Определение № 168 от 19.01.2026 г. на ВКС по т. д. № 1531/2025 г.

Производството е по чл. 288 във връзка с чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ищеца „Биолайф – И“ ООД, [населено място] чрез процесуален представител адвокат П. С. Д. срещу решение № 158 от 17.02.2025 г. по в. гр. дело № 1847/2024 г.на Окръжен съд – Пловдив, VI състав, с което е обезсилено изцяло решение № 397 от 23.01.2024 г. и определение № 5232/25.04.2024 г. по чл. 248 ал. 1 ГПК, постановени по гр. дело № 11324/2022 г. на Районен съд – Пловдив, производството по делото е прекратено поради недопустимост на предявения иск с правно основание чл. 145 ТЗ и ищецът „Биолайф – И“ ООД е осъден да заплати на В. Г. П. сумата 3 650 лв., представляваща направени съдебни разноски.

Касаторът прави оплакване за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Поддържа становище, че искът е процесуално допустим, тъй като в полза на ищеца съществува право на иск, което е надлежно упражнено. Излага доводи за неправилност на извода, че няма взето валидно решение на Общото събрание на съдружниците за търсене на имуществена отговорност на управителя на дружеството и че липсва „кворум“ /съдът погрешно е употребил термина „кворум“ вместо правилния термин „мнозинство“/ за вземане на решението, а именно повече от 50% от капитала на дружеството. Поддържа, че когато Общото събрание на съдружниците взема решение за търсене на имуществена отговорност на управителя на дружеството, който е и съдружник в дружеството с блокираща квота в капитала, същият не следва да гласува, като неговият дял от капитала се приспада при определяне на мнозинството. В случая по аналогия се прилага чл. 137, ал. 3 изр. 3 ТЗ за изключването на съдружник, като се вземат предвид гласовете само на останалите съдружници, без оглед на конкретния им числен персонален израз.

В изпълнение на императивното изискване на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК в писменото изложение към касационната жалба релевира доводи за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2, предл. 3 ГПК – въззивният съд се е произнесъл по правни въпроси в противоречие с практиката на ВКС и въззивното решение е очевидно неправилно:

1. Въпрос относно процесуалната допустимост на предявения иск – противоречие с определение № 79/29.01. 2015 г.по ч. гр. д. № 343/2015г. на ВКС, решение № 138/12.07.2017 г. по т. д. № 1753/2016 г. на ВКС, I т. о., определение № 511/20.07.2012 г. по ч. гр. д. № 358/2012 г. на ВКС, III г. о., определение № 180/23.12.2010 г. по ч. т. д. № 113/2010 г. на ВКС, II т. о., определение № 332/19.07.2018 г. по ч. т. д. № 1614/2018 г. на ВКС, I т. о., определение № 68/18.02.2011 г. по ч. гр. д. № 48/2011 г. на ВКС, II г. о., решение № 29/23.07. 2019 г. по т. д. № 1212/2018 г. на ВКС, I т. о., решение № 234/31.01. 2017 г. по т. д. № 3150/2015 г. на ВКС, II т. о., решение № 152/13.01. 2017 г. по т. д. № 2795/2015 г. на ВКС, I т. о., решение № 129/02.09.2016 г. по т. д. № 1002/2015 г. на ВКС, I т. о., решение № 41/29.04.2009 г. по т. д. № 669/2008 г. на ВКС, I т. о.

2. Има ли взето валидно решение на Общото събрание на съдружниците, проведено на 29.07.2022 г., за търсене на имуществена отговорност на съдружника В. Г. П. на основание чл. 145 ТЗ? Валидно взето ли е решение на ОС на съдружници, при което управителят, чиято отговорност се цели да се реализира, е и съдружник, притежаващ 50% от дружествените дялове към датата на вземане на решението по чл. 145 ТЗ, неговите дялове са приспаднати и решението за реализиране на отговорността на управителя е взето с гласовете на останалите съдружници, притежаващи останалите 50% от дяловете, които гласове са 100% от дяловете, след приспадането на дела на управляващия съдружник, чиято отговорност се реализира? – противоречие с определение № 568/11.03. 2013 г. по в. гр. д. № 919/2013 г. на АС - София, ГК, определение № 621/31.10.2017 г. по т. д. № 1059/2017 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 2033/29.12.2001 г. по гр. д. № 663/2001 г. на ВКС, V г. о., определение № 543/19.10.2020 г. по т. д. № 2728/2019 г. на ВКС, II т. о., определение № 550/21.10.2020 г. по т. д. № 448/2020 г. на ВКС, II т. о., определение № 875/19.11.2013 г. по т. д. № 1583/2013 г. на ВКС, определение № 548/19.02.2025 г. по т. д. № 2128/2024 г. на ВКС, II т. о., решение № 157/03.01.2017 г. по т. д. № 2219/2015 г. на ВКС, II т. о.

3. Надлежно ли е била упълномощена съпругата Т. И. П. да представлява на общото събрание съдружника В. Г. П. и следва ли при определяне на мнозинството, с което са взети решенията на ОС да бъде зачетен нейният глас? Надлежно упълномощен ли е да гласува в провеждане на общо събрание на съдружници в дружество, с предварително обявен дневен ред, пълномощник с общо пълномощно, без посочване на начина, по който следва пълномощникът да гласува по всеки отделен въпрос от дневния ред и следва ли неговият глас да бъде зачетен при определяне на мнозинството? – противоречие с Тълкувателно решение № 5/12.12.2016 г. на ОСГТК на ВКС, определение № 1817/02.07.2024 г. по в. т. д. № 929/2023 г. на ВКС, I т. о., решение № 1897/18.07.2018 г. по ф. д. № 3452/2018 г. на САС, ТК.

4. Осъществен ли е фактическият състав на осъдителния иск по чл. 145 ТЗ? Осъществен ли е фактическият състав на осъдителния иск по чл. 145 ТЗ при наличието на безспорни доказателства, които установяват неправомерните разходи на управителя за сметка на дружеството? – противоречие с решение № 125/15.01.2020 г.по т. д. № 1204/2018 г. на ВКС, II т. о., решение № 232/16.11.2018 г. по гр. д. № 3745/2017 г. на ВКС, IV г. о., решение № 128/13.01.2021 г.по т. д. № 2167/2019 г. на ВКС, I т. о., решение № 70/07.06.2012 г. по т. д. № 276/2011 г. на ВКС, решение № 99/09.12.2019 г. по т. д. № 1204/2018 г.по т. д. 2833/2018 г. на ВКС, I т. о., решение № 142/28.07.2017 г. по т. д. № 1945/2016 г. на ВКС, I т. о. на ВКС, решение № 209/22.06.2015 г. по т. д. № 4117/2013 г. на ВКС, II т. о., решение № 41/20.07.2016 г. по т. д. № 3314/2014 г. на ВКС, II т. о.

Ответникът В. Г. П. чрез процесуален представител адвокат П. Д. оспорва касационната жалба и поддържа становище, че въззивният съд е приел обосновано и в пълно съответствие с константната практика на ВКС, че предявеният иск с правно основание чл.145 ТЗ е недопустим. Релевира доводи, че касаторът не е посочил конкретно и ясно какво е противоречието с константната практика на ВКС, нито поставените въпроси имат някакво значение за правилното приложение на закона или на правото. Не е налице „очевидна неправилност“ на решението, защото същото е постановено при точно спазване на задължителна съдебна практика.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка на данните по делото, приема следното:

Касационната жалба е редовна – подадена е от легитимирана страна в предвидения в чл. 283 ГПК преклузивен едномесечен срок, насочена е срещу подлежащ на обжалване въззивен съдебен акт и съдържанието й отговаря на изискванията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК.

Въззивният съд е установил, че през исковия период ответникът В. П. е бил съдружник в „Биолайф – И“ ООД с 50% от капитала, останалите 50% са на съдружниците Е. В. Р. - 5% и „ Ес Пи Транс“ ООД, [населено място] - 45 %, а до 21.04.2024 г. П. е бил и единствен управител на дружеството. Искът по чл. 145 ТЗ е предявен на 03.08.2022 г. въз основа на решение на ОС на дружеството, проведено на 29.07.2022 г., на което са взети решения за ангажиране на имуществената отговорност на управителя В. П. за процесните вреди чрез завеждане на иск по чл. 145 ТЗ, представител на дружеството по делото да бъде съдружникът „ Ес Пи Транс“ ЕООД - чл. 137, ал. 1, т. 8 ТЗ.

За да обезсили като недопустимо първоинстанционното решение и прекрати производството по иска по чл. 145 ТЗ, съдебният състав е приел, че не е налице абсолютната положителна процесуална предпоставка - решение на Общото събрание /ОС/ на дружеството по чл. 137, ал. 1, т. 8 ТЗ. Въз основа на водения за събранието протокол въззивният съд е констатирал, че на общото събрание са присъствали всички съдружници, но решенията по чл. 137, ал. 1, т. 8 ТЗ срещу управителя В. П. не са приети единодушно, както неправилно е посочено в протокола, а само с гласовете на 50% от капитала от дружеството, тъй като П., притежаващ останалите 50%, е гласувал против. Съдебният състав е изложил съображения, че неоснователно е посоченото в протокола, че П. не следва да гласува и че неговият дял трябва да се приспадне при определяне на мнозинството, предвид наличието на конфликт на интереси. Поради ограничителния характер на разпоредбата на чл. 137, ал. 3, изр. 2 ТЗ, съгласно която делът на изключвания съдружник се приспада при определяне на мнозинството, същата не може да се тълкува разширително. В случая в дневния ред на събранието не е било обявено и не е вземано решение за изключването на съдружника П..

Въз основа на служебна справка в Агенция по вписванията – Търговски регистър относно действащия към датата на Общото събрание от 29.07.2022 г. дружествен договор, обявен в Търговския регистър на 18.01.2021 г., въззивният съд е установил, че в него не е предвиден различен от законоустановения кворум за вземане на решенията на Общото събрание и в частност на решенията по чл. 137, ал. 1, т. 8 ТЗ. В чл. 25 от дружествения договор е предвидено, че решенията на Общото събрание се вземат съобразно правилата, визирани в чл. 137, ал. 3 ТЗ. Направен е извод, че не е имало изискуемия се кворум - повече от 1/2 от капитала, за приемане на процесното решение по чл. 137, ал. 1, т. 8 ТЗ.

Допускането на касационно обжалване на въззивния съдебен акт съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по релевантен материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на спора и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и 3 ГПК. Съгласно Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, т. 1 правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма. Разпоредбата на чл. 280, ал. 2 ГПК предвижда допускане до касационно обжалване на въззивното решение при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност, независимо от предпоставките по ал. 1 на чл. 280 ГПК.

Въпросът за процесуалните предпоставки за допустимостта на иска с правно основание чл. 145 ТЗ е релевантен, тъй като е от значение за изхода на делото, но същият не е решен в противоречие с константната практика на ВКС, обективирана в цитираните от касатора решение № 152/13.01. 2017 г. по т. д. № 2795/2015 г. на ВКС, I т. о., решение № 41/29.04.2009 г. по т. д. № 669/2008 г. на ВКС, I т. о., решение № 129/02.09.2016 г. по т. д. № 1002/2015 г. на ВКС, I т. о., решение № 29/23.07. 2019 г. по т. д. № 1212/2018 г. на ВКС, I т. о., решение № 234/31.01. 2017 г. по т. д. № 3150/2015 г. на ВКС, II т. о., както и служебно известните на настоящия съдебен състав решение № 115/27.11.2012 г. по т. д. № 61/2011 г. на ВКС, II т. о. на ВКС, решение № 188/20.12.2016 г. по т. д. № 1525/2015 г. на ВКС, II т. о. и др. Съгласно константната практика на ВКС предпоставка за реализиране по исков път /чл. 145 ТЗ/ на имуществената отговорност на управителя за причинени на дружеството с ограничена отговорност вреди, включително който към датата на предявяване на иска е заличен от Търговския регистър, е наличието на взето решение на общото събрание на съдружниците в дружеството за предявяване на този иск. Решението по чл. 137, ал. 1, т. 8 ТЗ се наслагва върху фактическия състав на деянието, от което произтича отговорността на управителя, поради което то представлява абсолютна процесуална предпоставка за предявяване на иска по чл. 145 ТЗ. В конкретния случай въззивният съд след анализ на представените доказателства е приел, че не е налице абсолютната положителна процесуална предпоставка – надлежно взето решение на Общото събрание на дружеството по чл. 137, ал. 1, т. 8 ТЗ.

Посоченото от касатора определение № 511/20.07.2012 г. по ч. гр. д. № 358/2012 г. на ВКС, ІІI г. о. няма характер на практика по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК поради това, че с него не е допуснато касационно обжалване на съответното въззивно определение. Останалите съдебни актове, посочени от касатора, не обосновават наличие на предпоставката на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като са неотносими: в определение № 79/29.01. 2015 г.по ч. гр. д. № 343/2015г. на ВКС, IV г. о. съдебният състав се е произнесъл по процесуалноправния въпрос за правното естество на установения в чл. 210 КТ ред за осъществяване на ограничената имуществена отговорност на работника и неговото значение за допустимостта на предявения иск за вреди; в решение № 138/12.07.2017 г. по т. д. № 1753/2016 г. на ВКС, I т. о. – за процесуалните предпоставки на иска по чл. 517, ал. 4 ГПК; в определение № 180/23.12.2010 г. по ч. т. д. № 113/2010 г. на ВКС, II т. о. – за процесуалните предпоставки за приемането за съвместно разглеждане в едно производство на предявения срещу третото лице помагач обратен иск; в определение № 332/19.07.2018 г. по ч. т. д. № 1614/2018 г. на ВКС, I т. о. - за процесуалните предпоставки на иска по чл. 432, ал. 1 КЗ; в определение № 68/18.02.2011 г. по ч. гр. д. № 48/2011 г. на ВКС, II г. о. – за процесуалните предпоставки за предявяване на иск по чл. 33, ал. 2 ЗС.

Формулираният в т. 2 правен въпрос е относим към преценката за допустимост на предявения иск и е обусловил правните изводи на въззивния съд, поради което е релевантен. По отношение на този въпрос не е осъществена допълнителната предпоставка на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, тъй като цитираните от касатора определение № 621/31.10.2017 г. по т. д. № 1059/2017 г. на ВКС, ТК, II т. о., определение № 550/21.10.2020 г. по т. д. № 448/2020 г. на ВКС, II т. о., определение № 875/19.11.2013 г. по т. д. № 1583/2013 г. на ВКС, определение № 543/19.10.2020 г. по т. д. № 2728/2019 г. на ВКС, II т. о. и определение № 548/19.02.2025 г. по т. д. № 2128/2024 г. на ВКС, II т. о. не представляват практика на ВКС по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК поради това, че същите са постановени по реда на чл. 288 ГПК и с тях не е допуснато касационно обжалване на съответните въззивни решения. По отношение на посоченото от касатора определение № 568/11.03. 2013 г. по в. гр. д. № 919/2013 г. на АС - София, ГК настоящият съдебен състав счита, че съдебните актове на апелативните съдилища не се включват в допълнителната предпоставка на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. В решение № 2033/29.12.2001 г. по гр. д. № 663/2001 г. на ВКС, V г. о. и решение № 157/03.01.2017 г. по т. д. № 2219/2015 г. на ВКС, II т. о. е разгледан друг правен въпрос - за начина на гласуване и формирането на мнозинство по чл. 137, ал. 3 ТЗ при вземане на решение за изключване на съдружник в дружество с ограничена отговорност в хипотезата, когато в рамките на едно общо събрание са предложени за изключване няколко съдружници на едно и също основание, какъвто не е настоящият случай.

Доводът на касатора за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по посочените в т. 3 правни въпроси е неоснователен поради това, че не е осъществена основната предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК. Въпросите са ирелевантни, защото не са обусловили правните изводи на съдебния състав във въззивното решение. Въззивният съд не е обсъждал дали съпругата на В. Г. П. - Т. И. П., е надлежно упълномощена да го представлява на Общото събрание, а е направил извод за липса на абсолютна положителна процесуална предпоставка - решение на Общото събрание на ищеца „Биолайф – И“ ООД /настоящ касатор/ по чл. 137, ал. 1, т. 8 ТЗ, поради това, че не е имало изискуемия се кворум - повече от 1/2 от капитала, за приемане на процесното решение по чл. 137, ал. 1, т. 8 ТЗ поради приспадане на гласа на П. при определяне на мнозинството, предвид наличието на конфликт на интереси.

Посочените в т. 4 правни въпроси също не отговарят на основния критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като не са обусловили правните изводи на въззивната инстанция. Въпросите са от значение за решаването на правния спор по същество, но в случая първоинстанционното решение е обезсилено и производството по иска с правно основание чл. 145 ТЗ е прекратено поради липса на абсолютна положителна процесуална предпоставка - решение на Общото събрание на дружеството по чл. 137, ал. 1, т. 8 ТЗ.

Неоснователен е и релевираният довод за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Обжалваният въззивен съдебен акт не е очевидно неправилен, тъй като не е постановен нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необоснован с оглед правилата на формалната логика. За да е налице очевидна неправилност на обжалваното решение като предпоставка за допускане на касационно обжалване, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда без реална необходимост от анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Такъв порок би бил налице, когато въззивният съд е приложил отменен закон, когато е приложил закон в явно противоречие с неговия смисъл, когато е нарушил основни съдопроизводствени правила или е формирал изводите си в грубо противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на материален и процесуален закон, или от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само при вече допуснат касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК. В случая обжалваното въззивно решение не попада в нито една от горепосочените хипотези, поради което същото не може да бъде допуснато до касационно обжалване на това основание.

По изложените съображения настоящият съдебен състав счита, че не са налице твърдените от касатора основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2, предл 3 ГПК, поради което не следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение на Окръжен съд - Пловдив.

С оглед изхода на делото разноски на касатора не се дължат. Разноски на ответника по касационната жалба не се присъждат, тъй като не е направено искане.

Мотивиран от горното и на основание чл. 288 ГПК, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение