Определение № 289 от 20.05.2022 г. на ВКС по т. д. № 1679/2021 г.

Производството е по чл.288 ГПК, образувано по касационна жалба на И. С. Р., срещу решение №10290 от 01.04.2021г. по т.д.876/20г. на Софийски апелативен съд. Ответникът по касационната жалба –Застрахователно дружество „Евроинс“ АД, [населено място], чрез пълномощника си – юрк. М. С. е на становище, че не са налице предпоставки за допускане на решението до касационно обжалване. Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение, след като прецени данните по делото приема следното: Касационната жалба е постъпила в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима. С изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, инкорпорирано в касационната жалба, касаторът Р., чрез пълномощника си – адв.П. К. е поддържала основание по чл.280, ал.2 ГПК в хипотеза на „ очевидна неправилност“. Страната е изложила разбирането си, че съдът е приел съпричиняване от пострадалата, поради чуждо действие – това на нейният съпруг, който е водач на спрялото в аварийната лента МПС. В тази връзка пространно са изложени оплаквания, че решението е постановено при „ игнориране на доказателства“ и „ липса на обсъждане в пълнота на всички доказателства“.Страната е изложила оплакване и за това, че възражението за съпричиняване според нея не било ясно въведено и било уточнено като такова -поради пресичане на пътното платно на място необозначено за пешеходци, посочено е още, че друго възражение за съпричиняване не е въвеждано от ответника. Така е поставен въпросът – „Може ли обезщетението за неимуществени вреди да бъде намалено от съда по чл.50,ал.2 ЗЗД въз основа на предпоставки, които въобще не са въведени от ответника и не са приети от съда като възражение за съпричиняване, в хипотеза, в която ответникът е направил възражение за съпричиняване на различно от приетото от съда възражение.“ Страната е изброила съдебни актове, в противоречие, с които, според нея, въпросът бил разрешен от въззивния съд, като е възпроизвела и текста на чл.280, ал.1 т.3 ГПК, поддържайки и това основание без да обоснове нито едно от двете. Като материалноправни въпроси са поставени такива свързани със значението на съпричиняването за размера на обезщетението - можел ли съдът да обоснове изводите си на предположения при недоказана причинна връзка, всяко нарушение на правилата за движение ли е имало релевантно значение, трябвало ли приносът да е конкретен. Отново са изброени множество актове без обоснована връзка с дадените разрешения в тях, респективно относимостта им към който и да било от поставените множество въпроси. Страната е изложила пространни съображения под надслов – „ по въпроси за правилното приложение на принципа за справедливост“, като е заявила, че съдът неправилно е „съпоставил действително търпените вреди със справедлив размер на обезщетение“. Като значим за делото материалноправен въпрос е формулирано – „ Как следва да се прилага принципа за справедливост, въведен с чл.52 ЗЗД и кои са критериите, които трябва да се съобразяват и как се оценят и съобразяват при определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди от причинени в резултат на деликт смърт, в хипотезата на предявен иск срещу застрахователя“. Така формулирания въпрос е доразвит с няколко подвъпроса, свързани, със задълженията на възивния съд да обсъди всички събрани доказателства, както и критериите, по които следва да бъде определено обезщетението за неимуществени вреди. Накрая е обобщено, че тъй като съдът не е извършил тази преценка, решението било постановено в противоречие с изброени решения на ВКС и ППВС №4/68г.. В тази връзка са поставени и няколко уточняващи въпроса, все свързани с определяне на критериите, по които съдът следва да определи размера на обезщетението.Развити са подробни оплаквания за неправилност на изводите на съда в тази връзка отново обосновани с разбирането на страната по приложение критериите за справедливост, като е подкрепила своите оплаквания с изброяване на съдебна практика и е поддържала, че при изброените решения, съдилищата били определили различен размер на обезщетенията. Повторен е отново общият въпрос относно приложението на чл.52 ЗЗД и също така са изброени съдебни актове, за които е твърдяно, че съдържат разрешения, от които съдът се е отклонил, с оглед постановения по тях размер на обезщетенията. Други доводи не са развити. Касаторът Р. не обосновава довод за допускане на акта до касационно обжалване. На първо място, тя е поддържала основанието по чл.280, ал.2, предл.3-то ГПК, Дефинитивно, настоящият състав приема, че очевидната неправилност предпоставя обосноваване на порок на въззивния акт, установим пряко и единствено от съдържанието на последния, без анализ на осъществените в действителност процесуални действия на съда и страните и без съобразяване на действителното съдържание на защитата им, събраните доказателства и тяхното съдържание. Тя следва да е изводима от мотивите на съдебното решение или определение. Такава би била налице при обосноваване на съда с отменена или несъществуваща правна норма или прилагане на правна норма със смисъл, различен, от действително вложения / извън тълкуването на неясна, противоречива или непълна правна норма, което предпоставя при произнасянето собствена тълкувателна дейност на контролиращата инстанция, за да би била изведена неправилност/. Очевидна неправилност би била налице и при неприложена императивна правна норма, дължима, с оглед приетата от съда фактическа обстановка. Очевидна неправилност би била налице още и при изводим от мотивите на акта отказ да се приложи процесуална норма или пряко установимо нарушение на процесуално правило, когато в резултат на отказа или нарушението е формиран решаващ правен извод. Това основание за допускане на касационно обжалване би могло да е налице и при необоснованост на извод, относно правното значение на факт, в разрез с правилата на формалната логика,опита и научните правила, когато тази необоснованост е установима от мотивите, съобразно възпроизведеното от съда съдържание на факта, извън реалното му съдържание и характеристика, очертано от доказателствата. Всичко, което предпоставя допълнителна проверка и анализ от съда, въз основа на доказателствата по делото и обективно осъществилите се процесуални действия на съда и страните е относимо към преценката за неправилност т.е. към основанията по чл.281,т.3 ГПК, но не и към очевидната неправилност по смисъла на чл.280, ал.2, предл.3-то ГПК. Кореспондиращо на задължението за обосноваване на касационен довод по чл.281, т.3 ГПК, очевидната неправилност също изисква обосноваването й от страната, а не служебното й установяване от съда, при това би била релевантна само в случай на аналогично развит касационен довод по чл.281,т.3 ГПК в касационната жалба. Допустимостта й на основание селектиране на касационните жалби се обосновава именно с това, че извършваната последващо, по същество, проверка на касационните доводи, вече в съответствие с действително осъществилите се процесуални действия на съда и страните, действителното съдържание на събраните доказателства и установимите въз основа на тях релевантни факти, би могла да не потвърди извода за неправилност. С оглед така определеното правно съдържание на поддържаното от страната основание се налага извод, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.2 предл.3-то ГПК. Това основание, в случая, страната е обосновала с оплакването си, че съдът е приел съпричиняване обвързано от чуждо противоправно поведение, а не това на пострадалата, като в тази връзка е поддържано и общо оплакване за несъответствие на фактическите и правни изводи на състава. Доводите са фактически неверни. Обстоятелството, че съдът е обсъждал и поведението на водача на лекия автомобил, в който е пътувала ищцата като пътник е обвързано с действията на ищцата, но.не обосновава извода за това, че е налице съпричиняване от пострадалата на вредоносния резултат. Съдът изрично е приел като основание за определяне на това съпричиняване нейното действие - това, че тя без основателна причина е била извън лекия автомобил и е стояла на лентата за принудително спиране. Така са споделени и подробните мотиви на първата инстанция определила същият принос на пострадалата, обосновавайки нарушението й като такова по чл.58 ЗДвП съответно на местонахождението й на скоростния път без да има право да се намира там в качеството й на пешеходец и без основателна причина за това. Следователно, обстоятелството, че съдът в допълнение е посочил, че водача на лекия автомобил, в който ищцата е пътувала и който е напуснала заставайки на лентата за аварийно спиране е нарушил ЗДвП не означава, че е прието съпричиняване във връзка с неговото действие, а е обоснована причината / също противоправна/ тя да се намира на аварийната лента. Т.е. мотивирано е нарушението на пострадалата. В тази връзка, както и с общите оплаквания за неправилност, страната не обосновава довод за наличие предпоставки по чл.280, ал.2 предл. 3-то. ГПК. Касаторът Р. не обосновава довод и за наличие предпоставки по чл.280, ал.1,т.1 и 3 ГПК. Тук следва да се вземе предвид това, че въпросите поставени с оглед невъвеждането на ясно възражение за съпричиняване от страна на застрахователя, както и тези свързани с неотчитане на приноса на пострадалата, а само този на нейния съпруг са ирелевантни тъй като съдържателно са основани на неверни твърдения. Застрахователят ясно и конкретно е възразил пред първата инстанция и спазвайки процесуалните срокове, за това, че ищцата също е допринесла за настъпване на вредите тъй като към момента на удара е била извън автомобила на магистрала в качеството й на пешеходец без основателна причина за това на място на което не е имала право да бъде. Именно това възражение са разгледали и съдилищата. По отношение на конкретния й принос следва да се има предвид вече изложеното, в каквато връзка и поставените въпроси не са релевантни като основани на неправилна интерпретация на мотивите на състава. Дори и от останалите общи въпроси свързани с определяне размера на съпричиняване да бъде изведен релевантен, то налице по тях е единствено общото основание. Страната не обосновава допълнителен критерий. Този извод се налага поради това, че сочената практика е в съответствие, а не в противоречие с изводите на състава, който е разгледал действията на пострадалата, съставляващи обективен принос, който е противоправен и е в пряка причинна връзка с вредоносния резултат, последица от ПТП. Това рисково поведение, съдът е преценил съответно на приноса на деликвента. С оглед така приетото, въззивният съд е извършил преценка на данните по делото във връзка с възраженията на застрахователя, като е разгледал неговите твърдения за съпричиняване от страна на пострадалата на вредоносния резултат, в контекста на собственото й поведение. Така е стигнал до извода, че пострадалата без основателна причина е била пешеходец по скоростна автомагисграла, извън населено място и в тъмната част на денонощието, което е в грубо нарушение на чл.58 ЗДвП, като тези факти са установени по спора и не са оспорени дори от настоящия касатор. В тази връзка, тъй като всеки отделен случай следва да бъде преценяван, съобразно събраните по делото доказателства е определен и нейният принос като количествено измерение.Или посочените решения постановени, с оглед различна фактическа обстановка са ирелевантни за установяване на допълнителен критерий. Касаторът Р. не обосновава довод, с оглед останалата част от изложението за допускане на решението до касационно обжалване. Поставените въпроси, свързани с критериите за определяне размера на обезщетенията по смисъла на чл.52 ЗЗД са основани на твърдения на страната и нейни оплаквания, които не съответстват на мотивите на съда, който е развил изрично, съобразно установеното по спора, решаващи мотиви, свързани с начина на формиране на конкретния размер обезщетение. Съдът е разгледал установеното, в контекста на критериите по чл.52 ЗЗД и е счел, че първостепенният правилно е определил размера на обезщетението, което се дължи. Несъгласието с тези мотиви не обосновава, нито извод за наличие на общо основание при така поставените множество въпроси, нито установява необоснованите правно твърдения за отклоняване от константна съдебна практика, тъй като недоказването на вредите в твърдяния обем, не може да се третира като неправилност, доколкото липсата му е свързана изцяло с процесуалните пропуски на страната, а не на съда. Касаторът, чрез пълномощника си, е пояснил общо поставените си въпроси относно критериите за определяне на обезщетение по чл.52 ЗЗД, като е въвеждал различни критерии, по които самият той не е поддържал да е ангажирал конкретни специфични доказателства, за да бъдат същите изрично съобразени от възивният съд, който е мотивирал разбирането си за размера на обезщетението, като е съобразил данните по делото, подробно е изяснил доказването на твърденията за претендирания размер на претърпените неимуществени вреди в каквато връзка множеството въпроси всъщност съставляват оплакване за несъгласие с изводите на съда относно определяне на обезщетението, а не правно обосноваване на общо основание за допускане на касационно обжалване. Или, така поставени и обосновани тези въпроси не съставляват общо основание по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК. Дори, обаче и да бъде изведен релевантен правен въпрос, тъй като основното съдържание на въпросите, свързано с определяне размера на обезщетение по чл.52 ЗЗД е релевантно по всяко дело, по което се претендират неимуществени вреди от непозволено увреждане, то и в тази връзка страната го е обосновала с оплакване за неправилност на акта, основано на фактически невярната интерпретация на мотивите на съда. Противно на твърденията в изложението, както вече бе посочено, съдът е обсъдил установените факти по спора, именно в контекста на изброените от касатора критерии / включени при поставяне на въпросите/- при вземане предвид възрастта на пострадалата, обществено икономическите условия в страната и т.н. и е направил мотивиран извод, свързан с размера на обезщетението, като в тази връзка изцяло се е съобразил с т.11 ПП ВС №.4/68г. Следователно, ц итираните решения на ВКС по поставените въпроси са в съответствие като решаващи изводи, а не в противоречие с акта на въззивния съд. Т.е. по така поставените общи въпроси не е обосноваван релевантен довод за допускане на касационно обжалване. Обстоятелството, че съдилищата определят различни по размер обезщетения при непозволено увреждане не обосновава становището на страната за наличие на предпоставки по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, тъй като не е свързано с формирането на противоречива практика при тълкуването на нормата-съдържанието и обхвата й са изяснени чрез посочената и от касатора нормативна практика на Върховния съд – ППВС № 4/1968 г., с която съдилищата се съобразяват при определяне размера на обезщетенията за неимуществени вреди, присъждани по правните спорове, съобразно конкретните особености на разглежданите случаи. Доколкото липсва обосноваване на противоречие по правен въпрос с тази практика изброена от касатора, то не е налице и валидно обосновано основание за допускане на касационно обжалване. За да е налице основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, сочено от страната, по общия въпрос за приложението на чл.52 ЗЗД, то касаторът следва да съобрази указанията дадени с т. 4 ТР ОСГТК № 1/2009г. разясняваща съдържанието на основанието и критериите, по които същото следва да бъде обосновано за да се приеме, че е установено. С оглед тези предпоставки страната не е изложила каквито и да било доводи, водещи до извод за наличие на приложно поле на сочената разпоредба. Основанието е въведено чрез посочване на текста и то след като е поддържано и с цитирана практика във вр. с основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, твърдението за наличие, на което, изключва приложението на чл.280, ал.1, т.3 ГПК. По тези съображения Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение