Определение № 719 от 28.10.2020 г. на ВКС по гр. д. № 1889/2020 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба вх. № 1605/02.03.2020 г. на Д. П. В., чрез адв. Ц. Б., срещу въззивно решение № 23/05.02.2020 г., постановено по възз. гр. д. № 556/2019 г. по описа на Окръжен съд – Сливен, с което е потвърдено решение № 881/26.07.2019 г., постановено по гр. д. № 5619/2018 г. по описа на Районен съд – Сливен. С първоинстанционното решение са отхвърлени като неоснователни предявените от Д. П. В. против И. П. Г. искове да се признае за установено, че по неизпълнен договор за извършване на строителни работи ответникът дължи на ищеца сумите: 10 299 лв. – заплатено без основание възнаграждение по договор за извършване на строителни работи; и 13 000 лв. – обезщетение за вреди, представляващо стойността на предоставени от ищеца материали за строителството, които суми са предмет на издадена заповед за изпълнение по чл.410 ГПК по ч. гр. д. № 3053/2018 г. на РС – Сливен. В жалбата се поддържа, че въззивното решение е постановено в нарушение на материалния и процесуалния закон и е необосновано – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. В представеното изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК липсва формулиран правен въпрос с характеристиките по чл.280, ал.1 ГПК. Като основание за допускане на касационния контрол е посочена нормата на чл.281, т.3 ГПК. Изложени са общи, без каквато и да е конкретика съждения, че „в постановеното съдебно решение въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС“, както и че „настоящият казус попада в приложното поле на касационното обжалване…Следва най-висшата касационна инстанция да се произнесе по него, като по този начин допринесе за уеднаквяването на съдебна практика и относно правилното прилагане на закона“. Не е ясно в каква връзка се сочи противоречие с „ТР№6/2013 г. по т.д.№6/2012 г. на ОСГТК“, прието по противоречиво разрешавани в съдебната практика въпроси за отговорността за разноски в гражданския процес. Ответната страна по жалбата – И. П. Г., чрез адв. Ю. Й., в писмен отговор поддържа становище, че не са налице предпоставки за допускане на касационния контрол, поради липса на формулиран от касатора правен въпрос. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение намира, че касационната жалба е допустима (подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна и срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение), но липсват предпоставки за селектирането й. За да отхвърли установителните искове за дължимост на сумите 10 299 лв. и 13 000 лв. по издадената заповед за изпълнение, въззивният съд е обсъдил събраните по делото доказателства, доводите и възраженията на страните и е приел, че ищецът, чиято е доказателствената тежест в процеса не е установил да е заплатил на ответника като възнаграждение за труд по сключения и изпълнен договор за строителство първата сума в претендирания размер, респ. че не може да се търси и не се дължи връщането й като платена без основание; както и че не е доказал да е предоставил материали за договорените СМР в обекта на стойност 13 000 лв., които изпълнителят с некачествено извършена работа да е „унищожил“ (похабил). Многократно в практиката си ВКС е разяснявал, че обосноваването на интереса от обжалване в рамките на определеното приложно поле по чл. 280, ал. 1 ГПК не се припокрива с основанията за касационно обжалване, установени в чл.281 ГПК. С ТР № 1/19.02.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСГТК се прие, че касаторът е длъжен да посочи правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело, като израз на диспозитивното начало в гражданския процес. Посоченият от него въпрос от значение за изхода по конкретното дело, като общо основание за допускане на въззивното решение до касационен контрол, определя рамките, в които Върховния касационен съд е длъжен да селектира касационните жалби. Обжалваният акт не може да се допусне до касационен контрол, без касаторът да е посочил обуславящия правен въпрос, както и на основания, различни от формулираните в изложението. Касационният съд не е длъжен и не може да извежда правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело от твърденията на касатора, както и от сочените от него факти и обстоятелства. Липсата на конкретен правен въпрос във връзка с основанията по чл.280, ал.1 ГПК има за последица недопускане на касационното обжалване. В случая, както се посочи по-горе, в изложението липсват изведени (няма и опит да се формулират) правни въпроси с характеристиките по чл. 280, ал. 1 ГПК, които да са били предмет на решаващата дейност на въззивния съд и за които страната да е обосновала наличието на някоя от специалните предпоставки по чл.280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Изложението съдържа общи оплаквания за незаконосъобразност на въззивното решение и съждения, че произнасянето на ВКС ще „допринесе за уеднаквяването на съдебна практика и относно правилното прилагане на закона“. Позоваването на касатора на разпоредбата по чл.281, т.3 ГПК, уреждаща основанията за касационно обжалване (които са предмет на проверка в производството по чл.290 и сл. ГПК), е неотносимо за фазата по селектирането на жалбите. С оглед липсата на формулиран от страната правен въпрос, касационно обжалване на въззивното решение не може да бъде допуснато. Водим от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение