Определение № 2902 от 15.10.2025 г. на ВКС по т. д. № 1092/2025 г.

Производството е по реда на чл.288 ГПК, образувано по касационна жалба на ищеца „Банка ДСК“ АД срещу решение № 462 от 19.12.2024г. на Апелативен съд П. по в.т.д.№ 496/2024г., с което е потвърдено решението по т.д.№ 154/2023г. на ОС Стара Загора за отхвърляне на иска, предявен срещу кредитополучателя с белгийско гражданство Канаса К. Киани за разликата от 78 233.20 лв. до сумата 104 526.29 лева – капитализирана към главницата договорна лихва, претендирана на основание чл. 24 от Закона за кредитиране на студенти и докторанти, във вр. чл.79 ЗЗД като дължима по обявен за предсрочно изискуем договор от 03.10.2014. за целеви потребителски кредит за финансиране на студенти и докторанти, по силата на който банката е предоставила на кредитополучателя банков кредит в размер на 78 233,20 лева за заплащане на такси за обучение в Медицински университет - [населено място]. С касационната жалба се иска отмяна на решението в обжалваната част като неправилно на основанията по чл.281,т.3 ГПК и уважаване на отхвърлената претенция. Оспорва се правилността на извода на въззивната инстанция за нищожност на клаузата на чл.10.2 от Общите условия към договора и споделените от нея съображения на първоинстанционния съд, че тя съставлява уговорка за капитализация на изтекли възнаградителни лихви и води до анатозицъм по смисъла на чл.10,ал.3 ЗЗД. За неправилни касаторът счита и изложените самостоятелни съображения на апелативния съд, че клаузата на чл.10.2 от ОУ противоречи на разпоредбата на чл.24,ал.1 ЗКСД и чл.143, т. 19 ЗЗП. Обжалващата страна счита, че разпоредбата на чл.10.2 от ОУ пресъздава чл.27,ал.1 от Типовия договор и гласи, че „лихвата се начислява върху усвоената част на кредита, включително за гратисния период като в последния случая се капитализира годишно“, но това не е анатоцизъм, не съставлява уговорка за олихвяване на изтекли лихви. Възразява, че капитализацията на лихви и анатоцизмът не са тъждествени понятия. Счита, че възнаградителната лихва, уговорена в чл.7 за гратисния период, се дължи по силата на чл.23,ал.3 ЗКСД във вр. с чл.24,ал.1 ЗКСД при това като компонент от главницата, защото това е заложено в типовия договор. Като необоснован страната преценява и изводът на апелативния съд, че ОУ не са преведени на английски език, което съставлява нарушение на чл.18,ал.3 ЗКСД. В изложението по чл.284,ал.3,т.1 ГПК се иска допускане на касационното обжалване по въпроса „Представлява ли анатоцизъм по смисъла на чл.10,ал.3 ЗЗД клаузата от договор за кредит, сключен по реда на ЗКСД, с която е уговорено начисляване на възнаградителна лихва върху усвоената част от кредита за гратисния период и годишно капитализиране на натрупаната лихва към главницата.?“ Допълнителната предпоставка е въведена с посочването: „Съдът се е произнесъл по материалноправен въпрос в противоречие с практиката на ВКС - чл.280,ал.1,т.3 ГПК“ при същевременно твърдение че „горепосочения въпрос не е обсъждан в практиката на ВКС, в която са разглеждани само случаи на уговорка за капитализация на изтекли (просрочени) лихви към главницата в допълнителни споразумения за преструктуриране на проблемен кредит, която практика е неприложима в случая“; „че е налице основанието по чл.280,ал.1,т.3 ГПК, тъй като по него следва да бъде създадена съдебна практика“. Въведено е и основанието за директната касационна проверка очевидна неправилност, аргументирано с доводи за „формиран решаващ извод на въззивната инстанция въз основа на необосновани фактически констатации, които почиват на предположения и грубо противоречие на правилата на формалната логика; без да сочи фактически и правни мотиви апелативният съд е направил решаващ извод, че ответникът не владее български език“. Освен немотивиран касаторът счита този извод за противоречащ на константната практика на ВКС, в която е прието, че знанието или незнанието на един език не е свързано с произхода на лицето, а установяване степента на владеене на езика и винаги фактически въпрос. Касаторът счита въззивното решение за очевидно неправилно поради извода за недействителност на клаузата на т.10.2 ОУ, който е формиран въз основа на необосновани „фактически твърдения“ и при погрешно възприемане на процесния договор за кредит. В писмен отговор особеният представител на ответника - адв. Л. Н. от АК Стара З. оспорва наличието на предпоставките за допускане на касационното обжалване и основателността на касационната жалба. За да се произнесе, съставът на ВКС съобрази следното: По делото е безспорно отпускането и усвояването на кредита за сумата 78 233.20лв. при договорена фиксирана лихва 7% на годишна база, която се начислява и по време на уговорения гратисен период. Не е спорно, че първата падежна дата след изтичане на гратисния период е 28.10.2021г. и е настъпила изискуемостта на плащанията по погасителния план с крайна падежна дата 28.09.2031г. Не е било спорно, че ответникът не е извършвал плащания и, че към датата на подаване на исковата молба е било налице просрочие, предвидено в т. 17 от Общите условия към договора, като основание за обявяване на предсрочна изискуемост на кредита. Доколкото ищецът изрично се е позовал в исковата молба на настъпила предсрочна изискуемост и е налице редовно връчване на препис на особения представител на ответника, съдилищата са приели, че кредиторът надлежно е обявил на длъжника предсрочната изискуемост на задължението по договора за кредит. Претендираната от ищеца главница от 108 818.24лв. е формирана от сумата 78 233.20лв. – размерът на отпуснатия кредит и сумата 30 585.04лв. – капитализирана лихва. Претендираната възнаградителна договорна лихва от 11 905.64лв. обхваща периода след изтичането на гратисния период, т.е. претендира се от 28.10.2021г. до 20.04.2023г. и съобразно допълнителното заключение на вещото лице възлиза на сумата 8 564.36лв., в който размер претенцията е уважена. Въззивната инстанция е констатирала, че предмет на въззивното производство е отхвърлянето на иска за главница по отношение на сумата 26 303.09 лв., която представлява дължимата възнаградителна лихва за гратисния период, изчислена върху усвоената сума на кредита 78 233.20 лв., която сума е капитализирана към главницата на основание т.18.2 от ОУ като част от общо капитализираната сума от 30 585.04 лв. Същата сума от 26 303.09 лв. е обжалваемият с касационната жалба интерес. С подробни съображения съставът на апелативния съд е аргументирал становището си, че клаузата по т. 10.2 от ОУ за капитализация на възнаградителна лихва за гратисния период към главницата е нищожна и като такава не може да произведе действие между страните, респ. да бъде зачетена от съда. Мотивирано е, че претендираните като част от главницата капитализирани на основание т.18.2 от ОУ изтекли лихви за гратисния период, води до анатоцизъм по смисъла на чл. 10, ал.3 от ЗЗД, т.е. до образуване на сложна лихва в резултат на капитализиране на лихва от първичен дълг, при което се достига до преобразуване на лихвите в главница, което на свой ред носи лихва; че уговорката в договор за прибавяне към размера на редовната главница на задължения за лихви, води до начисляване на възнаградителна лихва и върху вече изтекла възнаградителна лихва; това представлява анатоцизъм по смисъла на чл. 10, ал. 3 ЗЗД, такава уговорка е допустима само в хипотезата на чл. 294, ал. 1 ТЗ, каквото качество кредитополучателят по процесния договор безспорно няма; че олихвяване на изискуеми или неизискуеми изтекли лихви не е допустимо от закона освен при изрично предвиден в наредба на БНБ ред и механизъм, каквито в случая не са налице. Изложено е, че капитализацията противоречи и на императивната разпоредба на чл. 24, ал. 1 ЗКСД; че клаузата за капитализация на възнаградителна лихва за гратисния период се явява и в противоречие и с императивната разпоредби на чл. 143, т. 19 от ЗЗП и е неравноправна. Като допълнителен аргумент е изложен този, че при сключването, договорът за кредит е преведен на английски език, който превод е предоставен на кредитополучателя, но такова отбелязване не е налице по отношение на общите условия, което се явява в нарушение на чл. 18, ал.3 ЗКСД, изискващ банката да уведоми кредитополучателя за всички условия по договора към момента на сключването му. Мотивирано е, че при липса на превод на общите условия, въпреки че същите са подписани от кредитополучателя – чужд гражданин, не може да се приеме, че на същия е станало известно конкретното съдържание на ОУ и в частност на предвиждането на т. 10.2 за капитализация на лихвата за гратисния период. Въззивната инстанция е мотивирала, че приложението на нищожната клауза е довело до увеличение на размера на начислените от банката възнаградителни лихви за гратисния период до 30 585.04 лв., в какъвто общ размер е била и капитализираната към главницата лихва, при положение, че размерът на възнаградителната лихва върху усвоената сума като кредит, начислена за гратисния период, възлиза на 26 303.09 лв. Посочила е, че именно поради това, капитализираната лихва за гратисния период е приета от първоинстанционния съд за недължима като главница и искът за главница е отхвърлен в тази му част. Изложен е решаващият аргумент, че съобразно допълнителното заключение на счетоводната експертиза, сумата 26 303.09 лв. се явява дължима от ответницата, но като възнаградителна лихва за посочения гратисен период, но тя се претендира като главница, а иск за възнаградителна лихва за гратисния период не е предявен, включително и при условия на евентуалност, поради което такъв не може да бъде разгледан от съда и сумата не може да бъде присъдена на основание, което не е надлежно въведено с исковата молба, съобразно диспозитивното начало в гражданския процес. Именно с оглед на този решаващ аргумент на апелативния съд, който е обусловил изхода на спора, но който изцяло е игнориран, пренебрегнат и незачетен в касационната жалба и в изложението, допускането на касационното обжалване, е неосъществимо. Въззивната инстанция е приела, че сумата 26 303.09лв. не може да бъде присъдена в настоящия процес, защото се търси като част от главницата под формата на капитализирана лихва, а не като договорна възнаградителна лихва, която е дължима и за гратисния период, но каквато претенция ищецът не е предявил. Както се посочи, поставеният въпрос не държи сметка за решаващите правни аргументи за отхвърлянето на иска за посочената сума. Въпросът не съответства и на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК и защото отговорът му не би могъл да доведе до промяна на резултата по делото, тъй като съображенията на въззивния съд не са основани единствено на нарушение на разпоредбата на чл. 10, ал. 3 ЗЗД, но и на неспазване на императивната разпоредба на чл. 24, ал. 1 ЗКСД и на чл. 143, т. 19 ЗЗП и е неравноправна. Самостоятелно основание за недопускане на касационното обжалване по поставения в изложението въпрос е и отсъствието на надлежно въведена допълнителна предпоставка с оглед изложените противоречиви и взаимоизключващи се твърдения при нейното очертаване. Изключена е и възможността за осъществяване на директния достъп за касационната проверка на обжалвания акт. Аргументите на касатора за очевидна неправилност предпоставят проверка и анализ на материалите по делото, а това отнема качеството „очевидност“ на въведения порок, който не е тъждествен на касационните основания по чл.281, т.3 ГПК. В случая страната аргументира тезата си с твърдение за необоснованост, която е извън приложното поле на основанието по чл.280,ал.2, предл. последно ГПК. При недопускане на касационното обжалване следва да бъде разпоредено изплащането на внесеното от касатора адвокатско възнаграждение на особения представител на ответника. Молбата на касатора от 29.04.2025г. (л.15 от материалите по делото) за намаляване на депозита за възнаграждението на особения представител е неоснователна. По изложените съображения ВКС, състав на Първо т.о.