Определение № 2353 от 23.07.2025 г. на ВКС по т. д. № 709/2025 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по две касационни жалби, с които се обжалва решение № 119 от 11.11.2024 г., постановено по в.т.д. № 136/2024 г. по описа на Апелативен съд – Велико Търново. Едната касационна жалба е подадена от „Застрахователно акционерно дружество ДаллБог: Живот и Здраве“ АД, което има качеството на ответник по предявените искове, като с нея се обжалва решението на Апелативен съд – Велико Търново в частта, с която след частична отмяна и потвърждаване на решение № 13 от 15.03.2024г., постановено по гр.д. № 15/2023 г. по описа на Окръжен съд - Ловеч, поправено с решение от 15.04.2024 г., постановено по същото дело, „Застрахователно акционерно дружество ДаллБог: Живот и Здраве“ АД е осъдено да заплати на основание чл. 432, ал. 1 КЗ на всеки от ищците Е. Р. А. и З. К. С. сума в размер над 50 000 лв. до 90 000 лв., представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди, изразяващи се в болки и страдания от смъртта на сина им Н. З. С., настъпила на 20.11.2022 г. в резултат на ПТП, причинено по вина на водача на лек автомобил с рег. [рег.номер на МПС], за който е сключена задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите с ответника, ведно със законната лихва върху присъдената сума от 75 000 лв. за периода от 20.03.2023 г. до окончателното й плащане и върху присъдената сума от 15 000 лв. за периода от 21.12.2022 г. до окончателното й плащане. В касационната жалба се излагат оплаквания, че обжалваното решение е постановено при нарушение на материалния закон и необоснованост. Касаторът поддържа, че определеният от въззивния съд размер на обезщетението за претърпените от ищците неимуществени вреди, причинени от настъпила при ПТП смърт на техния син, не е справедлив. Той е завишен и не е съобразен с установения от събраните в производството доказателства факт, че приживе между всеки от ищците и сина им не е имало изградена дълбока емоционална и духовна връзка. Претендира присъждане на направените в производството разноски. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване дружеството-касатор поставя два въпроса, като се позовава на допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Поддържа и основанието за достъп до касация по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Ответниците по тази касационна жалба - Е. Р. А. и З. К. С., са подали отговор, в който изразяват становище, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, както и за неоснователност на касационната жалба. Претендират присъждане на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв на адвокатско възнаграждение в полза на упълномощения да ги представлява в касационното производство адвокат. Другата касационна жалба е подадена от Е. Р. А. и З. К. С., имащи качеството на ищци по предявените искове, като с нея се обжалва решението на Апелативен съд – Велико Търново в частта, с която е потвърдено решение № 13 от 15.03.2024г., постановено по гр.д. № 15/2023 г. по описа на Окръжен съд - Ловеч, поправено с решение от 15.04.2024 г., постановено по същото дело, в частта, с която са отхвърлени предявените от Е. Р. А. и З. К. С. искове с правна квалификация чл. 432, ал. 1 КЗ за осъждане на „Застрахователно акционерно дружество ДаллБог: Живот и Здраве“ АД да заплати на всяко от тези лица сумата над 90 000 лв. до 200 000 лв., представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди, изразяващи се в болки и страдания от смъртта на техния син Н. З. С., настъпила на 20.11.2022 г. в резултат на ПТП. В касационната жалба се заявява оплакване за неправилност на обжалваното решение поради допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила, нарушение на материалния закон и поради необоснованост. Касаторите поддържат, че въззивният съд не е определил справедлив размер на дължимите на всеки от тях обезщетения за претърпените неимуществени вреди, причинени от настъпила при ПТП смърт на техния син. Считат, че при определяне на размера на дължимото обезщетение въззивният съд не е съобразил икономическите условия в страната към момента на увреждането. Заявяват, че той не е взел предвид и факта, че към датата на неговата смърт синът на ищците е бил на 31 години, в която възраст е бил работоспособен и в пълна степен е можел да подкрепя родителите си, както и фактите, установени от показанията на разпитаните свидетели и заключението на изготвената съдебно-психологическа експертиза, за емоционалната връзка, съществувала приживе между всеки един от касаторите и починалия им родственик, както и за това как неговата смърт се е отразила на всеки един от тях. Касаторите посочват, че ответникът не е заявил своевременно в процеса възражение за съпричиняване, което да се основава на конкретни факти за поведението на пострадалия. Намират за неправилен изводът на апелативния съд, че в производството е доказано, че починалото лице е допринесло чрез своето поведение за настъпване на вредите. Считат, че в процеса не се доказва поведението на пострадалия по време на произшествието да е неправомерно и да е налице причинна връзка между него и получаването на тежките телесни увреждания, довели до неговата смърт. Заявяват, че определеният от въззивния съд размер на приноса на пострадалия за осъществяване на вредоносния резултат от 50 % е необосновано завишен, тъй като той е пешеходец и като такъв е уязвим участник в движението. Претендират присъждане на направените в производството разноски. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване Е. Р. А. и З. К. С. поддържат основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, както и това по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Ответникът по тази касационна жалба - „Застрахователно акционерно дружество ДаллБог: Живот и Здраве“ АД, не е подал отговор. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като разгледа касационните жалби, съобрази данните по делото и извърши преценка на предпоставките по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК, намира следното: Касационните жалби са подадени в установения в чл. 283 ГПК преклузивен срок, от надлежна страна и срещу акт, който подлежи на касационно обжалване, поради което са допустими. За да постанови обжалваното решение, Софийски апелативен съд е приел, че предмет на разглеждане са предявени субективно съединени искове с правна квалификация чл. 432, ал. 1 КЗ на увредените лица Е. Р. А. и З. К. С. срещу застрахователното дружество, което е страна по сключен договор за задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди, причинени в резултат на пътно-транспортно произшествие /ПТП/, настъпило поради виновното и противоправно поведение на водача на моторно превозно средство /МПС/, за което е сключена застраховката. Изложил е съображения, че в производството от влязла в сила присъда се установяват всички елементи от фактическия състав, при който възниква деликтната отговорност на водача на МПС-то А. А. М. за настъпилото на 20.11.2022 г. ПТП, в резултат на което е починало лицето Н. З. С., който е син на ищците. Счел е, че по делото е доказано, че за лекия автомобил, управляван от виновния водач, е имало сключена с ответника задължителна застраховка „Гражданска застраховка“, която е била действаща към деня на произшествието. Въззивният съд е направил извод, че ищците са претърпели неимуществени вреди от смъртта на техния син, като за да определи размера на обезщетението за тяхното възмездяване, е отчел възрастта на починалото лице, близостта между него и родителите му, добрите отношения, които са имали приживе, както и изживените от ищците страдания след смъртта на сина им и травматичната криза, която всеки от тях е преживял. Приел е, че първоинстанционният съд правилно е определил значението на тези обстоятелства за размера на справедливото обезщетение за неимуществени вреди, което се следва на ищците, но не е съобразил правилно друг от критериите за това, който е икономическите условия в страната към момента на настъпване на увреждането. Като е отчел тези условия, както и останалите релевантни обстоятелства въззивният съд е определил, че справедливият размер на дължимото обезщетение за претърпените от ищците неимуществени вреди възлиза на сумата от 180 000 лв. за всеки от тях, а не на тази определена от първоинстанционния съд от 150 000 лв. Намерил е, че от ответника надлежно е заявено в процеса възражение за съпричиняване, което е направено в отговора на исковата молба и е уточнено в първото по делото заседание, когато и от ищците са конкретизирани твърденията за начина на настъпване на произшествието, при което е причинена смъртта на техния син. За доказан от събраните по делото доказателства е счетен фактът, че в момента на настъпване на ПТП-то починалото лице е лежало неподвижно на пътното платно в средата на пътната лента, успоредно на пътя. Това поведение е квалифицирано като нарушение на правилата за движение по пътищата на пешеходци, установени в чл. 5, ал. 1, т. 1, чл. 108, ал. 1, чл. 113 и чл. 114 ЗДвП. Съдът е съобразил изводите на вещото лице, направени в заключението на приетата комплексна експертиза, и е приел, че с поведението си да легне в тъмната част на денонощието по гръб на пътното платно и с крака към посоката на движение на автомобила на виновния водач пострадалият е затруднил максимално възможността да бъде възприет и е поставил живота си в риск да бъде прегазен. С оглед на това е налице причинна връзка между тези негови действия и получаването на телесните увреждания, които са довели до смъртта му. Определил е, че приносът на пострадалия за настъпване на вредоносния резултат е от Ѕ, какъвто е приносът и на водача на автомобила, поради което и дължимото на всеки от ищците обезщетение за неимуществени вреди е намалено наполовина и е заключено, че предявените от всеки от тях искове са основателни за сумата от по 90 000 лв., като за разликата над нея до пълния предявен размер от по 200 000 лв. исковете трябва да се отхвърлят. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване касаторът „Застрахователно акционерно дружество ДаллБог: Живот и Здраве“ АД поставя два въпроса, които са: 1) При определяне на справедливото обезщетение по смисъла на чл. 52 ЗЗД следва ли съдът да обсъди всички правнорелевантни факти или следва да обсъди само някои от тях?; 2) Как се прилага чл. 52 ЗЗД съобразно обективно установените вреди и търпими от тях болки и страдания и в съответствие с всички относими критерии за определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди?. Тези въпроси се отнасят до общ правен проблем, поради което следва да бъдат обединени в един и той да бъде конкретизиран като въпрос относно критериите, които трябва да бъдат съобразени от съда при определяне по справедливост на размера на обезщетението за неимуществени вреди съгласно чл. 52 ЗЗД. По отношение на този въпрос касаторът поддържа допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. В изложението за допускане на касационно обжалване, приложено към втората касационна жалба, касаторите Е. Р. А. и З. К. С. формулират следните въпроси: 1) Следва ли при определяне на справедливото застрахователно обезщетение съдът да се съобрази с нормативно определените лимити по застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите и конкретната икономическа обстановка и инфлационните процеси?; 2) При формиране на изводи относно размера на обезщетението следва ли съдът да се съобрази с възрастта на увредения, общественото му положение, отношенията между пострадалия и близкия, който търси обезщетение, интензитета на търпените душевни болки и констатираното влошено психично здраве?; 3) При формиране на изводи относно размера на обезщетението следва ли съдът да се съобрази с възрастта на увредения, общественото му положение, начина на извършване на деликта?; 4) Освен изброяване на релевантните обстоятелства при мотивиране на решението, с което се присъжда обезщетение за неимуществени вреди, следва ли да се посочва и тяхното значение при конкретно установените по делото факти? 5) Следва ли при определяне на обезщетението съдът да отчита и инфлацията?; 6) Следва ли съдът да се съобразява с практиката по други сходни случаи за близък период от време?. Всички тези въпроси също се отнасят до критериите за определяне от съда по справедливост на размера на обезщетението за неимуществени вреди съгласно чл. 52 ЗЗД, поради което трябва да се обобщят в един въпрос и да се разгледат заедно с обобщения въпрос, поставен от застрахователното дружество. По отношение на този въпрос се поддържа допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Обобщените въпроси касаят прилагането на материалноправната норма на чл. 52 ЗЗД, поради което имат характера на правни. Претърпените от едно лице неимуществени вреди в резултат на настъпило ПТП и тяхното остойностяване от съда при прилагане на установения в чл. 52 ЗЗД принцип на справедливостта са елементи от фактическия състав, при който възниква отговорността на застрахователя по сключен договор за задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ по чл. 432, ал. 1 КЗ, която е предмет на предявените в процеса осъдителни искове. Ето защо поставените въпроси са включени в предмета на спора по настоящото дело, като по тях въззивният съд се е произнесъл в обжалваното решение и това е обусловило решаващите му правни изводи за частична основателност на предявените искове. С оглед на това трябва да се приеме, че по отношение на тях е осъществено общото основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК. По тези въпрос е налице съдебна практика, която е както тази, цитирана от касаторите, така и служебно известната на съда такава. Това е задължителната практика, обективирана в Постановление № 4 от 23.12.1968 г. на Пленума на ВС /ППВС № 4/1968 г./, както и практиката на ВКС, постановена по реда на чл. 290 ГПК, която е обективирана в много на брой решения, сред които са и следните: Решение № 242/12.01.2017 г., постановено по т.д. № 3319/2015 г. по описа на ВКС, II т.о., Решение № 17 от 16.01.2025 г., постановено по т.д. № 1808/2023 г. по описа на ВКС, II т.о., Решение № 1 от 26.03.2012 г., постановено по т.д. № 299/2011 г. по описа на ВКС, II т.о. и Решение № 50104 от 23.02.2023 г., постановено по т.д. № 1689/2021 г. по описа на ВКС, II т.о. В ППВС № 4/1968 г. са дадени задължителни указания по прилагане на нормата на чл. 52 ЗЗД от съда при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди от непозволено увреждане, като е прието, че понятието „справедливост“ по смисъла на тази разпоредба не е абстрактно, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които са специфични за всяко дело и които трябва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението. Такива обстоятелства при неимуществени вреди, търпени от едно физическо лице при настъпила смърт на негов близък, са моментът на настъпване на смъртта, възрастта и общественото положение на пострадалия, отношенията между починалия и лицето, на което са причинени вредите, които се иска да бъдат обезщетени. В практика на ВКС, постановена по реда на чл. 290 ГПК, се приема, че при прилагане на принципа на справедливост по чл. 52 ЗЗД, наред с общите критерии, изброени в ППВС № 4/1968 г., следва да се отчита и общественото разбиране за понятието „справедливост“ на определен етап от развитието на обществото, което се прави въз основа на конкретните обществено-икономически условия в страната към момента на настъпване на увреждането, като за ориентир за това служат и лимитите на застрахователно покритие по задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите към този момент. В цитираната практика се посочва също, че при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди съдът е длъжен както да посочи обстоятелствата, които са релевантни за това, но също така да направи оценъчен извод как те влияят на интензитета на търпените вреди. От мотивите на обжалваното решение е видно, че при определяне на размера на дължимото обезщетение за претърпени от ищците неимуществени вреди от настъпилата при ПТП смърт на техен близък въззивният съд е съобразил всички общи критерии, установени в задължителната практика по прилагане на чл. 52 ЗЗД, както и специфичните такива, които се доказва да са налице в разглеждания случай. Решаващият съд е изброил всички относими при преценка на тези критерии обстоятелства, които са доказани по делото и е направил оценка на същите, като е формирал извод за това какво е значението на всяко от тях за интензитета на търпените от ищците вреди и оттам за размера на обезщетението, което се следва за тяхното репариране. Въззивният съд е отчел възрастта на починалото лице към датата на смъртта му, това, че то е син на ищците, както и че преди смъртта му те са имали близки отношения, помагали са си, което говори за съществувала между тях пълноценна емоционална връзка. Съобразил е и обстоятелството, че в резултат на смъртта на сина им всеки от ищците е преживял травматична криза. Съдът е отчел и икономическите условия в страната към момента на настъпване на увреждането, който е 20.11.2022 г., като е приел, че те са основание за завишаване на размера на дължимото на ищците обезщетение за неимуществени вреди спрямо този, определен в решението на първоинстанционния съд. Въпросът дали въззивният съд е направил правилни изводи за значението на всяко едно от изброените обстоятелства за определяне на интензитета на търпените от пострадалия вреди и съответно за размера на дължимото обезщетение изисква произнасяне от касационния съд по правилността на обжалваното решение, което не може да стане в стадия по селекция на касационните жалби по чл. 288 ГПК, а само след допускане на конкретно решение до касационно обжалване и разглеждане на жалбата срещу него по реда на чл. 290 ГПК. С оглед на това трябва да се приеме, че въззивният съд е приложил материалноправната норма на чл. 52 ЗЗД в съответствие със задължителните указания за това, дадени в ППВС № 4/1968 г., както и с разрешенията в практиката на ВКС, постановена по чл. 290 ГПК. Това означава, че не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване на решението на въззивния съд нито в частта, обжалвана от „Застрахователно акционерно дружество ДаллБог: Живот и Здраве“ АД, нито в тази, обжалвана от Е. Р. А. и З. К. С.. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване по въпроса за критериите при определяне по справедливост на обезщетението за неимуществени вреди касаторът „Застрахователно акционерно дружество ДаллБог: Живот и Здраве“ АД се е позовал и на допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, но не е изложил никакви съображения защо счита, че отговорът на този въпрос е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Това основание няма как да е осъществено по отношение на който и да е от формулираните въпроси, защото по него вече има постановена съдебна практика, като не е настъпил факт, който да налага осъвременяване на даденото с нея тълкуване. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторите Е. Р. А. и З. К. С., поставят още два въпроса, които са: 1) Следва ли в мотивите си съдът да посочи кои факти се приемат за установени и въз основа на кои доказателства, а когато страните са направили доводи съдът дължи ли обоснован отговор защо преценката му е в една или друга посока?; 2) Следва ли въззивният съд да отговори на всички оплаквания и доводи във въззивната жалба?; 3) Следва ли при постановяване на въззивното решение да бъдат взети предвид всички доказателства, взети в тяхната съвкупност и взаимосвързаност?; 4) Длъжен ли е въззивният съд да обоснове решението си, като обсъди всички обстоятелства по делото и посочи кои релевантни за спорното право факти счита за установени и кои намира за недоказани?. По отношение на тези въпроси се поддържат както допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, така и това по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Тези въпроси също следва да бъдат обобщени в един относно задълженията на въззивния съд при разглеждане на делото и постановяване на решение. Този въпрос касае прилагането на процесуалноправните норми в ГПК, уреждащи въззивното производство, поради което има характера на правен. Той е и обуславящ за изхода на спора, поради което по отношение на него е осъществено общото основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК. По него е налице съдебна практика, която е както тази, цитирана от касаторите, така и служебно известната на съда такава. Това е задължителната практика, обективирана в Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г., постановено по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, както и практиката на ВКС, постановена по реда на чл. 290 ГПК, която е обективирана в много на брой решения, сред които са както посочените от касатора, така и следните: Решение № 240 от 15.01.2019 г., постановено по т.д. № 518/2018 г. по описа на ВКС, I т.о., Решение № 63 от 17.07.2015 г., постановено по т.д. № 674/2014 г. по описа на ВКС, II т.о., Решение № 192 от 29.01.2018 г., постановено по т.д. № 44/2017 г. по описа на ВКС, I т.о., Решение № 210 от 15.08.2014 г., постановено по гр.д. № 6605/2013 г. по описа на ВКС, IV гр.о. В тези актове е прието, че непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанции е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съобразно разпоредбите на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. При изграждане на фактическите и правни изводи въззивният съд трябва да изследва всички допустими и относими към предмета на спора доказателства, събрани пред въззивната и пред първата инстанция, като прави собствени заключения, които обосновава и подкрепя от анализа на целия доказателствен материал по делото и по вътрешно убеждение. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване противоречието на въззивното решение с разрешенията, дадени в посочената съдебна практика, е обосновано с това, че апелативният съд не е изложил мотиви защо счита, че справедливият размер на обезщетението за претърпени от ищците неимуществени вреди възлиза на сумата от по 180 000 лв., както и че не е обсъдил доводите на ищците относно критериите, които следва да се вземат предвид при определяне на размера на това обезщетение, и конкретно доводът, че съдът е длъжен да отчете икономическата конюнктура в страната. Както беше посочено при обсъждане на групата въпроси по приложението на чл. 52 ЗЗД, от мотивите на обжалвания акт се установява, че в него въззивният съд е посочил конкретните обстоятелства, които е счел за доказани в производството и въз основа на които е определил справедливият размер на обезщетението, който се следва на ищците за претърпените от тях неимуществени вреди, сред които е и това, което касаторите изрично заявяват, че не е обсъдено, което е икономическите условия в страната към момента на настъпване на увреждането. Освен това съдът е изложил и съображения във връзка с доводите на страните за значението на всяко от тези обстоятелства за размера на обезщетението, включително и за значението на критерия икономически условия в страната към 20.11.2022 г., който е преценен като такъв, обуславящ присъждането на по-висок размер на това обезщетение от този, който първоинстанционният съд е приел за справедлив. Предвид изложеното трябва да се приеме, че в обжалваното решение съдът е направил мотивирани самостоятелни фактически и правни изводи за размера, на който следва да възлиза дължимото на ищците обезщетение за неимуществени вреди, като е обсъдил и доводите на страните в тази връзка, поради което то не противоречи на разрешенията, дадени в цитираната съдебна практика на ВКС и не е налице поддържаното от касаторите допълнително основание за неговото допускане до касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Няма как да е осъществено и допълнителното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, защото по обобщения процесуален въпрос има постановена задължителна съдебна практика и не е осъществен факт, който да налага нейната промяна. Следващият въпрос, който поставят касаторите Е. Р. А. и З. К. С., е: Когато въззивната инстанция се солидаризира с мотивите на първоинстанционния съд, това дерогира ли изискването на чл. 236, ал. 2 ГПК за мотивиране на въззивното решение, и разпоредбата на чл. 272 ГПК освобождава ли въззивната инстанция от задължението да се произнесе по наведените във въззивната жалба оплаквания? Този въпрос не съответства на извършените по делото процесуални действия, защото от съдържанието на обжалваното решение е видно, че в него изобщо не е направено препращане към мотивите на първоинстанционния съд съгласно чл. 272 ГПК нито частично, нито изцяло. Ето защо той не е от значение за изхода на спора и не покрива общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК, поради което по него не може да се допусне касационно обжалване на въззивното решение. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторите Е. Р. А. и З. К. С. поставят и следните въпроси: 1) При формиране на изводи за наличие или липса на съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия, следва ли същият да бъде безспорно установен или предположението за такъв е достатъчно?; 2) При определяне степента на съпричиняването, подлежи ли на съпоставка тежестта на нарушението на делинквента и това на увредения, за да бъде установен действителният обем, в който всеки от тях е допринесъл за настъпване на ПТП?; 3) Следва ли въззивният съд при формиране на извод за съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия, да вземе предвид поведение на пострадалия, за което няма конкретни твърдения и фактически основания в отговора на исковата молба, както и в депозираната въззивна жалба?. Тези въпроси също касаят общ правен проблем, поради което ще бъдат обединени в един, който се отнася до предпоставките за намаляване на размера на дължимото обезщетение за вреди от деликт при допринасяне от пострадалия за настъпване на вредоносния резултат съгласно чл. 51, ал. 2 ЗЗД и до тяхното доказване в процеса. Към този въпрос трябва да бъде включен и последният от въпросите, формулирани от касаторите Е. Р. А. и З. К. С., който е: Обвързан ли е съдът от заключението на автотехническата експертиза и показанията на свидетелите или ги преценява по свое вътрешно убеждение заедно с установените факти по делото?. От обосновката към този въпрос е видно, че той се поставя във връзка с извода на въззивния съд за това, че по делото е доказано, включително от заключението на изготвена експертиза, осъществяването на всички предпоставки, при които се приема, че пострадалият е допринесъл за настъпване на вредоносния резултат, поради което също е свързан с доказването на възражението за съпричиняване. Така обобщеният въпрос има характера на правен, защото касае прилагането на нормата на чл. 51, ал. 2 ЗЗД. Доколкото ответникът е заявил в процеса защитно възражение за това, че със своето поведение починалото лице е допринесло за настъпване на произшествието и оттам за неимуществените вреди, търпени от всеки от ищците, чието възмездяване се иска с предявените осъдителни искове, то въпросът е част от предмета на спора по настоящото дело. По него въззивният съд се е произнесъл в обжалваното решение и това е обусловило решаващите му правни изводи за частична неоснователност на предявените искове. Следователно по отношение на този въпрос е осъществено общото основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК. По въпроса за това какви са предпоставките, при които съгласно чл. 51, ал. 2 ЗЗД се намалява дължимото на пострадалия обезщетение за вреди, причинени от деликт, както и за необходимостта в производството по предявен иск с предмет дължимостта на това обезщетение да бъдат доказани обстоятелствата, които са част от фактическия състав на чл. 51, ал. 2 ЗЗД, има формирана съдебна практика. Това е задължителната практика, обективирана в Постановление № 17 от 18.11.1963 г. на Пленума на ВС и в т. 7 от Тълкувателно решение № 1 от 23.12.2015 г., постановено по тълк.д. № 1/2014 г. на ОСТК на ВКС, както и практиката на ВКС, постановена по реда на чл. 290 ГПК, която е обективирана в много на брой решения, сред които са и следните: Решение № 98 от 24.06.2013 г., постановено по т.д. № 596/ 2012 г. по описа на ВКС, II т.о., Решение № 24 от 21.02.2024 г., постановено по т.д. № 2224/2022 г. по описа на ВКС, I т.о., Решение № 15 от 19.02.2020 г., постановено по т.д. № 146/2019 г. по описа на ВКС, II т.о., Решение № 151 от 12.11.2012 г., постановено по т.д. № 1140/2011 г. по описа на ВКС, II т.о., Решение № 169 от 02.10.2013 г., постановено по т.д. № 1643/2013 г. по описа на ВКС, II т.о., Решение № 50163 от 15.12.2022 г., постановено по т.д. № 1740/2021 г. по описа на ВКС, I т.о., Решение № 504 от 29.07.2024 г., постановено по гр.д. № 1455/2023 г. по описа на ВКС, ІІІ г.о. В тези актове се приема, че намаляването на дължимото обезщетение за вреди от деликт на основание чл. 51, ал. 2 ЗЗД е обусловено от надлежно релевиране на възражение за принос на пострадалия, както и от установяване на конкретно поведение на пострадалия, което не е необходимо да е виновно, и на наличието на причинна връзка между него и вредоносния резултат. Приносът на увредения - обективен елемент от съпричиняването, може да се изрази в действие или бездействие, но всякога поведението му трябва да е противоправно и да води до настъпване на вредоносния резултат, като го обуславя в някаква степен. Изводът за наличие на съпричиняване по смисъла на чл. 51, ал. 2 ЗЗД не може да почива на предположения, а следва да се основава на доказани по категоричен начин конкретни действия или бездействия на пострадалия, с които той обективно е способствал за вредоносния резултат, като е създал условия или е улеснил неговото настъпване. Oт мотивите на обжалваното решение е видно, че за да направи извод, че са налице предпоставките за намаляване на дължимото на ищците обезщетение за вреди по чл. 51, ал. 2 ЗЗД, въззивният съд е приел, че е сезиран с възражение за това, което е своевременно заявено от ответника по исковете, че от събраните в производството доказателства, включително заключението на изготвена по делото експертиза, се установява, че в момента на настъпването на ПТП-то починалото лице е предприело конкретни действия по лягане в тъмната част на денонощието по гръб на пътното платно в средата на пътната лента, както и че между това поведение и вредоносния резултат, който е неговата смърт, съществува причинна връзка. Така направените изводи на въззивния съд за това при какви предпоставки се намалява дължимото обезщетение за вреди, причинени от деликт, както и че тяхното осъществяване трябва да е доказано по делото от събраните докзателства, са в пълно съответствие с разрешенията, дадени в цитираната практика на ВКС. Изразеното от касаторите несъгласие с извода на съда, че по делото се доказва конкретно поведение на пострадалия и причинната връзка между него и вредоносния резултат, всъщност представлява въвеждане на оплакване за необоснованост на този извод. По това оплакване обаче касационният съд не може да се произнася в стадия по селекция на касационните жалби по чл. 288 ГПК. Ето защо следва да се приеме, че по отношение на обобщения въпрос не е налице първото от поддържаните от касаторите допълнителни основания за допускане на решението на въззивния съд до касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Съществуването на съдебна практика по този въпрос изключва осъществяването и на второто основание за достъп до касация, на което се позовават касаторите, което е това по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. В изложенията на основанията за допускане до касационно обжалване както касаторът „Застрахователно акционерно дружество ДаллБог: Живот и Здраве“ АД, така и касаторите Е. Р. А. и З. К. С., се позовават на основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, като поддържат, че обжалваното възззивното решение в обжалваните от тях части е очевидно неправилно. В практиката на ВКС се приема, че очевидната неправилност на въззивното решение, при наличие на която то се допуска до касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, се свързва с особено тежки пороци, водещи до неправилност на съдебния акт, които следва да могат да бъдат констатирани от касационната инстанция само въз основа на мотивите на акта. Тази квалифицирана форма на неправилност е налице при допуснато от въззивния съд особено тежко нарушение на материалния или процесуалния закон и когато решението е явно необосновано. Според съдебната практика особено тежко нарушение на закона е налице при прилагане на несъществуваща или отменена правна норма, при прилагане на закона в неговия обратен, противоположен смисъл, както и при нарушение на основополагащи принципи и правила на съдопроизводството. Въззивното решение е явно необосновано, когато съдът е направил изводите си при грубо нарушение на правилата на формалната логика. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване касаторът „Застрахователно акционерно дружество ДаллБог: Живот и Здраве“ АД не излага никакви конкретни съображения за това от какъв порок страда постановеното решение, който да го прави очевидно неправилно. Касаторите Е. Р. А. и З. К. С. посочват, че порокът, водещ до очевидна неправилност на обжалваното решение, представлява необоснованост на изводите на въззивния съд за това какъв е справедливият размер на обезщетението за неимуществени вреди, което се следва при приетите за установени в производството обстоятелства, както и за това, че по делото е доказано, че пострадалото при ПТП лице със свое поведение е допринесло за настъпване на вредата. Тези оплаквания обаче сочат на необоснованост на решението в проявната форма на този порок, която представлява касационно основание за неговото обжалване като неправилно по чл. 281, т. 3 ГПК, но не и на изискуемата съгласно чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК по-тежка форма. Освен това те не са установими само от мотивите на въззивното решение, без да е необходимо да се разглеждат събраните по делото доказателства и да се прави анализ за това какви обстоятелства се доказват от тях. От съдържанието на изложените от въззивния съд мотиви не може да се приеме, че той е допуснал грубо нарушение на правилата на формалната логика при формиране на изводите си за това какви факти счита за доказани по делото и какво е тяхното значение за възникване и съществуване на предявените в процеса вземания. Ето защо обжалваният съдебен акт не е очевидно неправилен и неговото касационно обжалване не може да бъде допуснато в хипотезата на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК в нито една от частите, в които се обжалва. По изложените съображения се налага изводът, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на решение № 119 от 11.11.2024 г., постановено по в.т.д. № 136/2024 г. по описа на Апелативен съд – Велико Търново, нито в частта, обжалвана от „Застрахователно акционерно дружество ДаллБог: Живот и Здраве“ АД, нито в тази, обжалвана от Е. Р. А. и З. К. С.. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение