Определение № 1294 от 29.04.2025 г. на ВКС по т. д. № 2349/2024 г.

Производството е по реда на чл.288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на А. С. С. срещу решение №124 от 26.06.2024 г. по в.гр.д.№186/2024 г. на АС Бургас. С решението в обжалваната част е потвърдено решение №162 от 15.02.2024 г. по гр.д.№2158/2021 г. на ОС Бургас в частта, с която са отхвърлени предявените от А. С. С. срещу ЗД „Бул инс“ АД искове по чл.432, ал.1 от КЗ: за разликата над сумата от 24 500 лв. до сумата от 35 000 лв., обезщетение за неимуществени вреди - болки и страдания в резултат на ПТП от 19.05.2021 г., ведно със законната лихва от 21.06.2021 г. до окончателното изплащане и за разликата над сумата от 2438.66 лв. до сумата от 3483.80 лв., обезщетение за имуществени вреди в резултат на ПТП от 19.05.2021 г., ведно със законната лихва от 14.12.2021 г. до окончателното изплащане. В жалбата се излагат съображения, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на процесуалните правила и необоснованост. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, приложното поле на касационното обжалване е обосновано с множество въпроси, които се свеждат до следните, уточнени от настоящата инстанция съобразно т.1 от ТР №1/2010 г. на ОСГТК на ВКС въпроси, за които се поддържа, че е налице селективното основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК: 1. За задължението на съда да обсъди всички доводи и възражения на страните от значение за изхода на делото, както и всички доказателства, включително заключенията на назначените по делото експертизи и да изведе мотиви защо приема тези заключения. 2. За критериите при определяне на конкретния размер на обезщетението по чл.52 ЗЗД, които съдът следва да обсъди и вземе предвид при постановяване на решението си, за да определи справедлив размер на обезщетение за претърпени неимуществени вреди. 3. За предпоставките за приложението на чл.51, ал.2 ЗЗД и определянето на степента на съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалото лице в хипотезата на предявен пряк иск срещу застрахователя. Ответникът по касация ЗД „Бул инс“ АД заявява становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване, евентуално за неоснователност на жалбата. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като прецени наведените от страните доводи, намира следното: Касационната жалба в частта, с която се обжалва въззивното решение, потвърждаващо решението на ОС Бургас в частта, с която е отхвърлен искът по чл.432, ал.1 КЗ за разликата над сумата от 2438.66 лв. до сумата от 3483.80 лв., обезщетение за имуществени вреди, е процесуално недопустима - с оглед размера на цената на иска, на основание чл.280, ал.3 от ГПК, решението в посочената част не подлежи на касационен контрол, поради което в тази част, касационната жалба следва да бъде оставена без разглеждане. В останалата част касационната жалба е процесуално допустима - подадена е от надлежна страна в предвидения в закона срок, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел за установени фактите относно: естеството на ПТП като реализирано застрахователно събитие, настъпило през време на застрахователния договор, виновно и противоправно поведение на водача, предизвикал ПТП, чиято гражданска отговорност е била застрахована при ответника застраховател и наличието на причинна връзка между ПТП и травматичните увреждания на пострадалия ищец. Установил е от ангажираните в производството доказателства – съдебномедицинска експертиза, писмени доказателства и свидетелски показания, че вследствие инцидента, ищецът е получил следните увреждания: луксация на дясна глезенна става; вътреставна полифрагментарна фрактура на тибията, фрактура на фибулата; оперативно лечение – открита репозиция на фрактурите на фибулата и тибията под рентгенов контрол, с поставяне на остеосинтеза; последваща екстракция на два броя винтове, като е претърпял болнично лечение, а общият възстановителен период е преценен от експерта като възлизащ на шест-седем месеца и е съпроводен с болкови усещания. При съобразяване на всички релевантни обстоятелства – възрастта на ищеца (20 г. към датата на ПТП); причинените травматични увреждания със счупване на кости, увреждания на стави, трайни белези, ограничения в движението на десния крак; болки; двукратно оперативно лечение; дефицитите в ежедневната рутина и претърпените негативни въздействия, естествено съпътстващи травми от вида на гореизложените, както и пълното костно срастване и възстановен обем на движенията на крайника и воден от общественото схващане за справедлива обезвреда, към датата на увреждането, въззивният съд е намерил, че обезщетението следва да се определи в размер на 35 000 лв. По спорния между страните въпрос за наличието на съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия, изразяващо се в това, че е присъствал в лентата за аварийно спиране (където е настъпило ПТП) – част от пътното платно на магистралата - § 6, т.т.4 и 7 от ДР на ЗДвП, извън автомобила в нарушение на чл.58 и чл.59 ЗДвП, съдът е посочил, че визираните разпоредби предвиждат, че на водачите на пътни превозни средства е забранено да се движат или спират в лентата за принудително спиране на автомагистрала, освен при внезапно настъпила и по независещи от водача причини повреда на превозното средство или здравословен проблем за водача или пътниците. Изложил е съображения, че придвижването на пешеходци по магистралата е забранено по смисъла на чл.55, ал.1 ЗДвП, поради което присъствието на ищеца в лентата за аварийно спиране, извън автомобила му, като пешеходец, би било извинително единствено ако е било свързано с отстраняване на внезапно възникнала неизправност в автомобила, недаваща възможност той да продължи движението си до отстраняването й и то такава, която да може обективно да бъде отстранена от спрелия водач, или при здравословен проблем. Приел, че в случая дори и да е доказано увреждането на панорамното стъкло на един от спрелите автомобили, то тази повреда не касае автомобила, с който се е придвижвал ищеца, а вън от горното, незначителните пукнатини на обзорното предно стъкло не рефлектират върху възможността на автомобила да се движи безаварийно и не налагат незабавни действия по отстраняване на неизправността. В допълнение е посочил, че в конкретния случай поправяне на пукнатината в стъклото няма как да се осъществи от водача или ищеца на място и спирането в аварийната лента по този повод е безпредметно, а попълването на двустранен протокол за ПТП не е действие, което може да бъде квалифицирано по горепосочените законови критерии за годно да обоснове спиране в аварийната лента на магистралата. В този смисъл е достигнал до извод, че ищецът не е обосновал правновалидно основание да се намира, като пешеходец, след напускане на автомобила си, на пътното платно и с това свое действие е увеличил риска за собственото си увреждане, като този релевантен каузален принос се оразмерява на 30 %. При постановяването на решението си въззивният съд, в съответствие с практиката на ВКС, е извършил е самостоятелна преценка на събраните в двете инстанционни производства допустими и относими доказателства. Изложил е мотиви, съдържащи както обсъждане и преценка на всички събрани по делото доказателства, така и фактически констатации и правни изводи, като е дал собствено мотивирано разрешение по очертания от ищеца предмет на делото, след произнасяне по приетите за релевантни, с оглед този предмет, доводи и възражения на страните. Въззивният съд е обсъдил, анализирал и оценил подробно и задълбочено всички установени по делото факти и обстоятелства, които с оглед разясненията посочени в т.II от ППВС №4/1968 г. и в практиката на ВКС, са относими при определяне на справедливото обезщетение за претърпените от ищеца неимуществени вреди, като вкл. е взел предвид и икономическото състояние в страната към момента на увреждането, израз, на което са и установените лимити на отговорност на застрахователя към този момент, поради което по първи и по втори от въпросите не се установява наличие на поддържаното селективно основание. Настоящият състав намира, че касационно обжалване следва да бъде допуснато по третия от въпросите, за проверка на съответствието на възприетото от въззивния съд становище относно наличието на съпричиняване и определяне на степента на съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалото лице, с практиката на ВКС. Съобразно константната практика на ВКС и разясненията, дадени в ТР №1/2014 г. на ОСТК на ВКС, съпричиняването на вредата изисква наличие на пряка причинна връзка между поведението на пострадалия и настъпилия вредоносен резултат, но не и вина. Приносът на увредения - обективен елемент от съпричиняването, може да се изрази в действие или бездействие, но всякога поведението му трябва да е противоправно и да води до настъпване на вредоносния резултат, като го обуславя в някаква степен. Дали поведението на пострадалия е допринесло за увреждането, подлежи на установяване във всеки конкретен случай, като съдът следва да прецени доколко действията на пострадалия са допринесли за резултата и въз основа на това да определи обективния му принос - определянето на степента на съпричиняване зависи от конкретното проявление на визираните действия в конкретния причинен процес. Принос по смисъла на чл.51, ал.2 от ЗЗД е налице винаги, когато с поведението си пострадалият е създал предпоставки за настъпване на деликта и за възникване на вредите или е улеснил настъпването им, като приносът трябва да е установен конкретно и е обстоятелство в доказателствена тежест на ответника, който с позоваване на предпоставките по чл.51, ал.2 от ЗЗД цели намаляване на отговорността си към увреденото лице. С оглед изложеното решението в обжалваната му част следва да се допусне до касационно обжалване, като на основание чл.83, ал.2 от ГПК ищецът не дължат заплащане на държавна такса. Мотивиран от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,