който купувачът е заплатил цената и вещите (предмет на договора) са доставени; 2) допустимо ли е предявяването на иск по чл. 521, ал. 2 ГПК без да е образувано изпълнително производство. Поставените въпроси не могат да обосноват допускане на касационно обжалване, тъй като са неотносими към изводите в мотивите на въззивното решение. Първият въпрос е свързан с тезата, че между ищцовото дружество и С. С. съществува договорно правоотношение, че представителят на ищцовото дружество е заплатил цената на вещите и същите са доставени на ищеца. Тези факти обаче въззивният съд е приел за недоказани, поради което е формирал изводи, че липсва договор (насрещни съвпадащи волеизявления) между ищеца и С. С., липсват данни представителят на ищеца да е платил цената, както и че Л. М. е получила вещите. Правилността и обосноваността на тези изводи на окръжния съд не може да бъде проверена в производството по чл. 288 ГПК. Вторият въпрос се явява неотносим, тъй като изводите на съда за недопустимост на първоинстанционното решение по иска по чл. 521, ал. 2 ГПК са свързани не с допустимостта на самия иск при липса на образувано изпълнително производство, а с несбъдване на процесуалното условие, при което е предявен, а именно разглеждането му при условията на евентуалност, ако се уважи ревандикационният иск. Дружеството-касатор се позовава и на основанието по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК, обосновано с твърденията, че съдът е приел, че между страните липсва договор за продажба, поради това, че подписът на продавача не е автентичен, независимо от това, че казаните са платени от ищеца и са му доставени, което е в явно противоречие с характера на търговската сделка. Посочената обосновка е явно несъответна на мотивите на съда и не дава основание за допускане на касационно обжалване с цел преценка дали някой от изводите на въззивния съд не е очевидно неправилен. Съдът е приел липсата на договор между ищеца и продавача С. С. не само поради неавтентичността на подписа на продавача в писмения договор от 16.02.2017 г., а и въз основа на свидетелските показания на С. С., които се отрича наличието на каквито и да било уговорки с Л. М. или представляваното от нея дружество, както и предаване на процесните движими вещи на нея или заплащане от нея на цената. С оглед изхода на настоящото производство дружеството касатор следва да възстанови направените по повод касационната жалба разноски, както следва: на „Мунин 74“ ЕООД, гр. Добринище сумата 650 лв., заплатено възнаграждение на адвокат П. С. и на Е. Н. М. сумата 650 лв., заплатено възнаграждение на адвокат П. С.. С оглед горните мотиви, Върховният касационен съд, Второ гражданско отделение