Определение № 219 от 20.05.2021 г. на ВКС по гр. д. № 3913/2020 г.

Производството е по чл. 288, във вр. с чл. 280 ГПК.

С решението от 5.02.2020 год. по гр. д. № 11006/2016 год. Софийски градски съд, като въззивна инстанция, след частичната отмяна на първоинстанционното решение от 25.02.2016 год. по гр. д. № 9780/2013 год. на Софийския районен съд, е допуснал съдебна делба на сутерен и партерен етаж на двуетажна масивна сграда с идентификатор на цялата сграда **, построена в дворно място в [населено място], кв. Б., пл. „С.” № 4, с площ 745 кв. м., представляващо УПИ в кв. 13Б по плана на [населено място], с идентификатор ***, които етажи по проект от 1994 год. представляват: сутерен, състоящ се от гараж, складови помещения, котелно, машинно отделение, битови помещения и санитарен възел, партерен етаж – състоящ се от ресторант - търговска зала, кухня към ресторанта с обслужващи помещения, магазин и фризьорски салон, а изпълнено на място по проекти от 2014 год. и заповед № 38 от 28.02.2014 год. както следва: сутерен на кота -2.50 на място на първоначално предвидения гараж е изпълнена кухня /топла и сладкарска/, склад е преустроен на конферентна зала, стопански и обслужващи помещения са организирани по различен начин и разпределение, изпълнени са асансьори от кухня към нива на сладкарница и ресторант, складове; на партер на кота 0 на място на предвиден ресторант е изпълнена кафе-сладкарница, функционално свързана с детски клуб, вместо магазин и фризьорски салон е обособен детски клуб с врата към улицата, функционално свързан с кафе-сладкарницата, предвидено е място за рецепция, кухненски офис с връзка към основната кухня в сутерена, между съделителите Г. П. Ш. с дял 1/18 ид. ч. и В. А. С. с дял 17/18 ид. ч.

С горното въззивно решение е потвърдено първоинстанционното в частите, с които е допусната съдебна делба на дворното място между същите съделители и при същите квоти, като е отхвърлен иска за делбата му срещу останалите ответници, както и в частта, с която са отхвърлени установителните искове на В. С. срещу Г. Ш. за придобиване по давност на претендираната от него 1/18 идеална част от дворното място и партера и сутерена на сградата и са присъдени разноски.

Въззивното решение се обжалва с касационна жалба в срок от съделителят В. А. С., чрез адв. М. П., в частите, в които е допусната делбата на имота между него и Г. Ш. и са отхвърлени предявените от него срещу Г. Ш. искове за собственост на 1/18 ид. ч. от имота. Поддържа оплаквания за неговата неправилност поради наличие на касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК и молба за отмяната му, като вместо това искът за делба на спорния имот бъде отхвърлен. Претендира присъждане на направените по делото разноски.

В приложеното изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът релевира основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3, както и чл. 280, ал. 2 ГПК за допускане на касационното обжалване на въззивното решение. Формулирал е въпросите: „1.Следва ли съдът да се произнесе в своето решение по направеното от ответника по първоначалния иск искане за произнасяне по реда на косвения контрол по отношение заповедта за реституция № П-9400-117/30.03.1992 год. с оглед изясняване на квотите на съсобственост, независимо дали е отстъпено или не е отстъпено право на строеж на делбения имот ?и 2. Възможно ли е идеални части от имота да се придобият на различни правни основания – възмездни от някои от съсобствениците и давностно владение за други части от имота?”.

Съделителят Г. П. Ш., чрез адв. В. И., в писмения отговор оспорва наличието на основания за допускане на касационното обжалване поради неотносимост на поставените въпроси, както и липса на съображения за наличието на допълнителните предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, в т. ч. и за тези по чл. 280, ал. 2 ГПК. Счита касационната жалба и за неоснователна по същество, като претендира присъждане на направените разноски по представения списък.

Останалите съделители не са взели становища по жалбата.

Върховният касационен съд, в настоящият си състав на Второ гражданско отделение, за да се произнесе по предмета на производството по чл. 288 ГПК, взе предвид следното:

За да постанови решението си въззивният съд е обсъдил събраните по делото писмени доказателства относно собствеността на спорния имот – дворно място с построена в него сграда /магазин/, принадлежаща към патримониума на наследодателите на настоящите страни /с изключение на касатора/, който имот е бил одържавен през 1977 год., а през 1992 год. собствеността е възстановена на наследниците на бившите собственици, на основание ЗВСНМРСА. Именно на основание реституцията и наследственото правоприемство последните са се легитимирали като съсобственици на спорния имот, представляващ дворно място и сграда – магазин със застроена площ 161.45 кв. м., с мазе с площ 63.53 кв. м., като съдът е приел за неоснователен довода на ответника, сега касатор, че съществуващата към момента на реституцията сграда в имота е била с по-малка площ. Ненанасянето в кадастъра не обосновава такъв извод при събраните писмени доказателства относно площта на одържавената, впоследствие реституирана сграда, още повече, че при сключване на предварителния договор от 1993 год. за отстъпване право на надстрояването й площта е такава, каквато е вписана в писмените документи. Независимо от това съдът посочил, че дали сградата е съществувала през 1993 год. във вида, в който е описана в АДС от 1977 год. е ирелевантно, тъй като е установено по делото, че с предварителния договор между наследниците и касатора, и анекса към него, е уговорено застроената площ на сградата да се увеличи на 369 кв. м. /т. е. размерът на увеличението в площта е без значение/.

Установен е и размерът на наследствените части на всеки от сънаследниците към 1993 год., когато с предварителен договор и анекс към него през следващата година /обявени за окончателни по съдебен ред/, същите са учредили на касатора право да надстрои по одобрен проект сградата /магазин с площ 161.45 кв. м., с мазе, с площ 63.45 кв. м./, както и да разшири същата, но за тяхна сметка, като застроената площ на предвидената по проект сграда като хотел-ресторант е 369 кв. м. Предвидено е какво включва надстройката, като е установено, че касаторът е реализирал учреденото му право в договорения обем към 1995 год. и е станал собственик на надстроеното. Без значение е обстоятелството, че по проект от 2014 год. се констатират различия в разпределението на помещенията, но не и в застроената, респ. разгърнатата застроена площ.

Касаторът не е придобил вещно право на собственост върху дворното място, което е останало съсобствено на наследниците на бившите му собственици, както и на старата сграда, вече разширена. Въз основа на заключение на техническа експертиза съдът приел същата да е укрепена, а не разрушена при строителството, като частта от сградата под надстройката, собственост на сънаследниците, представлява партерния и сутеренния й етаж. Притежаваните от тях, с изключение тези на Г. Ш., идеални части по наследство от тези етажи на сградата и от дворното място са предмет на представените по делото нотариални актове за покупко-продажба и замяна, въз основа на които касаторът ги е придобил, в общ размер 17/18 ид.ч.

Съдът приел за неоснователен доводът на касатора да е придобил притежаваната от Г. Ш. идеална част от дворното място и от партерния и сутеренния етаж на сградата /под надстройката, построена въз основа на отстъпеното право на надстрояване/, тъй като не е доказано установената от него фактическа власт върху тях след завършване на строежа да е трансформирана във владение чрез промяна в намерението му и съгласно разясненията в ТР № 1/2012 год. на ОСГК на ВКС. Напротив, установено е, че касаторът е изкупувал частите на останалите съсобственици, като е искал същото и по отношение тези на Г. Ш., т. е. поведението му спрямо него е същото както спрямо останалите съсобственици –липсват каквито е да е доказателства да е отричал правата му и това да е станало негово достояние, което е установено и от събраните свидетелски показания.

Следователно, за да отрече претендираните от касатора правни последици на придобиване правото на собственост върху частта на Г. Ш. от имота, въззивният съд не е приел, че е недопустимо придобиването й по давностно владение, тъй като другите части на останалите съсобственици са придобити на възмездно основание, а поради липсата на осъществяване на фактическия състав на владението върху тази идеална част. В случая произнасянето на съда кореспондира с разясненията в цитираното ТР № 1 от 6.08.2012 год. на ОСГК на ВКС, тъй като въпросът касае позоваването на съсобственик на давност върху чуждата идеална част, което предпоставя промяна в намерението за своене. Липсата на такива доказателства обосновава неоснователността на исковете за собствеността на чуждата идеална част и допускане на делбата при съответните дялове за съсобствениците – за Г. Ш. – придобитата по наследстнво и реституция 1/18 ид. ч., за касатора – останалите 17/18 ид. ч., придобити от него по възмезден начин от останалите сънаследници.

Както се посочи вече, по въпроса относно позоваването на давността по отношение на наследствената част на ищеца, произнасянето на въззивния съд кореспондира със задължителната съдебна практика, а поставеният въпрос относно възможността за придобиване на идеалните части на различно правно основание не е относим към изхода на спора, тъй като такава възможност не е отречена в решението. Неотносим е и другият въпрос в изложението на касатора, тъй като произнасяне по оспорване на реституцията на одържавения имот не е налице, а и касаторът не би имал интерес от поставянето му с оглед на придобивното му основание на притежаваната от него част в съсобствения имот, произхождаща именно от възстановения на неговите праводатели имот.

Поради тези съображения не са налице основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК както поради липса на правни въпроси, които да са от значение за делото като включени в предмета му и като такива да са обусловили правната воля на съда, съгласно разясненията в ТР № 1/2009 год. на ОСГТК на ВКС, нито са изложени съображения за противоречива съдебна практика или относно значението им за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото /съгласно изискванията на т. 4 от горното тълкувателно решение/.

Не са налице и основания по чл. 280, ал. 2 ГПК вследствие на извършената служебна проверка на съда, тъй като доводи в тази насока не се изложени, въпреки позоваването на касатора на тази разпоредба. Не се констатира вероятност нито за нищожност, нито за недопустимост на въззивното решение, а същото не е и очевидно неправилно, доколкото ВКС констатира, че то е съобразено със закона и практиката по приложението му, вкл. задължителна такава. При прочита му не се разкриват белези, които да сочат за наличие на пороци от кръга на тези по чл. 281, т. 3 ГПК, още по-малко такива, проявени в квалифицирана, особено тежка степен.

По тези съображения касационното обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, а при този изход на настоящето производство касаторът следва да заплати на ответника направените разноски в размер на 2 500 лв. за платено адвокатско възнаграждение по представения договор за правна помощ и списък по чл. 80 ГПК.

Водим от горното настоящият състав на ВКС, Второ гражданско отделение